0
4972

Предчувствие за зима

Трудно е да си обясним защо ни обзема униние с приближаването на зимата. Та нали знаем – падналите през зимата снегове ще напоят почвата, ще напълнят напролет реките, реките ще напълнят язовирите, снегът ще топли през студовете посетите семенца, инак те ще измръзнат и няма да поникнат.

Нали знаем, че зимата не само е неизбежна, а и абсолютно необходима? Точно както смъртта ни, не само няма как да не умрем, но единствено през смъртта, която слага край на временния живот, можем да преминем към вечния. Точно както семенцата, които, посети в земята, покълват за нов живот.

Защо наистина с такава стаена враждебност посрещаме първите признаци на зимата, ранното смрачаване, тягостното удължаване на вечерните часове, когато сякаш сме изгуби посоката, когато не знаем какво точно да правим, когато изглежда, че нищо не ни е наред? Ставаме безпричинно раздразнителни и объркани.

Та нали зимата е времето на празниците, които след постите следват почти един през друг, времето на ваканциите, на планинските курорти, на ските, на отмората, на благословените срещи с приятели, на отпускането на сърцето, на разхлабването на юздите, които иначе ни карат да препускаме, сякаш някой ги опъва зад нас и не ни дава на намалим галопа.

Нали няма по-красив пейзаж от покритите със сняг улици и покриви, от заскрежените клони, от снежинките, които танцуват в светлината на лампите, от стаената и тиха приповдигнатост преди Рождество, от свещената суетня около трапезата и подаръците.

Защо ни става така тревожно още с първия октомврийски дъжд, още с първите ноемврийски мъгли сутрин, с това късно облачно и сиво разсъмване, което като че ли никога няма да пропусне новия ден, новият ден ще остане неразсъмнат, нероден, няма да дойде на белия свят, такива са ветровитите и облачни разсъмвания на ноември, да. И още смяната на обувките, да не си забравим чадъра, обличането на пуловери, якета и шлифери, увиването в шалове, нахлупването на шапки, изваждането на зимните дрехи, прибирането на летните, защо този сезонен ритуал е винаги така мъчителен и неприязнен. Тогава ли най-ясно усещаме, че още едно лято безвъзвратно си е отишло? Тогава ли най-много усещаме този скръбен и тържествен момент на откъсването на още едно парченце време от нашия живот? Нещо, което в новогодишната нощ обикновено вяло си припомняме, и то по-скоро дежурно, по-скоро с досада, по-скоро защото ни го припомня новият календар, който окачваме на мястото на стария.

Не мога да дам разумен отговор на тази всеобща наша посърналост през есенните месеци. Да, специално тази година има куп причини – коронавирусът, който ще се развихри през студените и влажни дни, приближаването на изборите, които никой не знае какво ще ни донесат, но мен ме плашат разноликите франкенщайни, които ще излязат от лабораториите за пореден път, задаващата се с дебнещи стъпки икономическа нестабилност, новите разломи на разделеното ни общество, злостта и злъчта, които се леят от почти всяка вече уста, чувството за загуба на елементарна нормалност сред нормалните хора. Така е, тази есен имаме за какво да сме тревожни и приближаващата зима само наслагва своите тревоги връз другите.

Но тази октомврийска печал и просветлена унилост е била винаги в нас през есенните месеци, независимо дали е имало поводи за тревога, или тревожността е била само сезонно циклична.

Есента идва със своите цветове, а нашите сетива възприемат прегорелите цветове като меланхолични, тъжни и потискащи. Така в съзнанието ми тези дни чрез една песен изплува един от най-характерните цветове на есента:

Къде потънахте светлосини дни,
унил бакърен цвят свежестта смени.

Неувяхващата песен за сезона на увяхването, изпята в годините на моето детство от Георги Минчев, зазвуча в съзнанието ми, без да съм я чула отнякъде, само заради поетичните стихове на Милчо Спасов, които рисуват картината на отлитащите сребърни ята.

Когато в нощите се промъкне хлад
и по върхарите затрепти мъгла.
Когато сладък сок налее гроздето
и слезе тихичко есента.

Когато в тези скъсяващи се дни птичите ята отлитат на юг, ние обличаме топлите пуловери, за да устоим на вятъра, на мъглата и на студа. Както зимните дрехи ни пазят от студа, така трябва да успеем и душите си да опазим от есенните слани. Да не се сърдим на зимата, да не я посрещаме враждебно. Нали за най-добри за живот се считат страните, които имат четири сезона. Да си припомним, че Радичков в своята метафизична пиеса „Януари“ нарича този месец „най-българския от всички месеци“. Дори днес под всяка стряха да не виси разпъната свинска кожа, на всяка порта да не стърчи по една сврака и във всеки селски кладенец да не живее по един воден дух, ние можем все така с радост да посрещаме приближаващата зима, защото тя не идва с лоши намерения. Тя идва със своята белота, с която да покрие и очисти всичко, което сме омърсили в нас и около нас. А ние да се повдигнем на пръсти, за да разчетем с въображението си „събитията, записани в белите преспи на зимата“.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияПоследните воини на Земята
Следваща статияКафенето зад ъгъла