0
440

Предпочитам да страдам и умирам на сцената

Светла Василева

Разговор с оперната певица Светла Василева, която рядко излиза на българска сцена.

Затворени театри и концертни зали, отложени ангажименти, провалени сезони. От друга страна, театрите и оркестрите извадиха безценните си архиви и започнаха да ги излъчват на различни платформи. Всеки ден по различно време могат да бъдат гледани представления и слушани концерти с най-големите музиканти. В кризисната ситуация, на 20 март театър „Реджо“ в Парма представи запис на операта „Травиата“ на Джузепе Верди от 2012 г. с участието на Светла Василева като Виолета, Владимир Стоянов – Жорж Жермон, Масимо Джордано – Алфред. Красива постановка на Карл-Ернст Херман, с диригент Юрий Темирканов.
Познавах Светла Василева от няколко интервюта с нея за различни участия, но не бях я гледала в оперен спектакъл. Срещнахме се в Стара Загора. На 25 октомври 2019 г. с нейно участие беше открит сезонът на Старозагорската опера с „Тоска“ на Джакомо Пучини, постановка на Огнян Драганов. Нейни партньори бяха Нико Исаков – Скарпия, Даниел Магдал – Каварадоси. Участваха хорът и оркестърът на Старозагорската опера с диригент Ивайло Кринчев. Интервюто е взето малко преди премиерата.

След толкова години кариера на различни сцени по света излизате за първи път на българска сцена в оперен спектакъл. Сигурно много се вълнувате?

Разбира се. Много се радвам, че това се случва точно с „Тоска“ и че се срещам с големи приятели от студентските ми години. Да работя опера в България и да говоря на български, ми е много странно и изключително приятно. Това ме връща години назад, имам чувството, че отново съм студентка в Музикалната академия.

Спомняте ли си често студентските години, преподавателите?

О, спомням си, естествено, с умиление, с усмивка. Бяха чудесни години! Сега пея с Нико Исаков, с когото се познаваме оттам. Той беше малко по-голям, делеше ни една година. Мисля, че учението ни там, по онова време беше толкова качествено и пълноценно. В Италия няма такова обучение. Имахме актьорско майсторство, преподавател ми беше Ваня Бъчварова. Имахме и техника на сценичното движение, преподаваше ни ректорът на НАТФИЗ. Учехме исторически танци и ни преподаваше балерина. Имахме сценичен грим. А когато кажа, че сме учили и политикономия, всички са очаровани (смее се). И бяхме випуски от неглупави певци.

Когато заминахте след завършването ви, веднага ли излязохте на сцената, или трябваше допълнително да учите?

Допълнително обучение ми трябва и до днес. Имах късмет да работя с госпожа Реса Колева, при която завърших. Преди това бях в класа на Благовеста Карнобатлова-Добрева, но след това се прехвърлих. Със завършването направих прослушване за една оперна трупа, която търсеше солисти, и веднага ме взеха. Изпрати ме госпожа Колева. Трупата беше с унгарски оркестър, български хор и солисти. Същевременно бях спечелила и друг конкурс, който беше за специализация в Италия. Стипендиите идваха от италианската държава и бяха за трима души – певец, пианист и художник. Но се оказа, че точно тогава академията на Миланската Скала беше затворена, и културното аташе в италианското посолство ми каза, че моето обучение е на по-високо ниво, отколкото биха ми предложили другаде в Италия. Предложи ме да изчакам. Аз обаче реших, че няма по-добър учител от сцената, и така започнах. Първата ми роля беше в една много интересна опера на Доменико Скарлати – „Дириндина“. Никой не е чувал за тази опера. Бях за първи път в Италия след академията и бях много стресирана – първа роля, пред италианци. Не толкова заради пеенето, колкото заради произношението. Дали ще се справя и как ще ме приемат. Но в крайна сметка всичко беше чудесно. След това започнах да пея, разбира се, не в най-големите театри. С трупата участвах в три опери – „Риголето“, „Бохеми“ и „Травиата“. Тогава беше и единственият път, в който пях Джилда, защото бях съвсем млада. След това пях много, много пъти Виолета.

Освен тези известни роли от италианския репертоар изпълнявате много руски партии, както и „Франческа да Римини“ на Рикардо Дзандонай и на Римски-Корсаков.

Това наистина беше много интересно. Франческа на Дзандонай е шедьовър. Това е невероятна роля! Операта на Римски-Корсаков е кратка, но много експресивна. Има един момент с хор, когато имах чувството, че се намирам в ада. Беше ужасно като емоция, но това означава, че операта е много силна, щом ми въздейства така. Пяла съм и на френски, и на немски. Пях в „Кардиак“ на Хиндемит. Изключително трудна опера. Участвала съм и в „Седемте смъртни гряха“ на Курт Вайл. Миналата година за първи път в Европа се постави „Робът“ на Гомес, което беше събитие.

Къде поставяте „Тоска“? Идентифицирате ли се с нея?

Тотално. Тя е на едно от първите места. На първо място все още остава „Манон Леско“, защото любовта между двамата герои е всепоглъщаща, което задейства всички чувства и ангажира цялата психика. Има едно малко известно писмо на Пучини, в което той пише, че и за него „Манон Леско“ е любима опера. При Тоска е подсилена интригата между нея и Скарпия. Но от композиторите при всички случаи за мен на първо място е Пучини. Влюбена съм в Пучини и ако бях живяла в неговото време, сигурно щях да стана негова любовница (смее се). Има такъв случай в една от неговите биографии, която разказва, че след като работил с една много привлекателна певица, която също била привлечена от него, двамата се отдали на завладелите ги емоции. А и как не! Музиката му е толкова силна, дълбоко се вълнувам и усещам това, което е написал.
Но съм пяла много и Верди – „Травиата“, „Трубадур“, „Атила“, „Ернани“, Дон Карлос”, „Един ден царуване“, „Аида“, „Фалстаф“, „Жана д`Арк“. Постановката на „Жана д`Арк“ беше много красива. Направи я един филмов актьор – Габриеле Лавия, който има и актьорско студио. Дори в Парма, където е Клубът на 27-те[1], ме смятат за Вердиев глас. Но аз и с тях се шегувам и им казва, че съм влюбена в Пучини. Те обаче също признават, че и на тях Пучини им харесва.

В биографията ви не видях да сте правили камерни концерти.

Пяла съм малко камерна музика. Правих Четирите последни песни на Рихард Щраус, които са много красиви. Пях ги на откриването на аерогарата на остров Мадейра и беше много смешно, защото всички ме питаха: „Но къде ще кацнеш, за да я откриеш?“ (Смее се.) Не са ми предлагали камерна музика може би защото започнах да пея драматични партии. Така спряха да ми предлагат да участвам и в „Палячи“, вероятно защото е по-кратка. Тези роли ме зареждат. Често ми се е случвало да пея „Фалстаф“ – Алиса е много забавна и е по-лека. Да си призная, в началото дори не ме забавляваше толкова. Напоследък усещам колко е интересна. Музиката е гениална, разбра се, но нямам пълно удовлетворение от края. Нещо ми липсва. Трябва да направя още нещо. Явно предпочитам да страдам и умирам на сцената.

Явно не сте по комичните превъплъщения.

Пяла съм само в „Любовен еликсир“ на Доницети.

Идвали сте в България, за да записвате с Васко Василев. Сигурно сте много близки?

Да, големи приятели сме. А преди това бях негова почитателка. Той наистина е изключителен. Запознахме се, когато пях в Ковънт Гардън. Заради еднаквите ни фамилии ни питаха дали сме съпрузи, а аз се пошегувах и казах, че сме брат и сестра. Оттогава сме много близки. Когато и да ме извика, съм готова да оставя всичко, заради него.

Нещо от това, което предстои?

Трябва да реша дали да дебютирам като Турандот, и то в Китай, което е още по-голяма емоция. Засега не съм взела решение, защото има още неща да се уточняват. Предстои ми „Лястовичката“ на Пучини.

Има ли роля, за която мечтаете?

Не, никога не съм мечтала за роля. Дори за Турандот. Може би защото това, което съм искала, се случваше.

Търсена певица сте. Но обръщат ли са се към вас за майсторски класове?

Замисляла съм се и самите млади хора ме накараха да го направя. Бях в Токио и двама тенора ме помолиха да им покажа нещо. Работих с тях и се получи много добре. Имаха изключителен напредък. Предполагам, че е било, защото са японци – много старателни, не заради мен. Година по-късно бях в Мексико, където към мен се обърна един сопран. Тя имаше проблем с височините. И при нея се получиха нещата. Много е приятно, когато успееш да обясниш. Със сигурност обаче не съм добра за начинаещи. В това съм сигурна, защото не съм много търпелива. А за това, че не съм търпелива, най-наясно е дъщеря ми.

Тя пее ли?

Да, но поп. Тъй като аз не пея у дома, тя е певицата вкъщи. На шестнадесет години е и е съвсем нормално да пее. И аз на нейната възраст пеех песните на Лили Иванова.

Добре, че не сте сбъркали жанра.

О, не, аз от съвсем малка казвах, че ще бъда оперна певица. А нея май повече я влече актьорската професия. Но има време. Учи, знае пет езика. Дано успее. Пожелавам ѝ го.

Светла Василева излезе на българска сцена за първи път през 2013 г., в концерт на цигуларя Васко Василев. Преди една година отново двамата изнесоха концерт на открито на сцената в Панчарево. Светла Василева живее в Ница. Когато няма ангажименти, обича да кара ски, през лятото уиндсърф, обича да пътува с яхта.
Дискографията ѝ включва записи на Вердиевите опери „Жана дАрк“ с диригент Бруно Бартолети, „Фалстаф“ с Андреа Батистони, „Травиата“ с Юрий Темирканов – всички осъществени в Парма. От фестивала в Торе дел Лаго е регистрацията на „Лястовичката“ на Пучини с диригент Джанандреа Нозеда, а във Верона е направен записът на „Палячи“ на Леонкавало под палката на Виекослав Сутей. Има и запис на „Палячи“ от Равена с Рикардо Мути. Операта „Франческа да Римини“ на Рахманинов е записана с Филхармонията на Би Би Си под палката на Алберто Веронези.
В началото на април 2020 г. Светла Василева трябваше да гостува за първи път в Софийската опера, в традиционния концерт, наречен „Жените на Пучини“, за жалост отложен. Отново от София има покана да изпълни партията на Елизабет от „Дон Карлос“ на Верди.

[1] Историята на клуба започва още през 1958 г., когато в бар в центъра на Парма, близо до театър „Реджо“ е създадена асоциацията на почитателите на Верди. Клубът на 27-те присъжда наградите „Кавалер на Верди“ и „Познаваш ли Верди?“, втората е предназначена за ученици. 

Светлана Димитрова е завършила Френската езикова гимназия в София и Българската държавна консерватория, специалност „Оперно пеене“. От 1986 г. е музикален редактор в Българското национално радио. Била е в екипа на няколко музикални предавания, сред които „Алегро виваче“, „Метроном“, както и автор и водещ на „Неделен следобед“, „На опера в събота“, „Музикални легенди“ и др. Създателка на стрийма „Класика“ на интернет радио „Бинар“ на БНР. В момента е заместник-главен редактор на екип „Музика“ на програма „Христо Ботев“.
Предишна статияЗа паметта и нейната сила
Следваща статияИзводите от карантината