Ретроспективна изложба на Станислав Памукчиев с название „Преминаване. Маркери по пътя“ в Националната художествена галерия в София – от 12 май до 26 юни 2016 г.

Станислав Памукчиев е от художниците, които стоят най-близо до точката, която показва невъзможността на изкуството да възвърне своите алхимични функции в съвременната култура. Повърхностните и формални аналогии, които много често съм чувал да се правят между неговото изкуство и черносивите пепелни пространства на Анселм Кийфър или регенериращото постоянство на монохромната предметност при Йозеф Бойс, не разкриват по-дълбокото родство, което съществува между тези художници. Родство, което е свързано със силата на изкуството да назовава възприятията по необичаен начин и да придава абсолютен статус на всеки един художествен фрагмент.

Епичната 35-годишна кариера на Станислав Памукчиев е свидетелство и за нещо друго. Тя е изцяло паралелна на динамиката на промените, която се случва на нашата художествена сцена, и по свой начин стои извън очертанията на съвременното изкуство в България като път към нова визуална ориентация. Забележителното като обем и многообразие творчество от живописни картини, рисунки, скулптурни обекти и инсталации излиза извън оповестените истини на най-новата ни история на изкуството. Въпросите, които тази първа по своя характер ретроспектива на художника повдига, са свързани с големия въпрос къде стои творчеството на Станислав Памукчиев?

Едва ли зрителят на тази изложба ще открие лесно промяната, която се съдържа в творби, отстоящи една от друга в три различни десетилетия, като промяна в състоянието на изкуството като социална институция. Изумителната близост, която може да открием между експерименталната барокова енигма на малките „пещерни мадони“ от никога непоказвани досега живописни платна от началото на 1980-те и „криптосите“ от 2015-а година, с тяхната взираща се в нас неразпознаваема същност, сякаш доказва, че подобна обосновка е невъзможна. Когато сме изправени пред творби, които са толкова свързани помежду си и едновременно с това са участвали в толкова различни културноисторически ситуации, не може да не се запитаме за смисъла, който е в центъра на целия пораждащ ги проект. Преживяването на смисъла, заложен в центъра на човешкото съществуване, е тайна, която търсим да почувстваме във всяко голямо изкуство, но при Станислав Памукчиев е особено осезаем и забележителен начинът, по който усещаме как уплътняването на този смисъл се случва вътре в самото изкуство.

Често реинтерпретираме минали събития от гледна точка на конкретния принос на значими фигури за общия ход на процесите. Изкушавам се през призмата на тази ретроспективна изложба да погледна отново към ролята на Станислав Памукчиев за развитието на българското изкуство през последните три десетилетия. Казвам отново, защото това многократно е правено от различни изследователи на периода, които най-често поставят неговата активност във връзка с наложилата се като основна за годините на прехода разделителна опозиция между „пластично“ и „концептуално“. Линията на „пластичното“, която продължава някои черти, характерни за епохата на късния социализъм, когато са възможни определени експерименти единствено с художествената форма, е противопоставена на навлизането на „концептуалното“ като изцяло нова тенденция, готова да осъществи връзка с новите медии и да се противостави на традиционните видове изкуство. Ангажирам се с твърдението, че завладяващият личен пример и динамична кураторска дейност на Станислав Памукчиев пораждат трети път, който се намира между настъплението на глобалния концептуализъм и затворената консервативност на националната традиционна естетика. Път, който избира по-сложното и противоречиво лице на модернизацията като съпротива не само на локалната затвореност, но и на новата концептуална хегемония и нейния бърз и повърхностен, а понякога и откровено фалшив тематичен универсализъм. В случая визирам понякога зле интерпретираната цел на глобалния концептуализъм с неговите политики на коректност и задължителни пътувания между периферията и центровете на културна сила.

За да не бъда неправилно разбран, искам да подчертая, че творческата позиция на Станислав Памукчиев се противопоставя по оригинален начин на двата доминантни наратива като следва своя собствена траектория, която не изключва диалог както с пластичните, така и с концептуалните линии на развитие. Проектите „Вместилища“ (1998), Преминаване“ (2002), „Хронотопи“ (2009) и „Криптоси“ (2015) преосмислят въпросите за дематериализацията на изкуството като онтологично различен обект на опита и място на автономно производство на смисъл с различна модалност на истината. Това са проекти, които са приели да рискуват с въвеждането на пластична категория, която бих определил като „имперсонална драматична идентичност“ в историческото поле или по-скоро в историческия момент на една „освободена концепция“ за Източна Европа, която е готова да предложи на художниците контекст, в който да се справят с двете основни теми, свързани с наследството на комунизма и със социалните и политически дилеми на посткомунизма, които осигуряват не по-малко нови идеологически пространства, в които да се изследват травматичните спомени, местните особености и глобалните въпроси на постнационални взаимодействия, кризи и солидарност. Станислав Памукчиев обаче остава извън символизацията на всичко това и ще бъде парадоксално да наречем тази негова позиция архаична, доколкото той се опитва да открие в изкуството нови места за преживяване на своето разбиране за драматична идентичност.