Слушайте, подкупно и заговорнически каза бившият депутат Константин, като се надвеси съвсем близо до Александра. Тя също се приближи към него, така че главите им почти се допряха, Александра мимоходом си помисли, че колкото по-близо говорят, толкова по-чист ще бъде записът на телефона ѝ. Един от най-мощните спомоществуватели на господин Гърбовски е Найден Митов, знаете го, нали?
Не съм сигурна, отвърна Александра, името ѝ беше някак познато, но не можеше да го свърже с никаква дейност или човек.
Инвеститор, предприемач, филантроп и родолюбец, милиардер, владее хазартния бизнес, по прякор Пясъка, сега сигурно се сещате.
О! успя само да възкликне Александра, естествено, кой не знае този извратен злодей.
Вие знаете, тихо заговори господин Гърбовски, като се облакъти на масата и напрегнато гледаше ту Александра, ту Коста, всъщност вие, Александра, като сърцевед най-добре трябва да знаете, че във всеки човек има една тъмна и една светла страна. Никога който и да е човек не е нито в едната, нито в другата част, това е общоизвестна истина, която вие прекрасно разкривате в своите герои, вие обичате всичките си герои, не можете да осъдите и да станете обвинител на никого, нали?
Александра мълчеше, по принцип беше така, но как ли ще бъде извъртяно, за да се преобърне в полза на този Пясък? Начо Пясъка, както беше известен, дребно и дребнаво човече с лукав поглед като току-що излязло от филм на Костурица, което всеки миг щеше да закърши снага и да запее „я сум питбул! питбул! питбул!”.
Или поне с такова чувство остава човек, когато гледа постановките по вашите пиеси, изговори леко забавено Коста, все едно продължаваше по най-естествен начин мисълта на Гърбовски, защото аз съм гледал всичките постановки по ваши пиеси в театрите, Александра. Коста акцентираше на всяка дума и изпитваше видимо доволство от прецизността на изказа си, от факта, че този път не се оплете с либрета и сценарии, както в началото на разговора им. От натъртеното изговаряне трябваше да се подразбере, че онова там е било само неволна грешка. И предполагам, продължи той, че именно защото успявате да откриете вътрешната красота и в най-пропадналия и омразен човек, вие имате заслужен успех сред публиката, Александра.
Теоретично сте прав, да, отговори Александра с нежелание, все още не можеше да предвиди къде ще излезе краят на тази пледоария, подхващана нехайно ту от единия, ту от другия. Главите и на тримата бяха събрани над огромните чаши с капучино, говореха тихо, отстрани имаха вид на съзаклятници, които всеки миг ще сложат на масата Библия и кинжал и ще се закълнат с ръка на сърцето в името на каузата, за която ще се борят и умират.
Това е, което виждаме при вас, Александра, в заключение каза Коста и направи дълга пауза, за да се наслади на ефекта от думите си, в гласа му се усещаше стаеното самочувствие на визионер, който гледа на нещата в перспектива, сигурно той би казал – в европейска, а защо не и в световна перспектива. След това започна като че ли в различна октава и в друго темпо, но говореше все така заговорнически, като на най-близки съмишленици. Почвата е благоприятна за размътване на водата, Александра, а в мътна вода знаете какво най-добре се прави. Всеки иска да докопа парче от баницата, казано простонародному, защо баницата ще я лапат само някои, а повечето ще са лишени от нея? Не сте ли съгласна, госпожо драматург? Хората и без това са изнервени до краен предел. Президентските избори приближават. Преди това са парламентарните. Партията на господин Митов има амбицията да стане една от първите политически сили. Той иска да има в свои ръце и президентската институция. Планът му е съвсем прост и ясен. Ще се започне първо с определени акции на формация „Солдат“ пред Министерството на отбраната, после ще се включат майките на децата с увреждания; шествие с инвалидни колички; после митинг срещу корупцията тук, митинг на симфоничните оркестри там, примерно под прозорците на Министерски съвет, симфоничните оркестри, да ви кажа под секрет, Александра, са неизползван все още динамит – много хора, безплатна музика, ефектност на пърформанса, какво повече му трябва на човек, при това посланието е интелигентно, не някое бабешко с тенджери и лъжици, или пък най-банално – с яйца, домати, развалена риба, не, такъв лош вкус като на някои формации ние няма да позволим, таксиджиите ще излязат, те отдавна имат опит в това, имат своята тежест, международните превозвачи, тираджиите, всички те са към патриотарските организации, Коко Копейкин тук, Бобо Бобикян там, Мая Янолова тук, Хаджипенов там, ту-тук, ту-там, ту-тук, ту-там, Коста с упоение тактуваше с двете си китки ту наляво, ту надясно, помагаше си с краката и цялото му тяло беше в ритъма и мелодията на онова, което предстои, което се е подготвило в мозъка на Начо Пясъка, леви цели тук, десни приоритети там, някой и друг заседнал кораб в акваторията на страната, малко по малко напрежението се нагнетява, катастрофа тук, катастрофа там, свлачище тук, срутище там, убийство тук, самоубийство там, зависи единствено от начина, по който ще бъдат представени всички тези катаклизми, не са важни фактите, а тяхната интерпретация, Александра, такъв е днешният свят, няма значение какъв си, важното е какъв казваш, че си, какъв настояваш да си, какъв те представят, че си, това го проверихме през нашите юпита от чужбините, почтени, интелигентни, елегантни, владеят езици, имат обноски, маниери, очарователни усмивки, известни в кулинарните среди съпруги, или пък инфлуенсърки с над един милион последователи в инстаграм, усмихват се само когато трябва, както трябва и колкото трябва и така нататък, и така нататък, скъпа Александра, но това работи, видяхме го, че работи.
Александра слушаше неподвижна и го гледаше.
Докъде бях стигнал. Коста внезапно млъкна, сякаш цялата тази величествена и вълнуваща картина от бъдещето изведнъж беше изчезнала и на нейно място се беше появило бяло поле. Той забарабани нервно по масата с пръсти, онова, което вилнееше в главата му, беше толкова могъщо и всеобхватно, не беше лесно да се контролира, изискваше усилие, талант, воля, а нишката на мисълта му лесно можеше да се изплъзне или да се скъса, само да се разсееше за малко, да уточни нещо странично и ето, изгубваше я, и това го разстройваше.
За катастрофите, а после за юпитата говорехте, колебливо го подсети Александра.
О, да, разбира се! оживи се бившият депутат и мигом забрави тревогите си, подтекстът е, че властта е виновна за всичко, свлачища, срутища, бедствия, урагани, наводнения, самолетни катастрофи, в един миг всичко ще влезе в употреба, всичко ще върши работа и ето: почвата за новите протестчета е наторена. Завръщат се умните и талантливи български студенти от чужбина в лятна ваканция, негодуват срещу корупцията, искат стипендиите да са като в Европа, защото те, милите ни деца, искат тук да изграждат бъдещето си като завършат, а корупцията ги прогонва и ето: не могат да остават в Отечеството си, а искат, искат, започва се, значи, от младите, от студентите, от интелигентните и будните; да не забравяме президента на републиката, чийто мандат сега изтича, но той също ще влезе в употреба, ще вдигне още веднъж юмрука си, ще заговори честно и открито с народа си, по войнишки, със спартанска строгост, но и с топлота и загриженост бащинска, сърцата, колко му трябва на този народ; няколко писателчета, режисьорчета ваши колеги с поредица от декларации в защита на хората на изкуството, на добрия вкус, против посредствеността и чалгизацията на обществото; ще се появи също някой фалирал футболен клуб, господин Митов ще изкупи акциите му, ще влее жива кръв, феновете ще бъдат щастливи, а знаете от футболните запалянковци каква еуфория се излива, каква благодарност и точно в този момент – познайте какво ще има, Александра!
От въодушевление Коста тропна с цяла длан по повърхността на масата. От лицето му се излъчваше сияние. Какво ще има в този момент, Александра, върху тази подгрята почва?
Не зная, смаяно отвърна Александра.
Опитайте се да познаете. На вас какво би ви хрумнало да се появи в точно този момент?
Нищо не ми хрумва да се появи, отвърна Александра със смесица от досада, вина и недоумение.
Пре-ми-е-ра!
Какво?
Театрална премиера, Александра! тържествуващо и възторжено изрече Сашко. Театрална премиера по пиеса, написана от вас, Александра! За която ще се вдигне най-големият шум на света, в най-знаковия театър, с най-звездните имена, с актьорите-мечки, нали така ги наричат! И на тази премиера косвено ще се говори за Пясъка и той ще е описан с очи, които виждат в него онова добро и ведро дете, което живее във всеки от нас, Александра! Вие имате този любвеобилен поглед към всеки човек, Александра! Вие и никой друг! Категорично! Премиерата на пиесата ще бъде черешката на тортата, както се казва. Какво ще кажете, Александра, скъпа?
Гроздето на манджата – не усети дали го каза наум или на глас.
Какво?
Смайващо, отвърна тя. И след малко добави – не мога да повярвам, че може да е истина.
Нали! Коста удари с цяла длан този път по рамото на Александра в знак на приятелска подкрепа и поздрав, понякога наистина our dreams come true! Не е ли така? Ще можете ли да отречете?
Александра мълчеше. Господин Гърбовски и Коста добродушно започнаха да се смеят.
Сигурно ще ме попитате, Александра, скъпа, как ще си проличи в пиесата, че това е лицето Найден Митов, без, естествено, да се казва неговото име? Сигурно вече си мислите по този въпрос?
Не си мисля точно по този въпрос, но въпросът е основателен.
Ето това е висшият професионализъм. Вие знаете как публиката ще се досети, че става дума именно за него. Вие владеете тънкостите на драматургията. Ние пък владеем тънкостите на пиара. Оставете това в моите ръце. Случки, случайно подметнати из сайтовете от неговия живот, които обаче в премиерният спектакъл на Народния театър оживяват в същите контури, но с много подтекст, смисъл, съдържание, дълбочина. Ние ще имаме задължението да проиграем, както се казва, в общественото пространство тези случки, да ги поставим в светлината на прожекторите, да ги направим разпознаваеми и впечатляващи. Вашето задължение – да ги направите завладяващи, да им придадете форма, дълбочина, пленителност и трогателност. Сцени, които да просълзяват. Реплики, които стават емблематични. Финал, който да съкрушава така, че публиката да иска да гледа спектакъла втори, трети и четвърти път. Нещо като турски сериал или като Робинята Изаура, но без край. Неща сърцераздирателни, но от живота, такъв, какъвто го познаваме – суров и безмилостен, но над които от време на време да прелитат ангелски криле. Да го облагородяват. Да го възвисяват. Изобщо неща, които да влязат под кожата на всеки един, казвам и го подчертавам, всеки един избирател, независимо ляв ли, десен ли, център ли, независимо грозен ли, красив ли, интелигентен ли, глупав ли. Защото всички участваме в живота, нали, Александра? И десни, и леви, и грозни, и красиви? Защо мълчите, Александра?
Вие сте правили кастинг за мен? Така ли?
Вие бяхте безспорната фаворитка, тържествуващо потвърди Коста.
Лошо ми е, каза Александра и се преви на две.
Капучиното? изстреля Коста. Млякото е било развалено? И моят стомах, Александра, реагира светкавично на развалено мляко. Да ви придружа до тоалетната? Ако можете да предизвикате повръщане? Бръкване с пръст в гърлото? Това е безотказно, зная го от студентските години. Аз мога да ви бръкна с пръст в гърлото, ако вие се страхувате? Ще ми позволите ли?
Не, няма да ви позволя, каза Александра, беше започнала да трепери.
Моля ви, разберете ме добре. По смуглото лице на Коста беше изписано безпокойство. Първо – това лекува. Второ – между нас повече няма да съществуват никакви прегради. Никакви. Нито на физическо, нито на емоционално, нито на някакво друго ниво. Тепърва ние ще изпадаме в ситуации, в които всеки ще разчита на другия за помощ, есоес помощ, както се казва.
Благодаря ви, ще се справя.
Александра, моля ви. Сложете си черните очила, шапката с козирката, вие ужасно пребледняхте, направо посиняхте, моля ви, очилата най-напред. Така. Облегнете се назад. Много добре. Вдишвайте дълбоко и задържайте въздуха. Имате ли треска? Страдате ли от някаква болест?
Не.
Вие треперите.
Не треперя.
Александра, студено ли ви е? Облива ли ви пот? Ваксинирана ли сте? Прекарала ли сте ковид?
Ваксинирана съм. Не ми е студено. Не треперя. Ще се оправя.
Задъхвате се. По-добре не говорете.
Може ли да ме закарате до вкъщи с такси или нещо?
Не. На този етап не.
Искам да си легна. Не съм добре. Задъхвам се. Лошо ми е. Треперя. Искам да си отида вкъщи.
Не можем да ви оставим да си отидете просто така вкъщи, Александра, не и на този етап от нашия разговор, изключено е. Може да ви заведем до тоалетната. Да ви окажем първа помощ. Да предизвикаме повръщане на разваленото мляко от капучиното. Всичко започна от него. Алергичен шок. Имам флуоресциращи таблетки. Ето, разтварям ви една в минералната вода Банкя. Трябва да я изпиете. Нормализират кръвното, тремора и т.н. Американски са, раздават ги на военните им. После трябва да продължим да говорим, докато стигнем до заключително решение.
Какво заключително решение, промълви Александра.
Пийте, пийнете, Александра, на малки глътки, водата винаги помага. Така, браво на вас. Сега ще се почувствате по-добре.
Какво заключително решение, попита Александра с отпаднал глас, цветът беше започнал да се възвръща на лицето ѝ.
Което да ни удовлетворява.
Не можем. Няма такова решение, което да ни удовлетворява.
Напротив. На една ръка разстояние сме от него. Така. Ето че всичко започва да се нормализира. Още няколко глътки от вълшебната течност.
Не се страхувам от нищо, каза Александра, ще ми мине, не се притеснявайте.
Ето, виждате ли, таблетките започват да действат. След още няколко минути всичко това ще бъде само досаден инцидент. Сега, след като се поуспокоихте, можем да преминем и към третата част на нашето предложение.