Иронично-богословско фентъзи в три части и епилог

В навечерието на тазгодишната Неделя Православна в богоспасяемата ни Софийска епархия се случи нещо, което, макар да остана неизвестно за широката публика, и до този момент е обвито в мистериозен мрак. Защото колкото и да е странно, една част от непосредствените му свидетели и до днес решително отказват да отронят и дума за него, а друга – и то немалка – твърдят, че нямат никакъв спомен както за събитието, в което са взели участие, така и за станалото в неговия край.

За какво всъщност става дума.

В събота, преди празника, в залата за духовни беседи в пристройката, в двора на храма „Св…“ се проведе конференция под надслов „Православната църква в предпоследните времена и възцаряването на Антихриста“, организирана от наскоро създадената фондация „Оня, който задържа“, като за нея бе оповестено предварително и в епархийския вестник, където бе пояснено, че тя ще бъде „с международно участие“, а доклади на нея ще изнесат „изтъкнати учени и църковни общественици от България, Русия, Сърбия, Румъния, от Украинската православна църква (под юрисдикцията на Московската патриаршия) и от православни общности от Чехия, Словакия и Полша.“ Предвиждаше се също форумът да бъде отразен с репортаж в ежеседмичното предаване на БНТ „Религията днес“ с водещ Георги Милков.

И ето: в следобедните часове в събота, за да вземат участие в него, в двора на храма се бяха събрали впечатляващо много хора – както миряни и мирянки, така и свещеници от различни епархии на БПЦ. След като към 16 ч. участниците и слушателите заеха местата в залата обаче стана ясно, че тя далеч не може да побере всички желаещи да присъстват на този така актуален за нашите дни форум, и въпреки че от храма бяха донесени още поне двадесетина стола, вътре останаха доста много правостоящи. На онези, които бяха успели да седнат, бе раздаден лист с програмата на конференцията, с имената на говорителите и заглавията на техните доклади. Хвърляйки последни погледи в него, организаторите, заели първия ред, с удовлетворение установиха, че фактически всички чуждестранни гости се бяха отзовали на поканата им. „Да, ето го там протойерей В. Н. …аевич от Москва! Зад него е и професор …ковски от Белград! Слава Богу, успял е да пристигне и отец …чук от УПЦ!“ – шепнеха си те, оглеждайки столовете зад себе си. „И от българите всички са тук! И Г. Т., който ще изнесе първия доклад, и А.Т. – юристът, който се съгласи да се изкаже… Чудесно!“ „А кой собствено е Анджело Гардиани? Интересно, че не е посочено от кой университет или църква идва. Нашият богословски факултет ли го е поканил?“ „Странно, би трябвало да е италианец, но едва ли е католик!“ „…Я попитайте доцент Н! – Не, той казва, че не са канили такъв човек! Юристът също не знае…– А къде е въпросният? Обявен е последен и може още да не е дошъл? Защо обаче няма заглавие на онова, което ще говори? – После ще попитаме г-жа Панайотова, тя трябва да е в течение…“

Конференцията за предпоследните времена

Точно в 16,15 ч. на конференцията бе дадено начало и след кратките встъпителни думи на председателя на фондация „Оня, който задържа“, в които бе подчертано, че „днес ние, християните, живеем в един все по-враждебен към вярата ни свят, и знаменията за идещия Антихрист са вече очевидни за всеки, що годе духовно просветен човек“, четенето на докладите започна. Първи, с основно изложение по темата на форума действително бе богословът Г. Т. –един от най-активните му вдъхновители – мъж с къдрава, почти напълно бяла коса, с висок глас и леко източно-диалектен говор.

„Макар, разбира се, никой от нас да не знае оня ден и час“ – започна той, – Бог обаче ни е предупредил, че краят на света ще бъде предшестван от възцаряването на Антихриста. Това трябва да ни накара да съобразим, братя и сестри, че неговото овластяване няма как да не бъде подготвено от една преходна епоха, която най-точно би следвало да се определи като „Предпоследните времена“. Защото именно тази епоха ще се окаже цивилизационния инкубатор, който ще роди и възпита Антихриста, ще създаде неговите бъдещи възторжени поддържници, и – натърти на тази дума богословът – гласоподаватели, които в крайна сметка ще го овластят. Това обаче – започна да разгръща визията си той – ще са и десетилетия, в които ще се осъществи пълното икономическо, технологично и религиозно обединяване, и – отново натърти докладчикът – обезличаване на света, т нар. „глобализация“. В тях, виждаме го още днес, постепенно ще започнат да се обезличават и отмират националните държави. Постепенно и – вдигна пръст богословът – по демократичен път ще се отменят националните законодателства, включително останките от християнството, които все още съществуват в националните конституции, включително българската. Основното, основното обаче, – и тук Г.Т. обърна поглед към залата – е, че в тия предпоследни времена, в които без съмнение навлизаме, грехът, братя и сестри, постепенно и настъпателно – виждаме го вече – става най-важна част от т.нар. „права на човека“. Грехът постепенно и настъпателно става норма, братя и сестри, а академията и образователната система постепенно и настъпателно впръскват тази грехотворна норма в умовете и сърцата на подрастващите. Така във все по-грехотворната цивилизация на Запада, към която понастоящем принадлежим, грехът постепенно и настъпателно става закон, а борбата срещу греха бива поставяна извън закона. Което без съмнение означава – трябва да се подготвим за това още днес – че предстои и закономерно предстои истинската Православна църква да бъде поставена извън закона, доколкото нейното божествено призвание е именно борбата срещу греха. Поради това предстои обаче и също закономерното създаване в най-близко бъдеще на една светска лъжецърква, която ще се прилепи към властта и силата на световния светски хегемон, т.е. към настоящия антихристиянски дух. И тази лъжецърква, уви, пак закономерно, ще привлече мнозинството от християните – излъганите, зависимите, малодушните, топлохладните, съблазнените, докато в истинската – трябва да се подготвим и за това – ще остане онова малко стадо, за което сме предупредени от нашия Господ Иисус Христос.“

Слушайки угрижено тия думи на богослова, повечето от насядалите в залата енергично кимаха с глави, а към края им, благочестиви мирянки от по-задните редове започнаха дори да се кръстят, като се чуха и въздишки: „Господи, запази ни! Дай Боже да останем в това малко стадо!“

…Сякаш за да потвърди, че предвижданията на Г.Т. далеч не са просто теория, следващият, изкачил се на катедрата – гостът от Руската православна църква прот. В. Н. …аевич, започна с привеждането на цяла редица от стряскащи данни за това, че „в различни властови центрове на Запада“ вече е започнало такова поставяне на Божието слово извън закона. „Защото, уважаеми гости, братя и сестри, Библията, твърдят там, проповядвала език на омразата, хомофобия, мизогиния, нетолерантност. Както виждате, не е далеч денят, в който на тези именно основания, извън закона ще бъде поставено и самото учение на Библията – истинното християнство“.

След края на този наистина силно обезпокоителен доклад, от задната част на залата рязко се изправи русокос мъж, в когото повечето български участници разпознаха известен наш журналист и певец в хора на катедралния храм „Св. Александър Невски“. Обръщайки се към протойерея, журналистът се провикна: „Онова, което ни приведохте, отче В., е направо потрес! Но следователно, отче, трябва да Ви кажа, че единствената надежда за нас, православните християни днес е … Русия! Както всъщност е било винаги! Задължително става, отче В., не само Руската църква, но и Руската държава да оглавят най-сетне поход за спасяването на Православието, а значи и за спасяването на света като цяло! Да се открият, както справедливо пише един ваш съвременен мислител като нашия нов Ноев ковчег!“ В залата прозвучаха ръкопляскания, а слизайки от катедрата, сподирян от тях, протойереят леко се поклони към църковния певец.

След руския гост последваха цяла редица доклади от наши и чуждестранни специалисти, посветени на други също силно тревожни тенденции в съвременната ни цивилизация. Например, че при задълбочаващата се агресивна секуларизация и развитието на новите технологии – изкуственият интелект, 5G мрежите и т.н., които дават възможност за контрол и управляване на човешките мисли, на най-силни и целенасочени манипулации, без съмнение, ще бъдат подложени тъкмо християнските общности. Че глобалните планове за намаляване на световното население – т.нар. „Велико зануляване“, което вече практически не крият – ще бъдат насочени най-първо и естествено, срещу конфронтиращите се с трендовете на глобалната власт християни. Че настъплението на потребителската култура все повече ще налага на световната популация екзистиране изключително в хоризонталното измерение на живота…

Следващият по-забележителен доклад бе на професора от Белград …ковски, който започна с оспорването на – както се изрази той – „лукавата представа“, че главният обществен избор, както в предишните десетилетия, така и днес, е изборът между политическите идеологии и строеве: фашизъм, комунизъм, демокрация. „Всъщност, – заяви професорът, – в духовен план това са три глави на една и съща ламя – три антихристиянски светски религии, три разновидности на човекобожеството, което е религиозната същност на Антихриста.“ И след това, в ключов пасаж от изложението си, перифразирайки известните думи за „Първия, Втория и Третия“ Рим, отсече: „Главите на фашизма и комунизма паднаха, главата на демокрацията стои, а четвърта няма да има. Лъжеименната демокрация, братя и сестри, все повече ни изявява своята същност на демонокрация. Тоест, на онази цивилизация, която ще отгледа и роди човекобога!

От множеството на правостоящите в дъното и този път прозвучаха гласове: „Но, значи, длъжни сме да се мобилизираме за духовна бран, а не за политика?“ „Да отсечем тази трета, и най-пагубна глава на ламята, иначе загиваме!“ Отново се разнесоха и ръкопляскания, а залата така се оживи, че водещите неколкократно трябваше да призоват за тишина, за да се даде думата на – както бе обявено – „скъпия гост от подложената на гонение УПЦ-МП“.

С неочаквано кротък глас, въпросният „скъп гост“ започна изказването си с цитат от св. Игнатий Брянчанинов: „Спасявай себе си! Ако поискаш да спасиш ближния си, пази се, да не те увлече той в пропастта на погибелта! Последното се случва ежечасно. Отстъплението е допуснато от Бога, не се опитвай да го спреш с немощната си ръка“. След което разви мисълта си в призив за отвръщане от „самоувереният духовен активизъм“, и за концентриране върху себе си. „Прав е светителят – отстъплението, което днес е допуснато от самаго Бога ние не можем да спрем с немощната си проповед, и всяка подобна, уж душеспасителна дързост, ни изправя пред страшния риск вместо да спасим, сами са бъдем повлечени в бездната на погибелта, при това – добави докладчикът – в днешни дни това може да ни сполети дори от най-близкия до нас човек!“ „Така си е! – чу се шепот. – И между самите нас го виждаме. Ако не внимаваме за разните либерални християни, икуменисти и т.н., като нищо ще загинем всички!“

По-нататък докладите станаха по-теоретични и макар, че също бяха изслушвани с внимание, оживлението в залата започна да стихва.

На важното предупреждение, че макар Иисус Христос да ни е казал, че създадената от Него Църква ще пребъде до края на времената, ние трябва да помним, че това обещание е дадено за земната църква като цяло, но не за всяка от поместните църкви поотделно – бе посветено едно от следващите изложения. В него бе напомнено, че „всички богоотстъпнически църкви – ариански, несториански, монофизитски и монотелитски, иконоборчески и прочее, винаги са вярвали и са били убедени, че тяхната църква е истинска, и следователно, ще пребъде до края на времената“. Но, – завърши докладчикът, известен църковен историк, – страшен трябва да е за нас въпросът на Христос от Евангелието: „Син Човеческий кога дойде, ще намери ли вяра на земята?“

Философът, който се изкачи на катедрата към края на свой ред привлече вниманието на слушателите върху това, че макар Бог, разбира се, винаги да е бил всемогъщ и всезнаещ, чрез чудото на даруваната ни свободна воля, е оставил на нас, човеците, да правим своя избор и с него или да се спасяваме или да се осъждаме. „Но вижте, – припомни той – Божият промисъл е действал и когато светът се разврати и Бог му изпрати Потопа. Бог е бил всемогъщ и когато първосвещениците и книжниците в Йерусалим по свой избор осъдиха Богочовека и Го предадоха на смърт. Бог е бил всесилен и когато половин век арианите властваха в Църквата, и когато …“ – и той приведе още много примери за еретическите падения, след което завърши с това, че макар волята ни да е наистина „свободна по сътворение“, нея непрестанно следи и съблазнява и сатаната и ето, в нашите дни, точно както в навечерието на Потопа, огромна част от човечеството вече доброволно е станала негово оръдие.“

Когато той слезе от катедрата, навън се бе стъмнило съвсем, а в залата, опитвайки се да го прикриват, мнозина едва успяваха да сдържат прозявките си. Умората от всичко чуто вече си казваше думата дори сред най-ентусиазираните. „Остана май само още един, последен доклад. Какъв беше той? – забиха поглед в листа с програмата седналите на първите редове. – А, да, на онзи – италианеца! Добре де, къде е той най-сетне? А и темата му така и не беше изяснена…“

Докато те продължаваха да се оглеждат обаче стана нещо, което не бе очаквано от никой. Светлините в залата внезапно угаснаха и в един миг всичко потъна в пълен мрак. Това, разбира се, предизвика стряскане, замълчаване, седящите започнаха да се озъртат: „Какво става? Тока ли спря? Май е така…“ Не минаха обаче и десетина секунди, и всички изведнъж видяха, че отпред – от катедрата, на която бяха стояли докладчиците, изведнъж избликна… пламък. Да, истински пламък, който при това невероятно бързо се извиси, стана ярък, много ярък, сякаш там – макар и без звук – бе избухнал същински взрив. Седящите наскачаха, настана суматоха: „Става пожар, трябва да излизаме навън! Бързо, бързо!

И ето, в следващия момент от самото сърце на пламъка, в който панически се бяха вторачили, внезапно, о, колко невероятно се чу глас – силен, дълбок и изключително властен: „Останете по местата си! – заповяда той. – Слушах ви дълго, сега обаче трябва да ме изслушате и вие. Защото затова и ме изпратиха тук, във вашия град, където сте благоволили да се съберете. Да изслушате и мен, Анджело Гардиани (не, италианците не биха ме нарекли така), или Ангел Хранитель, или Анджио Хранител, или Анио Струж, или Инджер Пазитор, или Ангел Пазител, или както оттук нататък ще ме чувате всеки на своя език.“

Словото на Анджело Гардиани

Всички буквално замръзнаха на местата си, а гласът, излизащ от пламъка (удивително, той нито се разрастваше, нито от него излизаше дим) продължи: „Да, слушах ви в продължение на всички тия следобедни часове, и ще ви кажа, че основание за тревога действително има. Има, защото – това виждаме отдавна там, горе – във вашия свят сякаш наистина е започнало да се приближава раждането на „човека на греха, сина на беззаконието“ (2 Сол. 6:3), за който ви бе предсказал някога апостол Павел. За този „син на погибелта“ обаче, – продължи да се извисява гласът, – за този Антихрист аз съм изпратен да ви напомня нещо, за което вие очевидно напълно сте забравили. Да ви напомня, че за него от самото начало сте предупредени, че той ще дойде не от някъде другаде – от някакъв Запад (или изток, север или юг), в които сте започнали да се вглеждате, но „ще излезе от нас“ (1Иоан. 2:17-18). Ще излезе „от нас“, защото – това там горе знаем добре – тоя, който се готви да го роди още от оня ден, в който бе фатално измамен, в който, както ви го казва св. Йоан Златоуст „прие плът, а в нея се натъкна на Бога, прие земя, а в нея намери небе, прие това, което виждаше, а се натъкна на онова, което не виждаше“, е изпълнен с неистово, с бясно желание „да си го върне“, да измами на свой ред именно спасените от Христос, именно вас, вас да обърне не срещу някого другиго, а срещу Спасителя ви, да ви направи, – о, как иска това – анти-Христови.

Прочее, тъкмо поради това – продължи да звучи гласът от пламъка, – чедото му още отначало биде наречено от тайновидците сред вас „Антихрист“, което ще рече „вместо“, „наместо“ Христос. И ето, този най-коварен и лелеян от самото начало замисъл на „оня“ (не искам да произнасям името му) представлява и зловещата „тайна на беззаконието“, за която четете у апостола. Да, тя, както сте предупредени пак от него, действа от самия първи ден, в който той претърпя своето поражение и започна да я замисля в дълбините на сърцето си. Само че изглежда е дошло времето, да ви се каже, че тя е далеч по-коварна от всички онези неща, които така опиянено слушах да обсъждате днес, и в които – почти удари слушателите гласа от пламъка – не просто няма нищо тайно, но които (и това виждаме ясно там, горе) всъщност… закриват от вас същинската „тайна на беззаконието“. Защото нима не е вярно, че още от деня, в който бяхте изгонени от Едемската градина и той получи власт над човеците, той не спира да изкушава, да съблазнява, да, свободната ви „по сътворение“ воля? И той, разбира се, продължава да го прави и във вашите времена. И ето, днес чисто и просто (както чух, че го забелязвате) той набляга повече на неща, на които по-слабо е наблягал вчера. Във всеки случай в тия негови деяния днес, няма нищо, което да не е ясно видимо за вас, за съвременните християни. А щом е видимо за вас – ще ме прощавате – за днешните, за земните богослови и ревнители, то едва ли е част от зловещата „тайна на беззаконието“. Та дайте си сметка, че той всякога е карал този свят да воюва със Словото Божие (вие сами си го припомнихте тази вечер), всякога е съблазнявал с „хоризонталното измерение на живота“, с плътските страсти. С тези неща обаче той добре знае, че тъкмо вас, тъкмо вас, християните, отрекли се от него в светото си Кръщение, едва ли ще успее да победи окончателно. И понеже знае това, понеже – нека ви кажа – съвсем не е глупав, той пази грижливо „тайната на беззаконието“, която – повтарям ви – е далеч по-лукава от изкушенията, в които сте започнали да се взирате. Пази я грижливо, защото е осведомен за същото, за което следва да сте осведомени и вие: че тя „няма да бъде извършена, докле се не отдръпне оня, който я задържа сега“ (2Сол. 2:7). Та ето аз съм изпратен днес тук и защото очевидно е дошло времето да бъдете предупредени най-сетне за това кой всъщност е „оня“, чието отдръпване измаменият тогава очаква, за да осъществи тайната на беззаконието, кой е оня κατέχων, с който тук самоуверено сте започнали да се кичите. Защото във вашите времена той май наистина е започнал да се „отдръпва“ и с това – добре го виждаме там горе – действително ги прави „предпоследни“.

„Всъщност, драги, – понижи се леко гласът, излизащ от пламъка, но това накара слушателите още повече да се разтреперят, – онзи, за който апостолът говори, въобще не е някакво „земно царство“ или „христолюбив земен закон“, за които немалко от вас открай време фантазират. Той е нещо много, много по-просто, но и много по-силно и решаващо. Той е, драги, – с невидим дъх  гласът полюшна пламъка към мрака в залата – духът на нашата вяра, на вярата, че сме спасени, че сме спасени завинаги. Той е онзи камък, на който е съградена Църквата ни, и който вратата адови няма да надделеят“ (Мат. 16:18). Той е, казвам ви, духът на християнската решимост, на християнската убеденост, че сме освободени; на дръзновението, и който, нека ви кажа, е и духът на любовта. Защото апостолът неслучайно ви учи (спомнете си), че „любовта си затуй, съвършенства, за да имаме дръзновение“. При това дръзновение – казва ни той, в „съдния ден“ (1Иоан. 4:17), в деня на края, на самия край. Съвършенствайки любовта, учи ви следователно апостолът, вие ще имате дръзновение до края. Защото пак – както ви казва той – „в любовта страх няма“ (1Иоан. 4:18).

Та ето „тайната на беззаконието“ ще се извърши, ще се роди „синът на погибелта“, не когато, както ви слушах да мъдрувате, „се обезличат и отмрат националните държави“, когато се опразнят „националните законодателства“ (с какво би могло да направи беззащитни християните това отмиране на земното), но именно, именно когато се отдръпне от вас (и благодарение на вас) духът на вашето дръзновение и вие, самите християни, се оставите на духа на страха и не-любовта. А тъкмо, тъкмо този дух – чуйте ме – ще обезсили най-сърцевидното у вас – вярата, че сте спасени, че с вас е Онзи, „Който победи света“.

Прочее, доколкото казвате, че сте на научна конференция, вгледайте се сега в онова място от посланието на апостола, от което извличате своята убеденост, че вече са настъпили „предпоследни времена“. Забележете, драги, щом се смятате за учени и богослови, че в него апостолът предупреждава своите адресати, а значи и всички вас, че що се отнася до Второто пришествие на Господа Христа, ние преди всичко трябва да се пазим от ето какво – от поколебаване в мислите, и от „дохождане в ужас“ (2 Сол. 2:2). Разбира се, че това „поколебаване в мислите“ и този „ужас“ пред Второто (и всъщност славно) пришествие на Господа биха могли да дойдат от предсказанието за предхождащото го явяване на сина на погибелта, на Антихриста. Но – предупреждава апостолът – самото негово явяване от своя страна ще се предхожда и даже ще стане възможно тъкмо поради отдръпването на оня, който задържа днес това негово явяване. И ето, значи, казва ви апостолът – от отдръпването на този дух се бойте, за него внимавайте, защото то, то ще даде способността на Антихриста да прелъсти и увлече след себе си мнозина и то именно от вас.

Повтарям, слушаме ви там горе от доста време и от различни места в тоя свят, и ще трябва да ви кажа, че тази „задържаща сила“ наистина е започнала да се отдръпва от мнозина от вас. Започнала е да се отдръпва, защото (гласът от пламъка отново се усили и предизвика общо разтреперване в залата) въпреки предупреждението на апостола – това там горе ясно виждаме – вие все по-дълбоко сте „поколебани“ именно в мислите си. Обзети сте от някакъв – ще ви го кажа направо – ужас от самите себе си. Сякаш не сте вече християни, а обикновени жители на този свят и „потребителската му култура“ е придобила пълна власт над душите ви. Сякаш не сте вече християни, а обикновени плътски острастени люде и узаконяването на плътските страсти в света ги е узаконило и за вас самите. Сякаш не сте вече християни, а обикновени малодушници и извечната враждебност на света към вярата ви е придобила силата да ви усъмни във вас самите. Но значи да, вие наистина сте навлезли в „предпоследни времена“, само че те са такива съвсем не на основанията, на които вие ги виждате. Та дайте си сметка, че вие не съзирахте „предпоследни времена“ и зачеващ се в тях Антихрист, когато допреди по-малко от половин век, „силите и властите на тоя свят“ действително ви гонеха, убиваха, измъчваха. Силата им не ви съблазняваше към съкрушаване и обезнадеждаване когато ви повтаряха, че с Църквата е свършено и ви „доказваха“, че друго, освен „свят“ в този свят няма; когато рушаха храмове и наистина бяха поставили Словото Божие извън закона в почти половината свят. А ето днес, когато всъщност не ви гонят, вие все повече се чувствате обсадени от врагове, все повече виждате врагове сред самите себе си, все повече сте уплашени от бъдещето, макар че – дайте си сметка – изпитвате тези чувства, разположени спокойно например в ето в тази зала, в настоящето си.“ Горящият лъх от гласа пак тласна пламъка към залата, а седящите вътре панически се опитаха да се отдръпнат назад. „Защо? Би трябвало да се стреснете от отговора на този въпрос. Ами защото – казва ви той – тогава не се бе отдръпнал от вас (и благодарение на вас) духът, който задържаше силата на „оня“, да ви съкруши. Днес, без действията му да са се изменили по решаващ начин, и даже без да са насочени специално към вас, вие сте изпълнени със страх и враждебност – страх от „нечувани изкушения“, от възможни „технологични внушения“, враждебност към все повече и все по-различни хора, включително във вашите собствени църковни среди. И ето, страхът и враждебността ви, ви карат да виждате знаците на Антихриста къде ли не, но за негова радост, само не там, където те вече се очертават.

Чуйте се! Да, казвате вие, вратата адови няма да надделеят над Църквата, но… още утре могат да надделеят над всяка отделна, и значи (о, ужас!) над нашата църква! „Врабче не пада без Божие позволение“, казвате вие, но… ние сме в ужас, защото даруваната ни свише свобода е способна да ни тласне както към спасение, така и към падение. И даже още повече – ние сме в ужас не от свободата си, а защото всъщност не вярваме в нея, а в… оня, който я съблазнява. Вярваме в него и в неговата сила. А това, това драги, са същинските знаци за навлизането в предпоследните времена, които, напуснати от духа на вярата и любовта, не съумявате да видите. Това е началото на онова, което ще позволи на „оня“, най-сетне да извърши лелеяната от самия ден на поражението му „тайна на беззаконието“.

И ето, аз ще ви прочета сега една съвсем кратка повест, написана там горе и която донесох специално за вас, за да чуете как това, във вашите предпоследни времена може да стане. Слушайте ме внимателно! – понижи се гласът от пламъка, но стана още по-пронизващ:

Кратка повест за антихриста

„Преди двайсетина години – започна той – някъде там, от вечните ледове около полярния кръг, онзи пра-пра-стар и беловлас дух от пустинята, не успял нявга да изкуши Сина Човечески, започна внимателно да се вглежда в случващото се сред мнозина от християните и съвсем точно забеляза наченалото се сред тях – и отсам, и отвъд океана – отдръпването  на онзи враждебен нему дух, който до днес властно задържаше изпълнението в замислената му отколе „тайна“. Това, разбира се, го изпълни с невероятен възторг, и той скоро се реши да слезе от върха на ледника, където бе прекарал векове след неуспеха си. И ето, не след дълго, най-прозорливите започнаха да забелязват неговото появяване ту тук, ту там, в самите църкви на християните, в които той започна да им привежда различни и „неоспорими“ свидетелства за наченалото се вече „превръщане на греха в най-важната част от правата на човека“, да им сочи как „академията и образователните системи настъпателно го впръскват в умовете и сърцата на подрастващите генерации“ и т.н., и т.н.

Възползвайки от отдръпналия се в много от тях дух на дръзновение и на любов, той, макар да виждаше ясно, че всякога наличната в този свят тяга към грях не се е изменила решително в негова полза, започна да им внушава, че тя напротив, „е преминала всички предели“ и тям се е паднал страшният жребий да живеят в една вече напълно „грехотворна цивилизация“ и: вижте, вижте – зашепна им той,  – в нея вие, християните, сте станали едно обсадено отвсякъде малцинство, което още утре, с новите технологични възможности за въздействие върху човешкия интелект, врагът напълно ще ликвидира…

А с внушението, че християните именно днес са станали (а не всякога са били) такова малцинство, духът от пустинята ловко се устреми към постигането на първата много важна своя цел. Защото възцарявайки сред тях – той добре знаеше това – самоусещането за агресивно обсадено малцинство, постепенно и в не толкова далечно бъдеще, той непременно щеше не само да съкруши, но и да… милитаризира сживялите се с него. „Днес вие, – все по-неуморно им завнушава той, – ще трябва да се откажете от това да проповядвате на света, да се задълбочавате в размисли, да потъвате в съзерцания на небесните тайни и обещания, защото в тия, нека ви открия – предпоследни времена, вам е обявена война и вие следва да се мобилизирате именно за нея. Отмина времето, – шепнеше им духът от пустинята, – в което по поръка на Христос можехте и следваше „да проповядвате Евангелието на всички твари“ (Марк. 16:15). Днес ето – привеждам ви неоспорими доказателства и отсам, и отвъд океана – е заплашено да бъде обявено извън закона самото Евангелие! А значи с него и Онзи, Чието Евангелие е то. Към бран, към духовна бран за спасяването на Онзи, Който ви спасява, сте призовани днес!“…

Но дали – продължи да им нашепва той – вече е достатъчно тази бран да бъде чисто духовна? И зрейки ги, все по-напълно напуснати от духа на дръзновението, все по-обхванати от страха и не-любовта, показващи им навсякъде около тях врагове и съблазнители, дори в лицето на най-близките до тях хора, започна все по-настойчиво да ги кара да се оглеждат към дирене на… истинска, реална (както настояваше той) сила, която би могла да ги защити. „Та как да не бъде потърсена такава, убеждаваше ги той, нали се вижда ясно, че в практически напълно „секуларизирания свят“ вече нищо не пречи „грехът да стане норма и дори закон, а борбата срещу греха, към която сте призовани, да бъде оставена извън закона“. Та вие още утре – шепнеше им той – ще бъдете поставени извън закона, а това ще рече, че Църквата ви ще се превърне в гонена, в затваряна, в забранявана! И значи бързо ще ви напуснат и повечето от тия, които днес изглеждат ваши братя и сестри, но които вече с единия си крак са в бъдещата „светска лъжецърква“! Та вижте, вижте колко от тях са зависими, топлохладни, съблазнени! Огледайте се, прочее, и потърсете новия, днешния Ноев ковчег, в който и от който бихте могли да устоите на надигащия се вече Потоп! Защото –  за първи път и с перфидно лукавство премина от унилия си минор в тържествен мажор духът от пустинята, – нали знаете, че Бог не може да ви изостави? Бог ви е приготвил защита. Ето я!“ И той триумфално започна да я сочи на вече „обработените“ от него християни.

Никак не му беше трудно да им посочи тази „истинска, реална сила“, защото – това никой не бе успял да види – още в първите дни, след като напусна дългото си усамотение на северния ледник, той предвидливо се бе спрял при въпросната „сила“, т.е. при наличния от началото и до края на времената в този свят „Вавилон“ (който при това, макар и все един и същи Вавилон, под различни имена пребивава не само на едно единствено място в него) и запознат добре с вековечната му амбиция да наложи господството си над всички, му бе подшушнал, че с много по-голям успех би могъл да го стори днес, ако облече тази своя амбиция в мистическа, в свещено-йератична одежда. „Не бъди просто Вавилон – бе го посъветвал той – не бъди „Вавилонската блудница“, съзирайки която в голотата  на „нечистотата от блудството ѝ“ (Откр. 17:4) мнозина биха се уплашили. Облечи се в мистична дреха! И посочвайки ѝ тъкмо обладаните от духа на страха и не-любовта християнски общности, той ѝ изшептя и имената на тая мистична дреха – „Ноев ковчег“, „Библейски пояс“… И ето, повярвалите, че трябва, трябва да подирят защита за своята предстояща бран в „богопосочената им светска сила“ християни, най-сетне се устремиха към нея, покориха ѝ се и бързо се превърнаха в крепостите ѝ в нейни… армейски подразделения, противопоставени на противниковите на тая сила (и значи също армейски) подразделения, в които бяха наредени сега всички, включително довчерашните им братя и сестри, които не пожелаха да ги последват там.

А превърнал ги вече в такива, духът от пустинята премина триумфално към следващата си цел – започна да ги скланя към това да загърбят на първо време идейните си различия с другите подразделения на спасителната „Ноева армия“. „Та нали, – зашепна им той сега, – всички досегашни идеологии и строеве се разкриха в нашите предпоследни времена като „глави на една и съща антихристиянска ламя, като разновидности на човекобожеството“! И ако днес то, човекобожеството се е изправило срещу нас, не би ли следвало до време да загърбим дори… религиозните си различия с онези, които, за разлика от събраните в светската лъжецърква довчерашни наши събратя, му се противопоставят и в името на спасението, да се обеденим с тях за отпор, да осъществим с тях един „правилен“ икуменизъм, защото няма как – „на война като на война“!

…За момент гласът, извиращ от пламъка замлъкна, но след това зазвуча отново и още по-разтърсващо: „А сега ще ви прочета края на тази кратка повест, написана горе, от който ще научите как ще завърши смъртоносното си дело – „тайната на беззаконието“ духът от пустинята, съзрял да се отдръпва от мнозина от вас оня, който я задържаше векове наред. Постигнал всичко дотук благодарение на възцарилия се сред християните дух на страх и не-любов, той забеляза още само две неща, възпрепятстващи пълното увенчание на замисъла му. Първото – че светската сила, към чията „закрила“ бе съумял да тласне ужасените от „предпоследните времена“, именно защото бе светска – просто „Вавилон“, макар и облечена в мистична одежда – не бе способна да достигне пределната „мъдрост“ на духа от пустинята, и въпреки неговите старания, си оставаше разделена. „Ноевият ковчег“ отсам океана оставяше извън себе си и обявяваше за източник на „Потопа“ Библейския пояс (или както и да се наричаше той), а Библейският пояс говореше същото за Ноевия ковчег. В резултат от това, виждаше духът от пустинята, съблазнените да дирят защита в тях – милитаризираните в тях, постигналите благодарение на тях „правилния икуменизъм“ християни, оставаха разделени и противопоставящи се едни на други. Каквито и все по-умножаващи се начело на тях харизматични „Навуходоносори“ (ехидно безжалостни или ръкомахащо безцеремонни) да им инсталираше, те продължаваха да се стилизират като противници, а това оставяше непреодоляно второто нещо, което виждаше духът от пустинята. Че макар „тайната беззаконието“ почти да бе достигнала своето изпълнение, оня, която я задържа не се бе оттеглил напълно и навсякъде, и в този свят оставаха – както вече бе научил да ги нарича подопечните му духът от пустинята – християни, „предали се на грехотворната цивилизация“, съставляващи в нея „пагубната лъжецърква от предпоследните времена“. И именно разделението между двете христозащитни крепости оставяше тези остатъчни християни все още живи.

И ето, слязлият от ледниците на севера прастар дух от пустинята напрегна сега цялата си бесовска мощ и в един ден сам роди в „Ноевия ковчег“ или в „Библейския пояс“ (за него това бе толкова безразлично, че не му обърна внимание) – един наистина, наистина почти свръхестествено блестящ с ума, със словото си, със стратегическата си „политическа прозорливост“ мъж, който най-сетне протегна ръка от „Ноевия ковчег“ към „Библейския пояс“ (или обратно), за едно, както обяви той, вече, „ултимативно трябващо да се осъществи обединение на всички истинно-християнски сили“ за отпор срещу „цивилизацията на греха, срещу предателите лъжехристияни, изправили човечеството пред заплахата да бъде погубено напълно“. И да, този мъж бе вече така убедителен, показваше такава сила, такива, както бяха уверени на изток и на запад „вдъхновени свише“ чудеса, че много скоро го последваха всички онези, очаквали от толкова време освобождаването си от натрупалия се в сърцата им страх. Последваха го в – както я определи той – „последната свещена война за спасението на нашето спасение“ и вглеждайки се в лицето му, все по-убедено започнаха да виждат, че той е с чертите на „самаго, на самаго Христа“…

Откъм горящата катедра отпред отново настъпи мълчание, но само след миг гласът, сега почти съвсем тих, изрече:

„Ето така ще стане идването на Антихриста, така ще го роди религията на страха и не-любовта, в която превърнахте християнството си в тия наистина предпоследни времена. И нека ви кажа накрая: тази повест, която чухте от мен сега, макар наистина да е написана там, горе, би могла да си остане само запечатан свитък, доколкото – това право казахте – Бог ви е дал дара на свободния избор, чрез който или се спасявате или погивате.“ И после, почти като взрив откъм катедрата прозвуча: „Който има уши да слуша, нека слуша!“

Епилог

И ето, в този момент, когато всички буквално се бяха превили от страх, електричеството в залата внезапно светна, мракът отлетя, а продължавайки да седят вцепенени, всички видяха потресени,  че… катедрата отпред е напълно здрава, а зад нея не стои абсолютно никой.

Оглеждайки се объркано един към друг обаче, присъстващите изведнъж забелязаха и още нещо, което ги порази. Измежду тях – видяха те сега – имаше някои, с чиито изглед междувременно се бе случило нещо необяснимо. Какво, какво беше то? Само след миг-два седящите го осъзнаха. Да, сред тях имаше някои, които… нямаха уши.

________________

Аудиовариант на този текст в youtube-канала на Християнство.бг.