Преди години, може би десетина, а може би повече, често минавах през този подлез, разположен под кръстовището на два от големите софийски булеварди. Наскоро го бяха реновирали, сложиха осветление, отстрани край стените му изникнаха магазинчета, големи като кафезчета, в които самоотвержени продавачи (казвам самоотвержени, защото те доброволно се бяха лишили от слънчевата светлина, от ветреца горе, наместо ветреца те търпяха навеите на едно несекващо течение, опасната му тяга, която издуваше ставите), та тези продавачи предлагаха бельо, пижами, дрехи, връзки за обувки, баница, кисело мляко и дюнери. В едно от кафезчетата поправяха чанти и обувки, в друго – велосипеди. В едно от големите помещения имаше интернет клуб. Случваше ми се да влизам там, за да ползвам тоалетната, защото тоалетната на подлеза обикновено не работеше. При тези повече или по-малко редовни посещения в интернет клуба започнаха да ми се набиват в очите някои неща. По масите бяха разпръснати компютри, но хората, които бяха залегнали зад тях и се виждаха предимно очите им или кичур от косата, бяха най-често едни и същи. Веднага ще кажа, бяха млади хора, момчета и момичета. Сякаш бяха на работа и изпълняваха норма. В едно по-малко вътрешно помещение, отделено от голямото с витрина, зад своя компютър, но на висок, с високо облегало, въртящ се стол, като на трон, седеше възрастен мъж с огромен жълт кръст на гърдите. Впрочем бързо се сетих – бях го виждал по телевизиите в компанията на лидера на една партия. И някак прозрях – тези тук бяха интернет-войници на партията, те воюваха в мрежата, сигурно имаха спешни задачи, имаха норма, която трябваше да изпълняват. Като истинските войници в окопите, само че тук, залегнали зад компютрите в интернет клуба. Особено силно впечатление ми направи едно момиче. От постоянното седене зад бюрото тялото му се беше обезформило, беше се разтекло като локва. Очите му бяха пусти и готови на всичко, най-страшните очи, които съм виждал.
С годините подлезът овехтя, декоративните тавани с осветлението провиснаха тук и там, голяма част от магазинчетата затвориха, но все още има някои, които работят, мъждукат в изсмукващата тяга на течението. Подлезът претърпя две-три тежки наводнения. Не съм надниквал в интернет клуба, не знам дали още продължава да функционира като такъв и ако продължава, дали не е преминал под друга егида. Не знам.
Но сега се сещам за още една картина, свързана с тази партия и с нейния лидер, пак по онова време. Имаше някакво напрежение около централата на партията, имаше протести, дни наред централата се охраняваше от бусове с жандармеристи. И в пика на напрежението, един следобед, аз се намирах в градинката „Кристал“, край мен започнаха да се точат младежи, явно призовани да подкрепят партията и лидера ѝ. Нескончаема върволица от младежи с изопнати лица, готови за сблъсъци, някои минали през фитнес салоните, ама развили само раменете си, забравили за краката и краката им едни слаби, клечави, други изцяло слаботелесни. Но с една нескрита жар в погледа, вероятно там, до централата на партията, щяха да получат от отговорниците и по някоя петдесетунга, която за младежкия джоб си е бая пара́. Колоната приличаше на членостоного с една глава.
Искам да кажа, че още тогава, преди десет, петнайсет и повече години, духът беше изпуснат от бутилката, за да плъзне сега злото по такъв драматичен начин в младата тъкан на България.
И тези, предтечите, може би дължат своето обяснение.
