Начало Идеи Гледна точка Предпролет
Гледна точка

Предпролет

645
Бузлуджа, фрагмент

В последното си есе обещах да се върна десетилетия назад към ранните години на родната десталинизация – един от най-краткотрайните ни, но и най вълнуващи, и най-противоречиви периоди в новата ни история. Ето че дойде време да изпълня обещанието си. Амбициозното ми намерение е да хвърля поглед върху размразяването на обществения климат у нас след смъртта на, както го нарече ветеранът от Архипелаг ГУЛаг Александър Галич, Гений на всички времена и народи. Неговата свирепа диктатура тръгна от Кремъл, но съвсем не спря зад границите на Русия, а продължи с маршова стъпка и отвъд тях – след Втората световна война и цяла Източна Европа бе скована в деспотизма на Съветската империя. Най-малко НР България правеше изключение в това отношения – благодарение на кремълски лакеи и национални предатели като Георги Димитров, Васил Коларов и Вълко Червенков София си спечели незавидната слава на най-предания, на най-сервилния съветски сателит. Цялата Съветска империя бе владяна с желязна ръка от Сталин, но за разлика от останалите източноевропейски държави, които съумяха да съхранят поне донякъде националността си, БКП въведе чистокръвния сталинизъм в цялата му безмерна жестокост – по мракобесие родният комунизъм не отстъпваше на съветския режим. Който след смъртта на Сталин и след убийството на неговата дясна ръка и ортак по зверщина – Берия – нейде към средата на 50-те започна като че ли кое-що да се пропуква. Тъкмо това пропукване, което бе най-видимо в духовната сфера и особено в литературата, е тема на днешните ми размисли. Както Ленин долови още в зората на болшевизма незаменимата роля на киното в агресивната идеологическа пропаганда, така и родните палачи доловиха интуитивно силата на словото в манипулирането на общественото съзнание. Да овладеят живописното българско слово в целия му блясък палачите нямаха, разбира се, нито сетивност, нито образованост, но да го завладеят ведомствено, да го арестуват, да го одържавят и поставят в услуга на демоничните си цели, имаха и властта, и малограмотността, и безскрупулността.

Терорът на режима ни бе така тоталитарен, че не пощади дори и частнонаучния сектор. По съветски образец и у нас генетиката и кибернетиката бяха официално заклеймени като буржоазни лъженауки и фактически прогонени от академичното поприще. Най-безпощаден обаче бе погромът върху словото. Какво да се прави: с изкривяване и извращаване на понятията започва всяка диктатура – с тяхното реабилитиране, с възстановяване на първоначалното им съдържание започва и всяко демократизиране на обществените отношения. Макар че в случая демократизиране е силно казано, истинско демократизиране нямаше – имаше само симулирано демократизиране, само пародия на демократизиране имаше. Все пак наред с клишетата, шаблоните и пропагандите пошлости на социалистическия реализъм, в някои новородени от топлия полъх периодични издания, като в. „Литературни новини”, започнаха да се появяват и лирични стихове и разкази, и творби, които намекваха, макар и издалеко, за издевателствата на доскорошното мракобесие. Дори литературните и псевдолитературни периодики, като в. „Литературен фронт” (литературата в онези сурови и зли времена беше преди всичко идеологически фронт) и списанията „Септември” и „Пламък”, промениха кое-що схематичния си облик – по страниците им грейнаха и критични към злокобното сталинско наследство есета, разкази, мемоари и най-вече стихове. Колкото и симулиран да бе, топлият полъх на антисталинизма все пак обнадежди така наречената от Партията-ръководителка художественотворческа интелигенция.

Завършилите с пълен триумф на сляпата безнадеждност новородени през втората половина на 50-те и началото на 60-те надежди прозвучаха най-недвусмислено в талантливите строфи на Георги Джагаров, и най-вече в стихотворението му „Предпролет”, което носеше духа на новото време и което ще цитирам дословно и изцяло:

Птици.
Птици.
Пеят птици.
Птици пеят.
А защо ли
тънкостволите
тополи
виж ги –
още мръзнат голи?

И полетата
чернеят,
и балканите
белеят,
и потоците
немеят.

Зимата
е тука още.
А защо ли
птици пеят?

Може би
за туй, че снощи
звънна
весело
капчука,
може би
за туй, че снощи
облаците
се снишиха,
снеговете
се смалиха
и навред
ледът пропука.

Нещо ново
става тука.

По рътлини,
по долини,
из градини,
из алеи
нещо властно
и сурово,
нещо ясно,
нещо ново
се заражда,
никне,
зрее.
Но къде е то?
Къде е?

Птици.
Птици.
Пеят птици.
Будни,
вдъхновени птици.

Те го виждат,
те го чувстват
в мълчаливото изкуство
на пръстта
и на водата,
на нощта
и светлината,
на поникващите листи,
на сърцата поривисти.

Все по-топли
дните греят.

Птиците са оптимисти –
пеят.
Нека.
Нека
пеят!

Малобройните птици са, разбира се, колеги на поета – като него ранни литературни вестители на така нетърпеливо, на така ненаситно очакваното от всички ни размразяване. Но упованието ни се оказа всуе – оптимистичните птици бяха една по една прогонени от общественото пространство, а плахо разлистилата се предпролет продължи не с пролетен цъфтеж, а с ново вледеняване – сталинизмът с неосталинизъм продължи. И то с прякото политическо участие на оптимистичния вестител на предпролетта Георги Джагаров.

А за политпатологията на тоталитаризма, за патологичността, чрез която един и същ автор стана и предвестник на размразяването, и съавтор на последвалото го вледеняване, за това как емблематичната фигура на Георги Джагаров и олицетвори, и въплъти както антитоталитарните ни упования, така и унаследилия ги тоталитаризъм, за това как свободолюбието и мракобесието могат да съжителстват дружелюбно в рамките на една личност, ще поговорим може би друг път.               

Димитър Бочев е роден през 1944 г. Следва философия в СУ „Климент Охридски”. Многократно е арестуван от Държавна сигурност за другомислие, два пъти е изключван от университета. През 1972 г. напуска нелегално страната и се установява в Западна Германия, където получава политическо убежище. Работи като редовен извънщатен сътрудник на „Дойче Веле”, където си дели есеистичните понеделници на българската емисия с писателя Георги Марков. От 1975 г. е програмен редактор в българската редакция на Радио „Свободна Европа”, където отговаря за културно-публицистичната програма „Контакти”. През 1976 г. е осъден задочно на 10 години затвор. Присъдата е отменена от Върховния съд в София през 1992 г. Автор на книгите: „Междинно кацане”, „Генезис ІІ”, „Синеокият слепец”, „Хомо емигрантикус”, „Несъгласни думи”, „Белият слон” и др.

Свързани статии

Още от автора