Отново се намираме пред прага на Великия пост и отново, за поредна година, подготвяйки се за него, слушаме в храмовете си притчата за Блудния син. Да, ние я познаваме твърде добре, за да има смисъл да се впускаме днес в нейното преразказване или школско тълкуване. Много е важно обаче да си дадем сметка защо тъкмо ние – християните от нашите генерации – така или иначе преминали част от жизнения си път „през долината на смъртната сянка“ (Пс. 22:4), би трябвало да я имаме като особено близка до сърцата си, като особено „наша“. А също и какво тя продължава да ни учи и да ни напомня, когато за пореден път я чуваме от олтарния праг.
Защото повечето от нас, които сме събрани в храма днес – трябва да признаем – не сме започнали своя живот в Църквата. Повечето от нас, в едно или друго време сме дошли в нея от притчовата „далечна страна“, след като в някакъв момент – там, в нея сме почувствали: „толкова наемници у баща ми имат в изобилие хляб, пък аз от глад умирам“ (Лук. 15:17), станали сме и сме се запътили към Неговия дом. Запътили сме се – и това също трябва да признаем – със смутена душа, с решителност може би, но и със страх, с горчива усъмненост, че не сме достойни да се наречем Негови синове (срв. Лук. 15:19).
И какво, какво най-вече сме научили в края на своето завръщане ние, които, слава Богу, сме събрани днес тук?
Научили сме и опитно сме познали тъкмо онова, което ни открива Христос с тази притча. Познали сме, че Бог – за Когото в началото не сме знаели почти нищо, от Когото сме се срамували, страхували, смущавали в непросветлените си мисли, е – в най-дълбоката Си дълбочина – изначалният и вечно оставащият си Отец, баща на всички. Че Той е именно това: нашият, да – създал ни, надарил ни с живот и благо, но и… почти по правило изгубилият ни наш Отец. Изгубилият ни без съмнение по наша вина; често защото от самото начало сме се запилели някъде по пътищата, развързали се пред нас, забравили сме „да се приберем у дома“ и скоро, уви, много скоро съвсем сме загубили свяст, че имаме на земята общ дом. Ние, казвам, в определен момент събудилите се, завърналите се, сме научили в Църквата първо и като най-важно именно това: че Бог е Отецът, бащата, Който ни е изгубил, но Който – както чак след идването си тук сме разбрали – никога не е престанал да ни помни, да ни има като Свои синове, Който неизменно Си е останал нашият очакващ ни Отец. Отец на всички, на всички нас – и на добрите, и на лошите…
А какво значи „отец“, „баща“? Това вече знаем дори ние, сами станали бащи или майки, родители. Родител, знаем ние, означава онзи, който не може, просто не може да престане да има в сърцето си – като рана в сърцето си, дори най-забравилия го, най-провалилия се, най-озверелия свой син. Защото който и да е той, какъвто и да е станал, той е останал в сърцето на родилия го… неговият син, онзи, който той из-начало и за-винаги е възлюбил и обича – дори в най-голямото страдание, което той му причинява.
И ето: че е такъв – такъв отец сме разбрали ние, които в един ден сме събрали кураж да се обърнем и да застанем пред Лицето Му. Защото това сме научили тогава, вглеждайки се в очите Му на олтарната икона: че каквито и да сме дошли пред Него, с какъвто и ужасен грях, позор, вина да сме дошли пред Него – щом сме застанали, щом вече дори сме застанали и сме се осмелили да погледнем в очите Му, ние сме познали едно неподозирано облекчение – облекчение от целия свой товар, въпреки своя товар. Защо ли? Ами защото сме съзрели в очите Му как Той всъщност ни вижда, как винаги, винаги – от първия ден, в който сме се запилели, и през цялото време докато ни е нямало, ни е виждал; съзрели сме кого изобщо Той вижда в нас, одрипавелите, изранените, погрознелите далеч от дома Му. Вижда Своя никога незабравен син, вижда теб, теб – отвъд одипавялостта ти, отвъд погрознялостта ти, Мой сине.
И ето това облекчение от оня ден никога не ни е напускало. Не ни напуска най-важното, което сме научили: че само преди да се обърне и да застане пред Него, човек може да се бои, че нещо би могло да не му бъде простено. Защото очите Му (вижте ги и днес на иконата, пред която обичайно се каем) още с пристигането ни са ни казали: „Не, ти нито си успял, нито е било нужно да успееш да станеш „достоен“ да получиш прошката; ти просто най-сетне, със самото си връщане тук, със самото си обръщане към Мен, със самото си даже заставане пред Мен ми даде възможност да те приема, да те посрещна най-после, както през цялото време на твоето безпаметство и отсъствие Съм желал! Защото Моето прощение и разрешение за теб винаги са били в сърцето Ми. Аз просто не можех да ти ги дам – нямаше я душата, на която да ги дам, нямаше те теб тук, за да ти ги дам!“
И ето, ние хората в Църквата би трябвало да сме научили, да сме познали най-вече това облекчение на „блудния син“, в края на пътя си към дома познал онова мигновено опровержение на всичките си терзания, онова опровержение на предъвкваното през цялото време на пътя му обратно: „ще му река: татко… не съм вече достоен да се нарека твой син; направи ме като един от наемниците си (Лук. 15:18-19). Защото ние, хората в Църквата сме всъщност само „блудни синове“, вече познали неизменната, непомръкваща носталгия на Отца към нас, неизменната си очакваност от Него, невъзможността – да, невъзможността, каквито и да сме дошли при Него – да не бъдем приети и прегърнати!
Но ето защо ние, хората в Църквата – тъкмо защото сме (всъщност) „бивши блудни синове“ (и не повече) – би трябвало да знаем лекотата на покаянието, която не си представят онези, които са още в „далечната страна“ или само на път от нея, безстрашието на покаянието, радостта от срутването пред Отца. И всъщност – това е най-важното, ако не и единственото, което с увереност можем да свидетелстваме на света и на другите. „Елате – можем да им свидетелстваме – върнете се, застанете, само застанете пред Него. И ще видите, че Той не ви съди, че никога не ви е съдил и че ако за нещо изобщо ви е съдил, то е било единствено за ето това – че не сте Му давали, че сте продължавали да не Му давате да ви прости, да ви приеме с прегръдка – откъдето и да идвате, каквито и да идвате, когато и да идвате!“
Свидетелствайки това обаче, нека не забравяме след своето завръщане тук, след своята вече събраност тук, и че всички ние сме били „блудни синове“. За да не се поддадем пък на изкушението на другия, на „добрия син“. На сина, решил, че домът, в който той (вече) е, поради това е и само негов, че той, той е „своят“ на Отца – син-ът, а другите, „външните“ са… чужди. Не, домът на Отца е още наранен, още таи в себе си тъга, независимо, че ние – вече „добрите“ – сме в него. Таи тъга, защото ги няма… другите ни братя.
Но ето защо, ето защо – нека го разберем – и на нас все не ни се дава пълната радост, „угоеното теле“. Пълнотата, братя и сестри, още я няма, за да се сложи пиршеството. Ние не сме пълнотата! И че – самооблащавайки се често – не съзнаваме това, е дори нашата вина на „добри синове“. Вината, казвам, че сме спокойни, при положение, че ония, които наричаме „лошите“, „външните“ ги няма; че искаме за себе си онова, което Отецът може да даде само на всички; че не разбираме, не чувстваме онази продължаваща дълбока печал на Отца, която с недоумение виждаме в очите Му, дори когато „всички ние“ сме събрани днес пред Него, тук сме. Че дори ѝ се дразним. Ето, ние сме тук, ние сме така дисциплинирани и „канонични“, а Той сякаш не ни се радва достатъчно. По какво тъжи, защо отлага и не ни дава пиршеството – дори козле не ни е дал, за да се повеселим помежду си (срв. Лук. 15:29)?
Ние обаче трябва да знаем защо. Той тъжи по онези, които – както и ние по-рано – не си спомнят още за тук и за нас, по онези, които се отделиха от нас, които и днес са далеч и пилеят даденото им с блудници.
Тържеството ще започне обаче само когато и те дойдат, само когато всички ние възпомним всичките си братя, когато възпомним, че всички сме братя! А и как смеем да не помним това? Нали самите ние научихме, че Отец не ни се радва защото сме „добри синове“, а защото се върнахме, защото застанахме пред Него, защото Му дадохме да ни приеме, защото сме – до един – завърнали се „блудни синове“.
Освен радостта от преживяното покаяние, от покаянието изобщо, следователно, ние трябва да разберем и това, че оттук нататък трябва да се научим и да чакаме, и да искаме (заедно с приелия ни наш Отец) и тяхното завръщане в Църквата – връщането на всички, пълната радост на Отца ни, пълната радост на дома Му. Да чакаме сиреч края, който ще е не катастрофа, а събирането най-сетне на всички – пира на Царството!
