Пабло Бергер е испански режисьор от баски произход с четири изключително успешни късометражни филма зад гърба си и един пълнометражен, когато се захваща с приключението „Снежанка” – ще го видим на тазгодишния София Филм Фест (7-24 март 2013).
Ето как самия той описва началото. „Премиерата на „Торремолинос 73” беше през 2003 г., а през 2004 г. обиколих половината свят, представяйки филма на множество фестивали, и имах късмета той да бъде купен за киноразпространение навсякъде. След една година без почивка, когато вече не ми останаха повече фестивали за обикаляне или повече извинения, за да отлагам написването на следващия ми сценарий, се заех със „Снежанка”. През 2005 г. завърших текста и го представих на същия продуцент, с който работих в „Торремолинос 73”, и за съжаление вратите започнаха да се затварят пред мен, по една-единствена причина – първата страница на проекта, в която свалях картите си: „това ще бъде ням, черно-бял филм, със сценарий отначало до край”. Така започна борбата ми. Всички смятаха, че съм луд, и ме предупреждаваха, че подобен филм никога няма да стигне до разпространение в кината. Моят продуцент ми каза мило: „Пабло, знаеш, че ти се възхищавам и те уважавам, но нямото кино изчезна преди сто години. Филмът ти не е комерсиален продукт, искаш да снимаш във формат 4:3 и освен това бюджетът е изключително висок. Забрави.”
Вашето кино напомня на игра, създадена от деца и предназначена за деца…
Всичките ми филми се раждат от детското и юношеското ми въображение, от онова, което съм преживял, откакто бях на 3 години – когато се появиха първите ми спомени, до 18-годишна възраст (когато животът се нормализира). През този период възприемаш преживяното по начин, който самият ти манипулираш. Ето защо зрителят преоткрива детето в себе си, гледайки моите филми.
Как възникна идеята да се адаптира популярна приказка по този необикновен начин?
В началото беше една снимка на Кристина Гарсия Родеро от книгата й „Скритата Испания”, издадена в началото на 90-те. В нея са публикувани 4 или 5 снимки на джуджета тореадори. Гледайки една от тях, си представих и Снежанка като тореадор, това се превърна в двигател на идеята.
В „Снежанка” има детайли, които показват, че не сте останали верен на приказката, такава, каквато я познаваме…
Филмът разказва за моите мании, тематични и визуални. Целта ми като разказвач е да изненадвам зрителя, това е единственото правило, което следвам. Любимият ми сценарист Жан-Клод Кариер, работил с Бунюел и Милош Форман, казва следното: „Ако пишеш сценарий и видиш, че някой епизод е прекалено логичен или зрителят ще отгатне какво ще се случи в следващия момент, тръгни по друг път, но го направи правдоподобен”.
Филмът ви триумфира в Торонто и беше испанското предложение за „Оскар”.
Торонто е един от големите фестивали и пазар за аудиовизуални продукти. Там виждаш как реагира международната публика и отговорът беше прекрасен: хората се развълнуваха от една много лудешка история, с матадори и фламенко, пропита с духа на Испания, и нямаха никакъв проблем да я разберат. А рецензиите изглеждаха така, сякаш бяха написани от човек от моето семейство. Световната ни кариера започна с добър старт: имаме много предложения за закупуване от най-различни страни. Защото тази приказка за Давид срещу Голиат, каквато е ситуацията на испанското кино спрямо американското, понякога се оказва вярна и можеш да си извадиш поука. Така стана с „Торремолинос 73”, който беше показан по целия свят.
Защо след успеха на вашия първи игрален филм ви отне толкова време да се заемете с настоящия?
Струваше ми ужасно много. През 2005 г. вече имах написан сценарий. Един продуцент ми каза, че би му харесало филмът да е черно-бял, но не би могъл да е ням, тъй като става дума за филм с голям бюджет. Последваха и други отхвърляния, поради което, също както с „Торремолинос 73”, потърсих чуждестранно финансиране. Появи се Ибон Корменсана, който току-що беше създал компанията Arcadia Motion Pictures с цел да продуцира международни проекти със средно висок бюджет. Дадох му сценария и той ми призна, че е най-добрият, който е чел през живота си. Това бяха вълшебни думи от един отдаден на киното продуцент, който ме увери: „Ще бъде много трудно, но заедно бихме могли да го направим”.
През следващите години се появи „Артистът”. Как го преживяхте?
Това беше огромен шок. Открих съществуването на този филм седмица преди да започна снимките. Получих съобщение от приятел, който беше в Кан и ми пишеше: „Ще ти дойде много добре…” Първата ми реакция обаче не беше радостна, защото елементът изненада изчезваше. Макар че кинематографисти като Гай Мадин правят подобни филми, за първи път се случваше такъв пробив в мейнстрийм индустрията. В крайна сметка „Артистът” се оказа полезен за „Снежанка”, защото се превърна в своеобразен ледоразбивач: разби предубежденията спрямо възможността през 2012 г. да се появи черно-бял ням филм.
С „Торремолинос 73” придадохте нов блясък на жанра филми на „разсъбличането”(като цяло комедийно направление в испанското кино от периода на Прехода след края на франкистката диктатура, известно като Destape – б. пр.), а сега го правите и за нямото кино…
Харесва ми да прекарвам всичко през моя филтър. Аз съм режисьор, който пише и режисира лични филми, с моята визия и подчинени на моята гледна точка. Харесва ми отдаването на почит, но не й копирането или пресъздаването. Допада ми да преобърна нещо съществуващо, за да го направя отново, като взема под внимание чувствителността на момента. Не се стремя да копирам или точно да възпроизведа, а просто да съм в крак със светоусещането на съвременната публика.
И как се поддържа това равновесие?
Моето кино е интуиция, то излиза от стомаха, от сърцето, няма нищо аналитично. Ето защо човек прави филми за самия себе си: не мога да мисля за конкретна публика. Надявам се, че усещанията, които „Снежанка” провокира у мен, ще ги предизвика и у всеки друг зрител. Нямам никаква идея какво може да хареса на публиката, знам само какво ми харесва на мен.
„Режисьорите сме нещо като жонгльори и винаги трябва да разполагаме с голям брой елементи, с които да играем – признава Пабло Бергер. – Тези елементи са нашите мании, и въпреки че е възможно да се натъкнеш на голяма доза лудост или глупост в този абсурд от различни парчета, аз лично вярвам в смесването, в коктейла, и в идеята че редът може да бъде открит в хаоса. Като режисьор винаги се стремя да изненадвам, във всяка сцена, във всеки един момент и няма нещо, което да ми харесва по-малко от възможността, гледайки един филм да знам какво ще се случи в следващия епизод.
Превод: Екатерина Лимончева
