Има такива дни. Днес, вторник, 9 октомври, е такъв ден. Ден, в който изобщо не знам какво да ви напиша в колонката си.
Има такива дни.
Какво да ви напиша? Балада за Виктория ли? Баладата ще се побере в едно изречение. Нашият съзнателен живот, животът на моето поколение, силата ни, моженето ни, мина между две скоби. Знакът VICTORY с пръстите на дясната ръка в началото на 90-те и смъртта на Виктория сега.
Тези две скоби.
И животът на тези след нас – също.
За скъпата на сърцето ми градинка на „Св. Седмочисленици“ ли да напиша? Църквата, в която се кръстих? За нея мога да кажа едно – трябва да си завършен дъмпер в естетическо отношение, за да съчетаеш студената гама на плочките с топлите тонове на градежа на църквата. Неприятното впечатление идва оттам. На такова нещо всеки учител по рисуване в трети клас ще напише двойка. Слаб (2).
Толкоз за градинката.

За появилата се миналата година книга „Сталин – сатрап, шаман или гений“ ли да напиша – от някой си Григорий Палмах, която за мен е само един от многото симптоми на ресталинизацията на обществото ни? Както се вижда, сталинисткият патос на автора личи още от градацията на думите в заглавието. И за нея не ми се пише. Защото познавам автора. И авторът, скрит зад това загадъчно име Григорий Палмах, всъщност е един нелош български поет, вече на години, като мен, който ходи трудно.

За какво да ви напиша?
Ето, в такива мигове идва помощта на моите умрели колеги по перо.
Точно преди месец, на 8 септември, навръх Малка Богородица, минавам през подлеза на „България“ и „Гоце Делчев“. Там един човечец излиза към обяд с малка алуминиева туристическа масичка, на която подрежда по десетина-петнайсет книги, колкото може да побере масичката. Виждам една антология, издадена през далечната 1964 г. И вътре в съдържанието съзирам три текста на Георги Божинов. Тези текстове не са включени в издадените от него приживе книги. Те са късички. Двата са наистина нещо като наброски. Но единият текст, „Несполучливо веселие“, след като го прочетох, се превърна в четвъртия разказ от тайната ми класация за най-добрите български разкази, наред с още три разказа – на Любомир Канов, на Калин Терзийски и на Людмил Станев. Разказът, впрочем, е удивително съвременен. Защото в него става дума за философската категория качество. Онова понятие, заради което написа знаменития си роман „Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет“ Робърт Пърсиг.
Тъкмо качество липсва на нашия живот днес.
Сега внимателно ще препиша разказа, като внимавам да не изтърва и запетайка. Публикувам го тук с любезното разрешение на дъщерята на писателя Яна Божинова.
Милият ми Георги Божинов! Ето че пак се срещнахме – след четири сурови години…

Несполучливо веселие

Разказ от Георги Божинов

– Отиваме на сватба! – каза ми инженерът на горското стопанство. – Ако искаш, ела с нас!
Джипът беше препълнен. Тук бяха вече директорът и няколко души чиновници от канцеларията на стопанството. Но в джиповете винаги има още място.
И така, ние тръгнахме на сватба. Женеше се един от работниците и, както е редно, беше поканил и шефовете си. А шефовете искаха да се повеселят малко в тия скучни зимни дни, когато няма много работа и да си на сватба е по-добре, отколкото да си в канцеларията.
Селото не беше далеч и ние пристигнахме скоро. Беше рано следобед, но все пак закъсняхме. Главното на сватбата беше станало вече без нас, церемониите бяха свършени, даже и обедът беше минал. Оставаше само шареното хоро, което трябваше да мине през цялото село, заедно с невястата и младоженеца и всички гости, окичени с дарове. Но сватбарите, предизвестени за нашето идване, не бързаха с хорото. Чакаха ни.
И ето, ние дойдохме – измръзнали, гладни и жадни. Настаниха ни веднага в отделна стая, дадоха ни да ядем и пием. При нас влязоха младите. Младоженецът – мургав и много къдрав момък – беше вече пийнал доста, но все пак се държеше непохватно като малко момче пред началниците си. Невястата беше строга, скумрена, напудрена до посиняване. Тя им поднесе вилици и лъжици и поиска да целуне всекиму ръка. Дарувахме я както можахме. После пристъпихме към ракиите, яденетата и виното. Знаехме, че сватбарите чакат нас, за да започнат хорото, защото късият зимен ден бързо си отива. Но не можеше и без малко салтанат, не можеше току така изведнъж. Хапнахме ние, пийнахме, стоплихме се. А искахме да се почувстваме напълно като на сватба. Дощя ни се и да попеем, да се повеселим малко…
И започнахме да пеем. Но скоро се оказа, че никой от нас не умее да пее. Или глас няма, или се срамува, или песни не знае. Или ако знае – то само един-два реда. Подхване началото и спре, с надежда че друг ще продължи. Но никой не продължи. Приличахме на оркестър, който само настройва инструментите си. Подканяхме се един друг, побутвахме се, смеехме се, но свястна песен никой не изкара. Опитвахме народни, опитвахме модерни – не ще. По едно време младоженецът се престраши, запя и ние си отдъхнахме. Песента беше малко странна: наподобяваше вой на вълци в зимна нощ. Изслушахме певеца съчувствено и даже му ръкопляскахме, когато свърши. Но не се развеселихме. Умълчахме се повече.
Като видя, че работата се запича, директорът на стопанството започна „да дава думата“ на тогова-оногова, наред. И комуто даде думата – трябва да пее. Но и от това не излезе нищо.
За да спаси положението, сам директорът се накани да пее. Той запя една шопска песен, и наистина я изпя цялата. От нея съм запомнил само припева:

Еве, Геле, еве – цвръц!
Еве, Дуда, еве – цвръц!

Е, посмяхме се. Но по-весели не станахме.
Обърнахме го на смешни песни. Инженерът пък запя една, в която се казваше:

Нечем го, леле мале, шашав е –
нос нема, устата му голема…

Инженерът спря дотук, повече и не знаеше. Посмяхме се и сега малко и пак млъкнахме. Споглеждахме се да разберем кой по-нататък ще вземе думата…

… Не видях кога влезе тази жена. Видях я когато вече седеше на стола срещу нас – скромничко, с ръце положени на новия ален, надиплен разложки фустан. После казаха, че била леля на младоженеца. Беше още млада и още хубава леля. Тя не гледаше към никого. Седеше си така, с ръце на скута. И както си седеше, без подкани и настоявания започна да пее…
Гласът ѝ беше чист, ясен и звънеше като звънче в притихналата стая. Това беше песен. Хубава народна песен, провлечена и малко тъжна. Ние слушахме, слушахме. Слушахме и не можехме да се наситим. Гледахме безмълвно жената, която заедно с песента си сякаш ни грабна като деца и ни понесе нанякъде. Това беше много чудно…
Когато песента свърши, ние стояхме втрещени и дума не можехме да кажем. Като че ли звуците още продължаваха да се леят и да играят на вълни във внезапната тишина…
Жената запя друга песен и ние отново замряхме по столовете си и не можехме да проумеем добре тая магия, която ставаше с нас, около нас. После още една песен… Накрая жената стана. Поклони ни се дълбоко. И си излезе тъй, както беше дошла. Още по-тежка стана тишината след нея. Не бяхме весели и сега. Не, друго беше то, друго беше. Друго – по-важно и по-хубаво от веселието, което нарочно търсехме. Бяхме смаяни и още не можехме да се съвземем.
– Те това е… – прошепна някой.
И имаше в тия думи и благодарност, и обида, и срам, и възхищение от нещо, което беше по-голямо от нас – директорите и шефовете…
Вън писна зурна. Веднага я сподири друга. Залумка и тъпанът. Хорото захващаше.