Начало Идеи Актуално Преди ротацията
Актуално

Преди ротацията

1524

България има нужда от парламентарно мнозинство, което да удържа ценностите на либералната демокрация.

Стана така, че управлението на страната беше съвместно поето от политически сили, които представляваха крайно враждуващи лагери. Даже едните твърдяха, че техните опоненти са направо престъпници и мястото им е в затвора. Другите нямаше как да приемат подобно отношение и за да се защитят, преминаваха в атака, като на свой ред отправяха тежки упреци и закани.

Обаче под диктовката на изборните резултати, а извънредни избори се проведоха многократно за кратък период от време, се наложи яростните противници да се съюзят, защото иначе перспективите започваха да изглеждат наистина абсурдни. Един абсурд трябваше да ни спаси от друг. Първият се състоеше във вече споменатото – взаимно отричащи се партии да се обединят, а вторият връщаше стария демократичен парадокс на невъзможността да се стигне до управление на държавата, при положение че разпределението на гласовете не осигурява мнозинство на никой от отделните партийни субекти.

С неохота се образува така наречената управленска „сглобка“ и довчерашните свирепи пререкания се замениха с компромисен тон на разбирателство и взаимни жестове на одобрително приемане. Унизителната роля по неизбежност се падна на тези, които се бяха клели пред избирателите си никога да не си сътрудничат по какъвто и да било начин с настоящите си партньори, напротив – политическата задача, сочена като основна, беше тяхното премахване от политическата карта.

За партньорите им, които в цялата суматоха загубиха от електоралната си тежест, но въпреки това останаха първа политическа сила, самият факт на сглобяването вече беше успех, защото означаваше, че отправените към тях обвинения са оттеглени като несъстоятелни от самите обвинители. С това оттегляне обвинителите в значителна степен загубиха смисъла на съществуването си, тъй като по собствените им думи той изцяло се определяше от целта да унищожат противника си. Благодарение на тях противникът се оказа оневинен.

Направи се опит загубеният смисъл да бъде заменен с изтъкването на по-важния приоритет – с цената на всичко да се съхрани евроатлантическата ориентация на България. Освен това се прибягна до техническо средство за успокояване на естествено породилото се възмущение – беше въведен принципът на ротация в ръководството на изпълнителната власт. Абсурдното сътрудничество беше оправдавано с благовидни аргументи и освен това се намери как то да не изглежда като сътрудничество – „некоалиция“. По този начин се смяташе, че щетите ще бъдат минимизирани и ползите ще започнат да излизат на преден план.

Но за изминалия период от девет месеца ползите са трудно установими.

Гражданите останаха по-скоро озадачени, ако не дълбоко объркани и смутени. Голяма част от тях бяха инвестирали много в усилията за коренна промяна, като техните политически представители енергично ги бяха насърчавали в тази посока. Ако някой изказваше съмнения по отношение на светлото бъдеще, той беше заклеймяван като предател, подкупен и какъв ли още не. После излезе, че съмненията са били основателни. В предатели се превърнаха точно тези, които най-категорично заявяваха, че няма да престъпят обещанията си.

Все още се намират фенове, които безогледно защитават своите фаворити, въпреки тяхното извъртане, но все повече нараства броят на критичните забележки дори сред елитните поддръжници на „добрите сили“. Наистина почтените не се боят да критикуват своите, независимо от това, че по този начин ревизират и собствените си пристрастия. Други просто гузно мълчат, защото им е неприятно, че са станали съучастници в една лъжа: вместо обещаваната обществена полза – лично облагодетелстване. Водачите на революцията пак се погрижиха главно за себе си и за своето близко обкръжение.

От своя страна, „лошите сили“ се радват на небивал комфорт, защото, както стана ясно, техните противници собственоръчно ги реабилитираха. Самите мафиоти и в най-смелите си мечти не са могли да си представят, че резултатът от самоотвержената битка срещу мафията ще бъде толкова изгоден за тях. Изцяло демонизирани фигури, които дълги години не смееха да се покажат на светло и дърпаха конците от тъмното, сега спокойно застават пред камерите и ежедневно изразяват позициите си – целите в бяло.

А може би демоните точно така са си го представяли и даже всичко се развива по техния предварителен план. Допусканията варират от пъклена конспирация, в която всички са оплетени в порока, до смайваща политическа неопитност на борците срещу него. Смайващата политическа неопитност, естествено, е съчетана с чувство за непогрешимост и културно превъзходство, с утопични вярвания, нездрав нарцисизъм, непризната корист, облечена в красиви фрази, и с още деменции от този софистициран порядък.

Все пак има вариант, в който всичко случило се може и да мине под мотото „грешки на растежа“. За хубаво е, нищо че в моментната му фаза ни се струва разочароващо, безобразно и отчайващо. Просто в устрема към чистотата и справедливостта се изричат непремерени приказки – емоцията взима връх и мечтаното се привижда като действително. После идва опомнянето, идва срещата с реалността и подчинението на нейните неумолими закони, но пътят към усъвършенстване продължава, не е изоставен.

Такъв поглед към нещата е белег на мъдрост и търпение. Но дали говорим за надежди, подкрепени от реални възможности, или за мнимо утешение?

Предвидената ротация по върховете на изпълнителната власт ще даде поне частичен отговор на тревожните въпроси. С приближаването на термина ѝ напрежението се покачва, тлеещите проблеми, заложени още при съюзяването, се разгарят и заплашват да прераснат в голям пожар. Пред очите ни се разиграва сблъсък, в който ще се установи колко струват националните приоритети и колко – тяснопартийните и откровено персоналните интереси. Защото, без съмнение, България има нужда от парламентарно мнозинство, което да удържа ценностите на либералната демокрация.

Това кратко резюме на събитията дотук цели да припомни на участниците какво са спечелили и какво безвъзвратно са загубили, за да не влизат в излишни заблуди, че историята може да се върне назад. Само трезвата оценка и разумната грижа за общото предстоящо има смисъл.

Стоян Радев завършва НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ в класа по режисура за драматичен театър на проф. Красимир Спасов през 1998 г. Сред по-известните му спектакли са „Плач на ангел“ от Стефан Цанев, „Караконджул“ по Николай Хайтов, „Опит за летене“ от Йордан Радичков, „Ничия земя“ по филма на Данис Танович (Народен театър „Иван Вазов“), „Кой се бои от Вирджиния Улф“ от Едуард Олби (МГТ „Зад канала“), „Куклен дом“ от Хенрик Ибсен, „Жена без значение“ от Оскар Уайлд (Театър „Българска армия“), „Палачи“ от Мартин Макдона, „Развратникът“ от Ерик-Еманюел Шмит (Театър „София“), „Братя Карамазови“ по Достоевски (ДТ Пловдив), „Соларис“ по Станислав Лем (ТР „Сфумато“) и др. Има награда „Аскеер“ за най-добър режисьор, както и многобройни номинации за „Икар“ и „Аскеер“ в същата категория. Заснел е няколко документални филма и шест серии от тв сериала „Четвърта власт“, отличен с наградата за най-добър сериал от Българската филмова академия и от Асоциацията на европейските обществени телевизии CIRCOM.

Свързани статии