Когато Господ Бог оповестява чрез Вечната книга, че „в началото бе словото“, аз му вярвам безусловно. Като православен християнин и като човек на словото за мен няма съмнение, че всяко людско битие, всяко човешко начинание започва със словото. Със слово е започнало несъмнено и първосъзданието, сътворението, очовечаването ни – с какво друго да започне. Себеосъзнаването ни като хора, като хомо сапиенси е първата стъпка в извечния ни преход от людското към Божието. Този преход не е естествен и лек – той само изглежда естествен и лек. Еволюцията на видовете, която според мен не опровергава, а легитимира творчеството на Твореца, е процес противоречив, мъчителен и сложен – той тръгва от дебрите на вечността, преминава през нашето време и ще продължи страдалческия си път вовеки веков. Този път е и на нашите предшественици, и наш, и на нашите потомци. Или поне на онези от тях, които се себеразбират и себеизживяват като християни – православни или не.
Със словото обаче започват не само всички добри дела – със словото започват както Сътворението, така и злото, и грозното. Преди да се превърне от обществена идея в обществена действителност, от намерение в субстанция, злото също трябва да бъде обговорено, да бъде вербално формулирано, да бъде побрано в понятия – така, както Господ Бог побира в словото Си цялото мироздание и целия му генезис. Ако Господ Бог е вестител и създател на доброто и градивното, злото също си има свои вестители и създатели, свои идеолози, теоретици и практици, които през вековете и хилядолетията неуморно са сеели в земята людска и Божия отровните семена на разрухата. За да пожънат впоследствие нейните отровни плодове.
Казано по-простичко, словото е предвестник и градивен материал не само на благородството и оптимизма на Сътворението, а и на злото, на деструктивността, на похищението на Божието наследство. Колко разрушително, колко разграждащо, колко убийствено може да бъде словото, демонстрират нагледно и Светата инквизиция, и миналият век, превърнал се в убежище на двете най-колосални злини в цялата човешка история – комунизма и нацизма.
Както злото съдържа потенциала да подкопава, да прогонва и дискриминира доброто, така и двете деспотични системи носеха в плътта си една органична нетърпимост към висшето благо на цялото битие – свободата. Следователно става дума не за една или друга форма на употреба на словото, а на злоупотреба с него, на поставянето му в услуга на злото, на изтреблението, на заробването. Това е идеологизираното слово на Ленин и ленинизма, на Хитлер и хитлеризма. В същността си словото на комунистическата идеологическа пропаганда и словото на националсоциалистическата идеологическа пропаганда са еднородни – въпреки привидните си, измамните си различия. Обединени, споени ведно двете слова бяха от общите демонични цели, които обслужваха.
Когато нейде през първата половина на 60-те започнах да следвам в София, словото съвсем не бе свободно, но не бе и така безусловно и всестранно поробено от еднопартийния абсолютизъм, както през мъртвилото на сталинизма. Последните, освободени от суровата сянка на вече мъртвия Сталин конгреси и пленуми на КПСС и на БКП поосвободиха кое-що словото от догматизма, в който то тънеше дълги години наред. Еднопартийният монопол над словото не бе, разбира се, свален, но започна кое-що да се пропуква тук-таме. В онези многообещаващи времена дори казионният Георги Джагаров написа неочакваното стихотворение „Предпролет“, в което поздравяваше и насърчаваше младите, новопоявили се литературни гласове, които сигнализираха настъпващото разведряване на обществения климат – колкото и плахо, колкото и относително, колкото и непоследователно да бе то. Подобни неконюнктурни строфи прозвучаха и в програмите на Радио София, и по Българската национална (друга нямаше, нямаше и да има в дебрите на комунизма) телевизия, и в някои новородени периодични издания като в. „Литературни новини“ и сп. „Младеж“. Тогава всички ние повярвахме, че настъпва нова ера, в която словото ще принадлежи не само на Партията-ръководителка, а и на нас, нейните поданици.
Вярата ни в триумфа на новите, свободолюбиви литературни и публицистични гласове се оказа обаче наивна и преждевременна – още след първите им новаторски изяви едноличната партия се взе в ръце, вездесъщата Държавна сигурност влезе обратно в ролята си на надзорник и възстанови статуквото – споменатите волнодумни медии бяха скоропостижно закрити или радикално преустроени в духа на старите догми, върнати бяха в яките ръце на старо- и новосталинистите. Възстановено бе, с други думи, пълното господство на еднопартийната цензура над словото, а всички ние – читатели, слушатели, зрители и току-що прописали автори и авторчета – без слово останахме. Партията-ръководителка пое, както си знаеше, отново ръководната си роля, взе си изпуснатите по невнимание думи обратно, а ние, прохождащите словослагатели, останахме без собствени думи. А значи останахме и без души – да вземеш, да отнемеш на човек (и особено на прописващ човек) думата, е все едно душата му да вземеш и отнемеш.
Всичките ни студентски вълнения обаче не бяха напусто, не бе нахалост всичко изстрадано. Колкото и отчайваща да бе ситуацията, лъч свобода от мракобесието на робството, в което тънехме като в тресавище, ние все пак съумяхме да изстискаме – макар и само за семестър-два, за една Джагарова предпролет само. До пролет обаче така и не успяхме да стигнем – останахме трайно да студуваме в предпролетта си. Докато впоследствие Народната власт и нея ни отне – с Джагаров и компания барабар. И дори под личното ръководство на запролетилия се без време Джагаров.
Обстановката, а оттам и настроенията в Софийския университет (и особено в хуманитарните му факултети) бяха противоречиви – надеждите ни с безнадеждност бяха смесени. Въпреки всички разочарования и покруси обаче една искрица упование припламна в гласовете на самодейните литературни четения, прозвучали в 272-ра и 65-а аудитории на Софийския университет. В хода на учебната 1962–1963 г. ден през ден тези две най-големи университетски аудитории ехтяха по цели нощи – та чак до ранни зори. Ехтяха не толкова от гласовете на рецитиращите един след друг от катедрите им млади и не съвсем млади поети, колкото от нашите аплодисменти, озвучили всички рецитали. Целият университет се тресеше, тресяха се с юношеска възторженост и младите ни души, които строфа по строфа изживяваха ненаситно онази влудяваща предпролет, която талантливото перо на Джагаров повика и назова поименно, но която не намери кураж и сили да последва в литературния си и граждански път.
Как се случи всичко това, как тези озвучили така оптимистично студентската ни младост самодейни рецитали възникнаха изневиделица и прокънтяха и откънтяха без време, ще разкажа в следващото си есе.
