Денят му минаваше да обикаля площадката между бойниците на четвъртитата кула. Царският жезъл с тежък накрайник горе, излят от масивен къс злато и оформен като лъвска глава, който той използваше като тояга да се подпира, уморяваше ръката му. Тялото му още беше сухо и жилаво, но напрегнатите и неясни последни месеци бяха стопили силата му и бяха разпилели мислите в главата му, а той не обичаше така. Обичаше всичко да е пред погледа му, а погледът му да е бистър. А сега какво му оставаше – да крачи между бойниците, често да се спира и да гледа обширните хълмисти равнини, сякаш ги вижда за първи път и да чака кога там ще почернее от пълчища и някои други ще започнат да решават събитията и съдбините, а неговата царска дума вече ще струва точно колкото една лукова глава.
Ако не беше възпитавал цял живот в себе си въздържаност и трезвост, сега му идеше и наистина щеше да започне да псува като последния пияница долу, в съборетините около крепостната стена, където от дни се трупаше окаян народ, инвалиди, мошеници, дезертьори, леки жени, в очакване на нашествениците, за да им се поставят час по-скоро в услуга и кой знае, може би да се сдобият бърже-бърже заради пъргавината си с някоя службица или поне със задача, от която да падне някой грош, пък ако ще дори да трябва да нахлузят и качулката на палача.
Целокупното население на града отдавна беше избягало. Бяха останали една шепа войници, колкото да има кой да отваря и да затваря тежката порта на крепостта, както и верният му слуга Пальо. Той изникна сега пред него, носеше му кана с вода. Царят пи, намокри десницата си и обърса лицето си.
– Добри царю – каза слугата му. – Аз много мислих и сега ще ти кажа нещо, за което е добре да се съгласиш. То се е видяло! Онези скоро ще дойдат. Ако не днес – утре! Ако не утре – вдругиден! Ще те пленят и какво? Или ще ти отрежат главата, или ще те хвърлят в тъмницата. А може и да се поругаят с тебе. Аз много мислих. И ти предлагам аз да облека твоите дрехи, а ти моите. И незабележимо да се промъкнеш и да се слееш с тълпата долу. Нося ножицата, ще ти отрежа косата и брадата и никой няма да те познае. Така ще има надежда да останеш жив и някога пак да събереш хора и да си върнеш царството. Нямаме хич време за губене, така че решавай. Но аз те моля, добри царю, да приемеш моето предложение. Помислил съм за всичко. С теб ще тръгне оня, двуметровият Риндо, да те варди, че долу има много случаен народ.
Добрият стар Пальо. Беше му верен до смърт. Никога не беше имал никакви претенции. Грижеше се за него буквално като за дете. На всичкото отгоре, идеята му не беше лоша. Така наистина най-вероятно щеше да оцелее и да се опита да създаде по-късно огнище на съпротива. Освен това дори чисто физически двамата си приличаха и замяната щеше лесно да стане. Царят кимна:
– Добре! – каза той, за да няма време да се разколебае. Пальо извади ножицата, отряза косата му, отряза брадата, а после свали своите дрехи. И царят направи същото и двамата бързо се преоблякоха. Царят му подаде жезъла, Пальо му целуна ръката и се разделиха.
Пальо остана сам на площадката между бойниците. Брокатената везба на наметалото блестеше по раменете му. Слънцето вече залязваше зад далечните възвишения и хрилете на небето на запад бяха пълни с възторг.
Пальо тропна с жезъла по плочите. Цял живот си беше мечтал за това, макар и за миг да се почувства цар, да опита макар и трошичка от това чувство.
Сега нищо друго нямаше значение за него.
