„Книгите на Яков“, Олга Токарчук, превод Крум Крумов, издателство ICU, 2025 г.

Олга Токарчук в „Библиографска бележка“ към „Книгите на Яков“ – след като въздъхва с облекчение, че пише художествен роман, а не научна монография, все пак решава да посочи някои от източниците си. Няма да ги изреждам, който се интересува, нека отгърне края на повече от хилядастраничната книга, с. 31–29, и да се запознае. А ако се позачудите защо последните страници са някак първи, и на това полската писателка дава обяснение: „Различната номерация на страниците в тази книга е поклон към книгите, писани на иврит, както и напомняне, че всяка подредба е въпрос на привичка“[1]. Ивритът е важен, същностен, тъй като „Книгите на Яков“ разказват за миленаристка (хилиастична) секта, образувала се сред част от еврейското население на Източна Европа, обитаващо (пътуващо по) северните краища на Османската империя, южните на Руската и най-вече земите на шляхтичка Полша. Или, както самата Олга Токарчук аранжира в подзаглавието романа си: „Едно голямо пътешествие през седем граници, пет езика и три големи религии, без да броим малките. Разказано от мъртвите, а допълнено от авторката чрез метода на кониектурата, от много разни книги заимствано, подсилено с въображение, което е най-големият естествен дар на човека. На умните за спомняне, на сънародниците за размисъл, на лаиците за изучаване, а за меланхолиците за забавление съчинено“. Сектата, описана в „Книгите на Яков“, е известна като „франкисти“, начело ѝ стои Яков (Якуб) Франк (1726–1791), обявил се за наследник на друг юдейски религиозен реформатор (а според ортодоксалните евреи – проклет еретик) Шабатай (Сабатай) Цви (1626–1676), разгърнал движението си в пределите на Османската империя. Яков (Якуб) Франк – сякаш поучен от гибелната съдба на своя предшественик, изтегля дейността си от земите на османците (всъщност български и румънски) към територията на Полша, Литва и сегашна Западна Украйна. Няма да се забърквам в разяснения на учението на Шабатай, оставям тежката задача на Стоян Гяуров, казаното от него в „Апострофи IV“ в книгата му „Платон, прасето и последният буржоа“ („Ерго“, 2013): „В средата на XVII век еврейската диаспора, от Лисабон до Багдад, е обхваната от духовно брожение, невиждано от времето на Христос. Шабатай Цви, един евреин от Измир, произнася на глас наложеното с табу име Господне, започва да изпълнява забранени ритуали и се обявява за месия. Години наред Шабатай, в компанията на своя идеолог Натан от Газа, обикаля еврейските общности и проповядва завръщането в Ерусалим и възстановяването на Храма. Не само мизерстващите юдеи в Източна Европа мълвят с трепет името му – богати евреи в Хамбург разпродават всичко в очакване на спасението. Това есхатологическо опиянение секва през 1666-а, когато, изправен от султана пред избора ислям или смърт, Шабатай налага чалмата върху главата си. Провалът на измирския месия убива движението му, от което остава блед спомен за едно безславно изригване на религиозна енергия, а Шабатай Цви се нарежда сред статистите вместо сред главните действащи лица в историята – въпреки мнението на Гершом Шолем, най-големия авторитет по темата, че с шабатианизма започва модерната юдейска история. Остава и глождещият въпрос: какво би било, ако…“. Тъкмо този въпрос – „какво би било, ако…“, е глождел според мен и Олга Токарчук, за да разкаже в дебелия си – много дебел, ама истински много дебел роман „Книгите на Яков“ историята на централноевропейските последователи на малоазийския еврейски пророк. Защото – парадоксално, това, че тя, сектата, бива разстлана пред нас в най-дребни подробности и най-прецизно изложение, не я поставя в центъра, не ѝ придава същностно сюжетно-фабулно значение; същностното сюжетно-фабулно значение на този роман на Олга Токарчук се състои, смятам, в две литературно-исторически упражнения, които тя изиграва по блестящ начин – едно упражнение ироническо и друго упражнение ексцепционическо[2].

Иронията: Движението на Яков (Якуб) Франк и франкистите достига своята кулминация някъде около средата на XVIII век, наричан още „Векът на Просвещението“. Специално немското Просвещение се свързва с името на Имануел Кант (името на Кант, прочее, се мярка нейде из „Книгите на Яков“), особено с появата на първата критика, „Критика на чистия разум“ (1871). Кант е роден на 22.IV.1724 г. в Кьонигсберг (дн. Калининград, Руска федерация), тоест с две години е по-голям от еврейския реформатор Яков (умира тринайсет години след него, на 12.II.1804). Две години след смъртта на Яков (Якуб) Франк, през 1793 г., Кант публикува съчинението си „Религията само в границите на разума“ – съчинение, което влиза в рязък контраст с постулатите, издигани от франкистите по отношение на истински чистата и праведна вяра. Тоест преди Кант, преди Просвещението Олга Токарчук в най-структурно релефни и издялани детайли описва едно религиозно движение, което и при най-голямо доброжелателство човек няма как да причисли към Века на Просвещението. Напротив, то сякаш е извадено от най-закътаните дълбини на човешките суеверия и предразсъдъци само за да покаже кукиш на всякакви претенции на разума, че е призван най-сетне да осветли тъмните ъгълчета на съзнанието и битието. Иначе изречено, homo sapiens – независимо от заявленията му като „венец на природата“ и „връх на творението“, продължава да си бъде все същият (какъвто, между другото, си е бил винаги) прост и елементарен homo ignarus. И въпреки многоучените записки („трохи“) на Нахман Самуел бен Леви (Петър Якубовски), пълни с талмудически прозрения и кабалистични изчисления, те повече извикват у читателя учудване, отколкото преклонение и респект. Разбира се, Просвещението не е единствено Кристиан Волф, Имануел Кант, Мозес Менделсон, Волтер, Русо, Монтескьо, Ла Метри, Холбах, Дидро и енциклопедистите, то е също времето на Емануел Сведенборг (1688–1772), увлякъл подир себе си сума ти народ, сред които и гениалния художник Уилям Блейк (1757–1827), на граф Сен Жермен (1712–1784), заглавичквал европейските монарси с алхимически опити за получаване на злато, на Алесандро Калиостро (Джузепе Балзамо, 1743–1795), забъркал се във Франция в прочутата „Афера с колието“ (1785), на Луи Клод дьо Сен-Мартен (1743–1803), публикувал мистичните си писания под псевдонима Le Philosophe Inconnu (Неизвестният философ), на Йохан Хайнрих Юнг-Щилинг (1740–1817), който със своята пневматология доказва, че има свят на духове и отвъдни сили и те активно комуникират с живите, на доктор Франц Месмер (1734–1815), лекувал пациентите си с магнити, лъчи и хипноза, че ако щете, и на Джакомо Казанова (1725–1798), неустоимия любовник и неуморен авантюрист… Така че, от друга страна, появата на поредното мистично учение, увлякло след себе си „хиляди маса народ“ във Века на Просвещението, не е изненада; изненадата е доколко то няма сякаш нищо общо с този XVIII век, Века на разума. Уж. Същността на франкизма е, че човек трябва да стигне до дъното на падението, да премине през всеки „срам и грях“, защото единствено по този начин ще ускори протичането на земните дни, за да дойде Последният ден, Денят на истината, когато Бог (Месията) ще отдели праведните от грешниците, искрените от лъжците, верните от предателите. Същото това убеждение срещаме в немалко гностически секти от епохата на ранното християнство, II в. сл.н.е., особено при последователите на Карпократ и сина му Епифаний (за тях отваря дума и Борхес, ако не се лъжа, във връзка с Юда Искариотски). Карпократите се подвизават в Александрия и подобно на Яков (Якуб) Франк проповядват либертарианство, свободна любов и общо притежание на жените. И тук вече идва иронията на Олга Токарчук, разгърната в поне три посоки: 1) че може в Германия, Франция, Англия, пък ако щете и в Холандия и Дания, да е XVIII век, но в полските земи има хора, които живеят все едно са във II в. Тях сякаш не ги докосва рационалистичното брожение, заразило Западна Европа, техният взор е насочен не просто към време, което е с един век по-рано, но и към такова, което си е направо в началото на времената, цели петнайсет века преди това; 2) че докато Кант си блъска главата върху критиките и размислите, то Яков (Якуб) Франк и неговите последователи блъскат с други свои телесни части плътта на жените, свои и чужди, и по този начин вярват, че ще достигнат светлината и истината. Излиза всъщност, че няма значение кой какво блъска, запазването на името му в трезорите на историята, която, изглежда, помни всичко и всекиго (все едно е Фунес паметливият) – и възвишено, и шантаво, му е гарантирано; 3) че макар за Просвещението (Aufklärung) да предпочитаме да мислим като век на светлината, то тази светлина не е само разумна, тя е и езотерична. И както отбелязва цитираният вече Нахман Самуел бен Леви в нещо като равносметка за изминатия от франкистите път: „Нищо друго не сме правили, освен, будейки се посред нощ, в най-дълбокия мрак, насред ниските тъмни собички, сковани от студ, да изучаваме светлината“. С други думи, светлината не е една, светлината е много и всеки по свой начин опитва да стигне до нея: едни като Имануел Кант[3] с критики и пролегомени, други като Яков (Якуб) Франк – с мистики и секс…

Ексцепцията: Действието на „Книгите на Яков“ протича през XVIII век, но самият роман е написан през ХХI в., 2014-а. На пръв поглед тривиално наблюдение, маловажно, аз обаче не мисля така. Не мисли така и преводачът Крум Крумов, признавайки, че да превежда Олга Токарчук, съответно „Книгите на Яков“, за него било сбъдната мечта: „[…] в мен се зароди мечтата да превеждам точно тази необятна писателка“[4]. Но тя не само е необятна, а и много веща; веща, изкусна и отракана. В книгите си (всичките си книги) полската писателка действа според принципа: „Казвам ти, дъще, сещай се, снахо!“ (прочее, високата литература винаги действа въз основа на този принцип), или – за да сме по-съответни на написаното от нея, постъпва като пенсионираната учителка госпожа Душейко от „Карай плуга си през костите на мъртвите“ (превод Силвия Борисова, „Панорама+“, 2014), която се крие зад животните, за да наказва мъчителите им. В този смисъл да се обърне Олга Токарчук точно към тази еврейска секта на франкистите, за да иззида своя мащабен опус, не ще да е само плод на чисто любопитство, има си то и своите (скрити) основания. Защото секти по онова време в този регион бол, с лопата да ги ринеш, и коя от коя по-странни; достатъчно е само да погледнем малко пò на североизток, за да се натъкнем на хлистовците, духоборците, молоканите, скопците, бегуните (за които, между другото, Олга Токарчук пише през 2007 г. в романа „Бегуни“). Казано направо, изборът ѝ не е случаен, изборът ѝ е преднамерен. И е съобразен със случилото се през двадесетото столетие, едно от най-ужасните столетия в историята, когато престъпленията срещу човечеството са превърнати не в изключение, а в норма. Първото основание за избора ѝ, смятам, е холокостът (шоата) – това най-ужасно деяние на националсоциалистическия режим, поставил си за цел да изтреби евреите от лицето на земята. В „Книгите на Яков“ също има гонения на евреи и погроми: франкистите, които не са долюбвани от своите съплеменници заради отклоненията си от ортодоксалния юдаизъм, насъскват католическата (и не само) общност срещу тях с лицемерното и лукаво обявление, че ще приемат християнската вяра (наистина я приемат, стават католици), само че другите евреи им пречат и ги преследват поради това им желание. XVIII век = на ХХ век: сещаме се веднага за стряскащия репортаж „Айхман в Йерусалим“ на Хана Арент, в който известната философка отправя обвинения към своите сънародници, че вместо да се опълчат на нацистките власти, те покорно, почти като добичета на заколение, им съдействат. Второто основание откриваме в полската история (и изобщо на Централна Източна Европа): добре са описани в аналите гибелните разорения срещу евреите, извършвани от поляци, руснаци, украинци през годините от времето на Богдан Хмелницки, XVII век, до днес включително. Сред тях особено едно сякаш е най-потресаващо: случилото се на 4.VII.1946 г. (малко повече от година след края на войната и съпътствалите я ужаси и жестокости) в градчето Келце в Южна Полша, когато след слух за отвлечено 9-годишно християнско дете (с тия слухове боравят изключително добре и сектантите-франкисти) биват избити 42 евреи + двама поляци, опитали се да ги защитят (по-късно, между другото, детето бива открито и признава, че само е избягало от вкъщи). Печалното събитие станало причина за т.нар. „Бриха“ – масовото изселване на полските евреи към Палестина, западните държави и отвъд Атлантика. Следователно с всичко, разказано в „Книгите на Яков“, Олга Токарчук иска да ни (по)каже, че антисемитизмът в Полша (пък и не само в Полша) не е минало, че той съпътства европейската история не само от XVIII век досега, но и от много по-рано и всеки, който поради една или друга недобросъвестна причина смята за изгодно и полезно да го разгори, го прави без кой знае какви усилия. Ей така, от въздуха… Една прошепната дума тук, една подхвърлена мълва там, един пуснат слух където и да е – и манджата е сготвена, антисемитизмът изскача като дявол от преизподнята (прочее, събитията след 7.Х.2023 г. и в Ивицата Газа демонстрираха този отчайващ факт все едно на длан). Накрая, третото основание, сякаш най-прикрито хитрото: добре известно е забранителното изречение на Теодор Адорно от 1946 г. (в есето „Културна критика и общество“), че: „Да се пише поезия след Аушвиц е варварство“[5]. Изречението се превръща в може би най-цитираното на германския философ, въпреки че по-късно (в „Негативна диалектика“) той – ако и да не се отрича докрай от него, поне значително го смекчава. Пък и няма как да не го смекчи, защото и творчеството на Паул Целан (1920–1970), и това на Нели Закс (1891–1970) го опровергават. Е, „Книгите на Яков“, издадени през 2014-а, ХХI век, също са опровержение (възражение, ексцепция), отправено към Теодор Адорно, и това опровержение поставя твърдението му в нова светлина, подлагайки го по този начин на основателно съмнение. Казано различно, с този свой роман Олга Токарчук показва, че след Аушвиц може да се пише не само поезия, но и мащабна, завладяваща, спираща дъха проза. Която уж ни пренася в XVIII век, но всъщност ни държи дълбоко и здраво в нашия, напомняйки ни, че и в него човещината продължава да е вписана в Червената книга и че наш дълг е да съхраним тази застрашена, но основополагаща битието (ни) жизнено важна кръводарителна жила за идните поколения. Защото в противен случай, ако не се справим, без нея изобщо няма да има идни поколения. Ни едно!…

„Книгите на Яков“, не „Книгата на Яков“ – множествено, не единствено число. Сочи с това заглавие Олга Токарчук, че времето не е едно, времената са много. И за всяко от тези много времена – и това преди Кант, и другото след Адорно, наша е длъжността да ги пазим чисти, светли; да ги пазим милосърдни. Откажем ли се от тази длъжност, все едно от себе си се отказваме; от себе си и от бъдещето, лазурното и кристално бистро човешко бъдеще…  

––––      

[1]Разбира се, права е. Но колкото е права, толкова и, струва ми се, хитрува: книгата започва с „Пролог“, страницата е 1035, а завършва със „Съдържание“ (с. 14–2). Хитринката ѝ се състои в следното: в „Книгите на Яков“ се разказва за една юдейска миленаристка (хилиастична) секта от XVIII век, т.нар. „франкисти“, подвизавала се в Източна Европа; миленаризмът е учение, което проповядва скорошен край на света и установяване Божието царство на земята. С други думи, иде реч за свършека на дните точно както – разгръщайки страница след страница от „Книгите на Яков“, някак подсъзнателно придобиваме усещане за този свършек – както намалява числото до края на дните, така намаляват и страниците до края на… На какво всъщност – на книгата? На дните?… Или на времето?… 
[2]Ексцепцио (еxceptio) – в съдебната практика на римското право обозначава ораторски (реторически) похват, с който ответникът не отрича фактите, изложени пред съда, но предоставя нов/и факт/и, обезсилващ/и иска на ищеца.
[3]Кант, между другото, е критикувал жестоко Сведенборг в публикуваното през 1766 г. неголямо по обем съчинение „Фантазиите на един духовидец, доразяснени от фантазиите на метафизиката“. За мислителя от Кьонигсберг виденията и беседите на визионера от Стокхолм не са нищо друго, освен „халюцинации“, подсказващи „симптоми на умопомрачение“. Чудя се обаче какво ли би написал този толкова непримирим с всеки окултизъм и мистицизъм професор по философия Имануел Кант, ако би попаднал на учението на османския поданик и еретик Яков (Якуб) Франк?… 
[4]Преводът на Крум Крумов безспорно е забележително постижение. Самият той нарича работата си без излишна скромност „да напиша превода на Книгите на Яков“ и аз съм напълно съгласен – той наистина е написал този роман на български. Свършил е колосална работа както по привеждането на особеностите на полския език към особеностите на българския (заедно с редакторката Невена Кръстева-Дишлиева), така и по отношение на справочния материал за еврейската мистика и реалиите на юдейската (и не само) история и култура от Централна и Източна Европа през епохата. Е, има някои неща, които ме държат озадачен, най-вече думата мешчанин, мешчанка наместо българското „гражданин, гражданка“ или „еснаф, еснафка“. Да, вярно, нито една от двете не предава докрай значението на мешчанин (да не говорим за двусмислието, което ги съпътства, най-вече втората) – ще рече гражданин, производно от лужишкото (не само, от други славянски езици също) město, което ще рече място, град, както посочва в своя безценен „Етимологически речник“ проф. Стефан Младенов. Разбира се, изборът на Крум Крумов може да е продиктуван и от други съображения, по-завъртени: едно, да се посочи изрично мястото на действието, друго, да се подчертае отново изрично източнославянския характер на ареала, в който то се случва. Но така или иначе, мешчанин не спира да ме озадачава и да ме предизвиква да търся дума, с която бих могъл да го заместя. Засега, честно казано, такава не откривам…  
[5]Теодор Адорно заедно с Макс Хоркхаймер е прочут и с друго – книгата „Диалектика на Просвещението“ (1947), в която двамата извеждат появата на националсоциализма от постулатите, вярванията и изискванията (въображенията) на европейското Просвещение. Тоест не Просвещението да се бие в гърдите, че отваря очите на народите, ами да си поеме отговорността и да се покае за ужасите през Втората световна война.