Пърформансът „Портрети на неизвестното“ е създаден от композитора Петър Дундаков, режисьора Явор Гърдев и сценографа Венелин Шурелов. Участват Ина Кънчева (сопрано), Василена Серафимова (маримба и перкусии), Маргарита Илиева (пиано), Иван Бърнев (в ролята на Кастор). Продуцент е Международният театрален фестивал „Варненско лято“, а премиерата е на 10 и 12 юли в Археологическия музей в морския град.
„Портрети на неизвестното“ се разполага в онова отвъдвремево пространство, където човекът (Кастор Пек) е сам и безпомощен, макар и с възможност да предотврати собствената си смърт, получавайки писмо от себе си. Ако приемем, че настоящето е повече от всякога в съзвучие с този абсурдизъм, не е ли сега най-подходящият момент да представите пърформанса пред публиката на „Варненско лято“?
Явор Гърдев: Лично аз смятам, че нашата тема е обречена на дълготрайна актуалност. Даже бих се осмелил да кажа – на почти безкрайна актуалност. Не за друго, а защото времепространството е толкова необятно за скромните ни технологични възможности, а дори и за въображението ни, че в най-добрия случай ни предстоят още много хилядолетия на лутане, и то, разбира се, ако не се самоизтребим или пък катаклизъм не ни изтреби преди това. Така обемът на неизвестното още много дълго ще надвишава обема на известното, поради което страхът от изгубване във времепространството и даже от пълно затриване на нашия вид още много дълго ще си остава присъщ на крехката ни и уязвима природа.
Театър (драматургична основа от Явор Гърдев), музика (дело на Петър Дундаков) и визуален език (създаден от Венелин Шурелов) изграждат спектакъла, който зрителите ще видят на 10 и 12 юли в Археологическия музей във Варна. Подобен хибриден формат ли е ключът към разбирането за изкуството днес?
Явор Гърдев: Тук особеностите на формата би трябвало да отстъпят пред обема на смисъла. С похватите на кое точно изкуство ще застанем пред потискащите обеми на мирозданието за мен има вторично значение. Първично значение има това дали се вълнуваме със сходно вълнение, дали се страхуваме със сходен страх и дали треперим със сходен трепет. Ако подобно сходство във вълнението, страха и трепета е налице, по-лесно ще съберем езиците на различните изкуства във Вавилонско стълпотворение.
Петър Дундаков: Предпазлив съм към думи като хибрид, съотнесени към изкуството, защото за мен то е форма на съществуване. Няма рецепта за него. Както животът е непредвидим, многопластов и същевременно прост, така е и с изкуството. Няма как нещо отвън да ни помогне да го направим по-модерно или отворено към нова публика. В крайна сметка спектакълът и изкуството следват развитието на човешката цивилизация и култура, на която не можем да сложим етикет.
Чия беше идеята за „Портрети на неизвестното“, кой кого „запали“ за проекта?
Явор Гърдев: Петър Дундаков предложи да се съберем в този проект, макар през годините с него да имахме и други опити да направим нещо подобно. Всъщност ние сме приятели от много отдавна. Едно време заедно следвахме и завършихме философия в Софийския университет. Петър се занимаваше повече с херменевтика, а аз повече с феноменология, но въпреки това заедно с още един наш приятел, който не се занимава с изкуство – Павел, си бяхме оформили своеобразен кръг, компания от трима постоянни дискутанти, в която водехме активни спорове и осъществявахме интелектуални пътешествия из сферите на хуманитаристиката и изкуствознанието. Това, разбира се, беше още преди Петър да стане школуван в Нидерландия композитор. Тогава той беше просто единият от „Тибетски сърца“, а аз – единият от „Триумвиратус“. В свободното от тези групи време се събирахме с нашия приятел Павел и обсъждахме Хайдегер, Хусерл и Гадамер. Бяха мрачно-хубави години. И така, миналото лято Петър ме „запали“ за проекта, през есента започнахме работните срещи, композиторската и драматургическата работа по него, а по-късно заедно с продуциращия проекта екип на Варненския театрален фестивал избистрихме идеята да поканим и Венко Шурелов, който с помощта на Елица Георгиева се зае с визуалния облик на този интердисциплинарен пърформанс.
Петър Дундаков: Този проект за мен започна през 2019 г., когато написах „Портрет на неизвестното“ – музикално произведение за сопрано, пиано и класическа перкусия. Направих и либретото в него. Вдъхновението дойде от рефлексията ми върху времето, в което живеем, и перцепцията за бъдеще. Неусетно се върнах към едни други години от живота си, през 80-те и 90-те, когато усещането за това пред нас беше много по-отворено и предвещаваше сякаш съвсем нов свят. Сравнявам го с това, което е в момента – прогресът е насочен към пълното изчерпване на неизвестните параметри на живота. Към избродим свят, предвидим и дълготраен живот на Земята и в Космоса. Светът започва да изглежда все повече контролируем, а това, което започва да липсва в него, е непознатото, неизвестното. Все по-малко сме изкушени от него, независимо че то непрекъснато ни напомня за себе си. Това беше първичният ми размисъл и вдъхновение за създаването на музикалното произведение – диалектиката между прогреса и непознатото. Впоследствие реших по линия на развитие на смисъла да прибавя към оперното сопрано наратив и разказвач, тоест породи се синтетичен формат. Идеята имаше потенциал да се разгърне в спектакъл, в който музиката и разказът да са равностойни. Варненският театрален фестивал се заинтересува и стана продуцент, за което съм много благодарен. Поканих Явор да напише драматургичен текст, който да застане като гръбнак на музикалната част. В спектакъла ни текстът и музиката имат своето самостоятелно значение, като едновременно с това образуват заедно смисли, без едното да илюстрира другото или обратно. Впоследствие към нас се присъедини и Венко Шурелов.
Как работехте с останалите двама в екипа? Как протекоха репетициите на „Портрети на неизвестното“?
Явор Гърдев: През късната есен на миналата година и през карантинния зимен период с Петър работихме заедно най-вече по интернет, докато избистрим достатъчно концепцията, а след това той започна да композира ариите и музикалните части, а аз се заех да напиша драматургичния текст „Кастор“, който е в основата на драматичната част на пърформанса. Получавах от Петър електронни аудиофайлове, които бяха чернови версии на музикалните части, а сам му изпращах различни версии на историята, която да послужи за драматургична опора на търсенията ни. За ариите Петър използва фрагменти от книга Битие на Библията, свои собствени текстове, както и един забележителен текст на Джакомо Леопарди. В малко по-късна фаза с Венелин започнахме да обсъждаме варианти за разположение в двора на Археологическия музей на базата на технически снимки и чертежи. Уговаряхме определени неща, а след това той изпращаше скици. Така протичаше работата в концептуалната фаза. Сюжетът, който разработих, е базиран на реално събитие отпреди пет години, тоест той има за документална основа едно събитие, което се случи през 2016 г., но преминавайки в бъдещето, драматургичният разказ се превърна в прогностично-фантастичен. Времевият период, който нашият сюжет обхваща, е от 231 години, а изходното му събитие е онази пресконференция през 2016 г., на която Стивън Хокинг, Марк Зукърбърг и Юрий Милнер обявиха, че ще инвестират огромни средства в изработването на нова технология за скоростно придвижване на космически кораб, който да успее да преодолее „скромното“ разстояние от около четири светлинни години до една близка до Земята екзопланета в съседното съзведие Алфа Кентавър. Като си помислиш, че за да бъде преодоляно за сто години само това нищожно космическо разстояние, е нужно корабът да се движи с около двайсет и шест милиона и осемстотин хиляди мили в час, веднага ти става ясно колко далеч е човечеството от „покоряването“ на Космоса и колко смехотворни са технологиите, с които разполагаме в момента. Мисълта на какво невероятно изпитание би бил подложен човекът, за да постигне дори тази неимоверно скромна мечта, застана в центъра на историята на Кастор Пек.
Петър Дундаков: С Явор работим от близо година по този проект, който реално за първи път ни среща в театъра. За мен това, че споделям работата си по „Портрети на неизвестното“ точно с него, ми носи много творческа и рефлективна сила. Мисля, че освен всичко, това, че сме от едно поколение, ни дава възможността да имаме сходен контекст в прочитането на определени културни кодове. Това важи и за Венко, с него като сценограф и визуален артист в екипа отваряме още по-голямо пространство за взаимодействие с публиката. Държа да спомена и екипа по музикалната част на спектакъла – Ина Кънчева, изключително сопрано и много търсещ, любопитен към света и различните форми на изкуството човек, Василена Серафимова – голяма българска перкусионистка, живееща и активно концертираща във Франция, и Маргарита Илиева, впечатляваща млада пианистка, която паралелно с преподавателската си работа в Музикалната академия свири много съвременна класическа музика и участва в многобройни проекти. Като артист в пърформанса участва и талантливият Иван Бърнев. За мен е голяма чест и щастие да работя с всички тях. Вярвам, че ни предстоят и участия пред публика и извън България, защото съдържанието на проекта, замисълът му не са локални, а носят общовалиден дух.
В драматургичната основа на спектакъла е философският проблем за идентичността на Кастор (Иван Бърнев), изправен пред криза и неосъщественост. Как си обяснявате тези нестихващи опити на изкуството да преведе човека през собствените му съмнения, да оправдае съществуването му?
Явор Гърдев: Като фундаментални за човешката природа и възлови за завоевателно-цивилизационния ѝ устрем. Мисля, че във всички нас се проявява страхът от изчезване на вида, който ни съпътства през целия ни живот. Затова и опитите ни да разберем кои сме, откъде идваме и усърдието ни да останем „записани“ и „запомнени“ с нещо, да бъдем част от щафета, която да поемем от тези преди нас и да предадем на тези след нас. Ако го нямаше този страх от целокупно изчезване на човечеството, според мен творчеството би имало много по-неефективни стимули. Мисля си, че четиримата ни съучастници-изпълнители в „Портрети на неизвестното“ – Ина Кънчева със сложните вокални партии, Василена Серафимова и Маргарита Илиева с огромния им талант на инструменталистки и Иван Бърнев с актьорската си задача по пресъздаването на персонаж от 2247-а година, са призвани да опитат да концентрират в себе си тъкмо тази енергия на човека, която му дава сили да направи огромни жертви и да поеме неимоверни рискове, за да преодолее земната гравитация и да потърси мястото си в дълбоката и страшна неизвестност на Космоса.
И двамата сте били нееднократно свързани с програмата на театралния фестивал „Варненско лято“. Кои моменти в развитието му откроявате?
Явор Гърдев: Фестивалът „Варненско лято“ от 1994 г. насам (когато още бях студент и участвах в списването на бюлетина) маркира за мен един период от годината, в който (с много редки изключения) осъществявам традиционното годишно пътуване към Варна. Това задължително юнско пътуване, което тази година за първи път е юлско, за мен не е просто част от професионалния или социалния календар, но вече и от биологичния. То по някакъв начин отмерва времето. И въпреки че етапите и тенденциите вече се напластяват и смесват в паметта ми, имам множество разбуждащи се спомени, които изскачат на всеки ъгъл във Варна и ме връщат както към щастливи и безметежни, така и към тревожни моменти. Варна е сериозна част от емоционалната история на живота ми.
Петър Дундаков: За мен е изключително важно, че освен представяне на интернационална програма, запознаване на българската публика с най-новите и актуални спектакли от европейските театри, „Варненско лято“ продуцира и собствени неща, какъвто е и нашият проект „Портрети на неизвестното“. Това е белег за развитие, за по-голяма смисленост на фестивала – да се осъществяваш не само като селектор, но и като активно участващ с произведения, които отправят въпроси за бъдещето на музиката и театъра.
Радостта и въодушевлението от участието в присъствени процеси, като създаването на художествено произведение например, сякаш става все по-отчетлива сред хората на изкуството. Възвръща ли се нетърпението от ходенето на театър и концерти според вас?
Явор Гърдев: О, да, със сигурност. Имам щастието да наблюдавам това всекидневно в София, напоследък в Плевен, а сега и тук, във Варна. Но не съм се и съмнявал, дори по време на първата пандемична карантина. Отчужденият начин на съществуване търси компенсация в противоположното. Човешкото същество не може да забрави толкова бързо себе си и да загърби живота си с другите. Когато човек е лишен от този живот за известно време, после се връща в него с още по-голямо желание. По много различни начини, но и чрез изкуството.
Петър Дундаков: Пандемията ми помогна още по-категорично да осъзная, че в основата на изкуството стои общностното възприятие. Отиваш на театър, концерт или дори на кино с усещането, че си заобиколен от други хора, защото освен произведението, което наблюдаваш, споделяш и емоцията си с тези около теб. Имаш нужда от този контакт. Публиката произвежда смисли, допълва със смисли даден спектакъл, затова и той не може да съществува без нея. За мен в перспектива това няма да се промени, независимо от различните форми на дигитално съдържание.
Кои са следващите проекти, които подготвя всеки един от вас?
Явор Гърдев: Опитвам се да култивирам в себе си способността да бъда търпелив, поради което започнах да споделям бъдещите си планове едва когато съм близко до точката на реализацията им. Затова по този въпрос ще замълча.
Петър Дундаков: В настоящия момент за мен двата проекта – „Песента на ветровете“ и „Портрети на неизвестното“, по които работя, са важни в развитието ми като композитор, защото ми дават възможността да работя автономно върху музиката си и да я разгръщам като концертна форма. Имам и по други проекти, за които, надявам се, когато дойде време, ще имаме повод да говорим. Да работя с Явор за мен е удоволствие и се надявам, че проектът, който ще представим на 10 и 12 юли във Варна, има своя потенциал и ще се разгръща в бъдеще.
