Начало Книги Предпоследният български език
Книги

Предпоследният български език

3149
Данила Райчева

„Една и съща жена“, Данила Райчева, издателство „Ерго“, София, 2023 година

Докато четях разказите от дебютната книга на Данила Райчева, не спирах да си мисля колко уют може да има в предпоследния български език. (Ако приемем, че последният е най-актуалната езикова версия.) Този предпоследен български, чиито носители са нашите прабаби и дядовци и чието звучене днес минава за архаично, излязло от употреба и почти невъзможно за разбиране без превод.  

Ето много малка част от вехтия словесен инвентар на Данила Райчева:  „захвана“, „сторва“, „дувара“, „курдиса“, „цяр“, „шетня“. Но нека не ви подвеждам с тази гъста старовремска лексика – Данила е млад човек, живее и пише във Велико Търново. Допускам, че душата ѝ е стара – енергийно осъзната, с научени уроци и няколко прераждания. Признавам си – точно за прераждане си мислех, четейки тези разкази, и си направих труда да проверя дали пък случайно около раждането на Данила Райчева (1991 г.) не е починал някой голям писател, чийто талант да се е вселил в авторката. През въпросната година от този свят са си отишли имена като Елисавета Багряна, Младен Исаев, Иван Николов, Веселин Андреев, но по никакъв начин не мога да ги свържа текстуално с писането на Данила. И тъй като беше някак насилено да търся в младата авторка прероден писател, но и не ми даваше мира обстоятелството как може млад човек да пише така старо (не остаряло!), приех, че това, което мисля за прероденост на таланта при Данила Райчева, всъщност се нарича самобитност на таланта.

Но разказите от книгата ѝ „Една и съща жена“ не ни пренасят само в музей на българския език. Те съхраняват грижливо и отминалите животи на поколения българки и това не прибавя етикет женско писане/женска книга/книга за женска употреба. Въпреки емоционалния послеслов на Данила Райчева, който категоризира типовете жени, оставили отпечатъци в нейния живот. Мисля си, че по-скоро събирателният образ на жената от заглавието е предимно за България, отколкото за българката, но да не поставяме рамка на рецептивността, защото книгата е озаглавена „Една и съща жена“, а не „Една и съща българка“. Националност на тълкуването добавят единствено реалии, топоси, имена на хора, но най-вече усещането, че се движиш във време и пространство изключително родни и скъпи. Като разходка в детството, като прожектиране на собствени спомени, като непрекъснат разговор с бабите ни.

Защото Данила Райчева се интересува от човека, от неговата душа, от тънките нишки, които свързват хората, и дори там, където нишките се късат, тя превързва със светли думи: „Душата на човек е хлъзгаво нещо. Не можеш да я подравниш спрямо другите. Животът на всеки се събира в знака, който разделя годината на раждане от тази на смъртта му. И всеки го избутва посвоему“. Цитатът е от разказа „Зоя“ (с. 60), там Данила Райчева чрез думите на баба Зоя (чието име неслучайно означава живот) типологизира хората, сравнявайки ги с пунктуационни знаци. Дава им категорията удивителни: за тези, които стърчат гордо между датата си на раждане и тази на смъртта; категорията тире: за тези, чийто живот минава равен и отсечен като железопътна линия; категорията многоточия: за непредвидимите, чиито ръце не знаеш кога ще те стиснат за гърлото – заключваше думите си в края на устата и млъкваше на средата на приказката си.

Разказите в „Една и съща жена“ са 14 на брой, всички те носят имена на жени: Боряна, Ясена, Мария, Божана, Катерина, Зоя, Елица, Вела, Аделина, Милена, Ема, Калина, Люба и Цветана. Книгата е с посвещение „на жените, отпечатали себе си в мен“ и аз не спирам да виждам големия отпечатък – от разговорите и паметта за тях.

Няма да скрия, че познавам Данила като успешен стипендиант от семинар по творческо писане. Когато веднъж си говорихме за предпочитанията ѝ към старата българска лексика, тя ми каза: Много време съм живяла с бабите си. Често се случва и нарочно в речта си да ползвам техния език. Така, да си живее и след тях. Припомних си думите ѝ, докато четях нейните разкази от дебютната ѝ книга. Но успоредно с тях ме спохождат и конфуцианските, че учител е този, който постига новото, грижейки се за старото. Затова – благодаря за уроците в тази книга, Данила Райчева!  

* * *

Данила Райчева е родена във Велико Търново. Завършва английска филология и транслатология с английски език във Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий“. През 2021 г. е удостоена с Първа награда в Националния литературен конкурс за разказ на историческа тема на името на Цончо Родев. Нейни стихотворения и разкази са публикувани във вестник „Литературен глас“, както и в литературния сайт Факел.бг. През 2022 г. завършва майсторския клас по творческо писане на Здравка Евтимова, част от Празници на изкуствата Аполония ‘2022. През 2023 г. е избрана за стипендиант на Фондация „Елизабет Костова” за Созополските семинари по творческо писане. „Една и съща жена“ е дебютната ѝ книга.

Йорданка Белева е родена през 1977 г. в гр. Тервел. Завършва българска филология, а след това и библиотечен мениджмънт. Защитава докторат в областта на сравнителното библиотекознание, като изследва възможностите за единна информационна система между парламентарните библиотеки в Европа. В момента е експерт библиотекар в парламентарната библиотека. Автор е на стихосбирките „Пеньоари и ладии“, „Ѝ“, „Пропуснатият момент“, на сборниците с къси разкази „Надморската височина на любовта“, „Ключове“. Книгата ѝ с разкази „Кедер“ е номинирана за Книга на годината 2018 – награда „Хеликон“, и в категория проза за наградите на Литературен клуб „Перото“ при НДК. Разказът ѝ „Внукът на човекоядката“ е екранизиран от режисьорката Десислава Николова-Беседин, филмът спечели специалната награда на Международния фестивал Cinelibri 2019. За най-новата си книга, сборника с разкази „Таралежите излизат през нощта“ (2022), е отличена с Националната литературна награда „Йордан Радичков“.