„Естествена история на бъдещето. Какво ни разкриват законите на биологията за съдбата на човечеството“, Роб Дън, превод Александър Маринов-Санчо, издателство „Жанет 45“, 2025 г.

Към края на своята „футуристична“ книга „Nexus. Кратка история на информационните мрежи от каменната епоха до ерата на изкуствения интелект“ („Изток-Запад“, 2024, превод Росен Люцканов) – мрачна, между другото, Ювал Ноа Харари пише следното: „Дори ако Homo sapiens се самоунищожи, всичко в света ще продължи както и досега. Нужни са били четири милиарда години еволюция, за да се появи на земята цивилизация на високо интелигентни примати. Ако си отидем и на еволюцията са нужни още сто милиона години, за да произведе цивилизация на високоинтелигентни плъхове, така и ще стане. Вселената е търпелива“. В началото на своята също „футуристична“ книга „Естествена история на бъдещето. Какво ни разкриват законите на биологията за съдбата на човечеството“ („Жанет 45“, 2025, превод Александър Маринов-Санчо) – не чак толкова мрачна, между другото, Роб Дън пише следното: „Дълго след като човечеството изчезне, законите на живота ще продължат да действат. И най-зловещите погроми, които нанасяме на света около нас, са ползотворни за някои видове. Едно от най-забележителните неща в голямата приказка на живота е това, че той в крайна сметка почти не зависи от нас“.

Роб Дън е микробиолог, изследовател в Щатския университет на Северна Каролина в Райли (или Роли, Raleigh), специалист по флората и фауната на човешкия пъп, по акарите, обитаващи лицата ни, както и по мравките, гъбичките, лишеите и бактериите, живеещи в човешките домове. Ето защо не трябва да ни изненадва, когато изрича с едно истинско епистемологично смирение думи като тези: „Вселената не е геоцентрична. Най-представителният вид животно не е европейски, не е от гръбначните. Колкото до най-типичният вид изобщо, той не е нито животно, нито растение; бактерия е. […] Ако има 1 трилион вида бактерии, значи броят типове бактериофаги варира някъде между 1 и 10 трилиона. Никой не го знае с точност. Онова, в което сме сигурни, е, че огромното мнозинство видове организми все още не са получили имена, не са били проучвани, не са опознати“. Може би поради тази причина той не е чак толкова разтревожен, колкото Ювал Ноа Харари какво ще правим ние, хората, за да не изчезнем, тъй като за планетата ни това няма да има значение – ще се разтръска и ще продължи движението си сред звездите: „Типичният жител на Земята нито прилича на нас, нито зависи от нас, за разлика от онова, което загатва антропоцентризмът. Това е ключовото прозрение на Ъруиновата революция… […] Законът на Ъруин постановява, че животът е далеч по-оскъдно проучен, колкото си мислим. […] „Аз съм голям в свят на малки видове. Аз съм многоклетъчно в свят на едноклетъчни организми. Аз имам кости в свят на организми без кости. Аз имам име в свят на безименни видове. Голяма част от онова, което може да се опознае, все още е непознато“. Казано иначе, ние, хората, не сме правило; ние, хората, сме изключение…

С книгата си „Естествена история на бъдещето“ Роб Дън се е заел със задачата да ни осветли за това – че ние, макросъществата, живеем сред един гъстонаселен и почти безсмъртен микросвят, който към нас е или индиферентен, или агресивен. Но във всички случаи от нас независим. В този смисъл той дори поставя под съмнение истинността на понятието „антропоцен“ – да, човекът влияе върху средата и то понякога по един непоправим начин, но в същото време има живи организми, които така добре се приспособяват към този „антропоцен“, че за тях той не е заплаха, за тях той е шанс. Заплаха за нас, безспорно, но шанс за тях – шанс за разрастване, шанс за консолидиране, шанс за пребъдване: „В еволюционната война с микровидовете преимуществото не е на наша страна. Това важи за паразитните бактерии и вируси по нашето тяло и вътре в него. Важи и за видовете, които се опитват да изядат храната ни преди нас. Враговете ни имат предимство, защото адаптивната еволюция протича по-бързо за организми с големи размери на популацията. Колкото по-голяма е дадена популация, толкова по-големи са шансовете у някой индивид в нея да се прояви мутация и тя да се окаже полезна в определени нови условия, например в среда, съдържаща антибиотик, хербициди, пестициди. Видовете, с които се конкурираме, имат и друго предимство: поколенията при тях се сменят много бързо. Естественият отбор може да се задейства при всяко ново поколение. По-големият брой поколения позволява по-лесното открояване на някои линии, в това число нови мутанти, за сметка на други. Трето предимство се крие във факта, че в опростените екосистеми, създадени от човека, видовете срещат ниска конкуренция и малко врагове. Спасяват се, отърсват враговете си, свободни да се посветят на поглъщането на наличната храна. За завършек, видовете, с които се конкурираме, получават предимство и благодарение на нашето поведение. Колкото по-упорито се опитваме да ги унищожим, толкова по-бързо резистентните щамове ще надделеят над уязвимите такива. Най-добрите ни оръжия работят срещу нас“. Роб Дън разказва подобни истории в хода на цялата книга без паника, спокойно, но сякаш точно този тон извиква тръпки по кожата ни, защото, оказва се, че ние, хората, работим срещу себе си…

Общият извод, към който ни насочва ученият, израства някак спонтанно и е донякъде предупреждаващ: „Имаме шанс да избегнем световния срив на човечеството през следващите столетия само ако се научим да ценим живия свят около нас, както и прозренията, до които стигаме при опознаването му“, донякъде припомнящ: „Тоест, ако осъзнаем, че зависим от него. Между нас и природата няма граница. Ние сме толкова диви, колкото сме били винаги. Самото ни тяло – кожата, мускулите, органите и мозъка – е неразделимо от природата. Самото ни раждане е природа“. С всичко това книгата „Кратка история на бъдещето“ влиза в тенденцията на едно все по-нарастващо количество писания, които въз основа на най-нови научни данни от всякакво естество, но и стъпвайки върху все по-големите възможности на изкуствения интелект, представят пред нас една история на човечеството изобщо или на конкретна нация в частност, които излизат от щампите, от общоприетите представи, от ширещите се митове. Не алтернативна история, не – по-скоро неочаквана история, изненадваща с построенията си, с изложенията си, с изводите си. Ювал Ноа Харари с „Homo sapiens. Кратка история на човечеството“; Роб Дън с тази и с предишните си, особено „Never Home Alone“ („Никога сам вкъщи“, 2018); предстоящата, както научих, да се появи на български „Зората на всичко. Нова история на човечеството“ („The Dawn of Everything: a New History of Humanity“, 2021) – съвместна работа в течение на повече от десет години на американския антрополог и активист на движението „Occupy Wall Street“ Дейвид Грейбър (която той не я дочаква, отива си на 2.IX.2020 г. във Венеция) и на британския археолог Дейвид Уенгроу. Не бива обаче да бъркаме тези изследвания и популяризации на най-новите постижения на науката със спекулативните и произволни „изчисления“ на „новата хронология“ на Фоменко и Носовски например, нито с гущероподобните теории на конспирацията на разни там плоскоземци и други преродени „фонденикеновци“ и „ернстмулдашевци“. Роб Дън е сериозен учен, с множество доказани постижения и открития, основани на факти и изследвания, на дългогодишни проучвания. Ето защо редно е да се вслушаме в думите му, той няма да ни подведе. Защото, ако не се вслушаме, алтернативата е ясна, той я разкрива спокойно и обосновано: „Ние ще приключим. Когато приключим, антропоценът – геологичната епоха, определена от нашите действия, ще свърши. Ще започне нова епоха. Ние няма да я видим с очите си, но можем да приемем за даденост някои нейни характеристики, защото дори след нашия залез видовете ще продължат да се подчиняват на законите на живота“.

Ами да, просто е: изчезваме, ако не се подчиним на законите на живота. Ако обаче ни „уври акълът“, както казваше баба ми, и ѝ се подчиним (на природата), тогава има надежда, тогава може и да останем на тази наша толкова (без)ценна планета Земя…