„Нищо не е съществуващо без пред-назначение”. Това гласи едно от изреченията в книгата „Философия на фотографията” от Цочо Бояджиев. Гласи и огласява нашето движение в недрата на неговия и на Николай Трейман фотографски образ; огласява го и го оглавява. Защото може да ни служи за ориентир, Ариаднина нишка в една изкуство, където смислите се преплитат като лабиринт. Или, отново Цочо Бояджиев, избиращ друга метафора: „каскада от смисли”, тоест непрекъснато нападащи и припадащи реалността.

Преди обаче да се обърнем към образите в „Домът на човека”, втората обща книга с фотографии на Николай Трейман и Цочо Бояджиев след първата, поставила фокус върху „Пътят на човека”, нека поразнищим думите, по-точно една само дума – „предназначение”. В изречението на фотографа-философ тя е разделена – „пред-назначение”, но е сякаш недораздeлена, аз поне бих искал да продължа делбата: „пред-на-значение, за да обърна специално внимание, повече дори – изключително внимание на тази срединна частица „-на-”, появяваща се в центъра на думата. Частица за принадлежност и за местоположение, частица на хоризонталното: „фотографията е онова, което показва” (Петер Гаймер). „На” означава, че фотографията не показва нищо повече от предмета, че нещото, което е на снимката, то е и действително; перифразирайки Хегел, бихме могли да кажем: всичко снимано е действително. Затова, ако нарисуваната картина е винаги нещо повече от своя обект, то заснетата снимка е като че ли винаги равна нему: без това повече картината не би била картина, без това равно снимката не би била снимка. Сериозните възражения на Сюзан Зонтаг срещу фотографското изопачаване на света се състои тъкмо в това равенство – не че фотографията изопачава по принцип, а в претенцията ù да присвоява, да притежава света: „Да снимаш – значи да си присвоиш фотографирания предмет. То означава да се поставиш в такова положение спрямо света, сякаш го познаваш – тоест го владееш”. Хоризонталното е собственическо, пред-на-значението е власт и подчинение…

Нещата обаче се обръщат коренно с добавянето само на една буквичка, която – твърде вероятно, е стояла в думата „предназначение”, но е отпаднала заради т.нар. „икономия на езика”. Отпадналата буквичка е „д”, която сега ще прибавим и ще получим може би същинското, истинското изражение на пред-над-значение-то. С тази буквичка разположението се променя от хоризонтално на вертикално и снимката вече не си присвоява света, а го дарява със смисъл. И се получава, че нищо не съществува без пред-над-значение, тоест нищо не съществува без смисъл. И след като снимката регистрира съществуването, снимката регистрира и смисъла. Тоест, тя повече не е равна, не е присвояваща, а тъкмо напротив – е и повече от нещото, фиксирано на фотографската хартия, а това повече не се отнема, а се дарява. Когато снимката е „пред-над-значение”, тя е своеобразен дар, подарък: икономика, чиято цел е да над-придава смисъл.

Тук вече е време да разделим двамата, за да установим характеристиките на смисъла, който единият и другият търсят и над-придават. Ще ни помогне за целта, разбира се, албумът „Домът на човека” и по-точно две снимки, стоящи една до друга, композиционно приличащи си, но заедно с това много различни, особено различни. Снимките са на страница 30 (Цочо Бояджиев) и 31 (Николай Трейман) и виждаме на тях двама, разперили ръце. Ето я еднаквостта, но тези разперени ръце са и неин край: на снимката на Цочо Бояджиев разперилият ръце е възрастна жена, застанала на очукано циментово стълбище с дървено перило, зад нея е къщата ù – прокрита с керемиди тип капаци, порутена и занемарена. Жената сякаш казва: „Какво да се прави, домът на човека както и да го гласиш, все ненагласен остава!…” И в същото време на лицето ù тиха усмивка, свети то, свети… Но с приглушена, някак свенлива, меланхолна светлина – не лъчист триумф, който слепи очите, а меко стаено блещукане – като на светулка в летен ден: светне-изгасне-светне-изгасне-светне-изгасне… Има в „Книга на ирониите и опрощенията”, последната книга със стихове на Цочо Бояджиев, описание на това свенливо фото-излияние, казва във „Въпрос”:

защото нищо от това което има значение

не може да бъде поправено нищо

не можеш да промениш така че

с право се питаш има ли смисъл

да доливаш с пяна вече пълната халба

За смисъла, за смисъла питат разперените ръце на възрастната жена, за смисъла пита и поетът, фотографът и философът Цочо Бояджиев като и двамата май стигат до един и същ извод, който е: смисъл може и да няма, но пък ти живей така, сякаш смисъл има. Защото дори измисленият смисъл е по-смислен от никаквия смисъл. Когато смисъл липсва, компенсирай с въобръжение…

Друг ракурс е избрал Николай Трейман, за да направи своята снимка на човек с разперени ръце. Друг ракурс, съвсем различен, дори противоположен. Неговият човек е млад мъж, не възрастна жена, застанал е сред един пейзаж, който бихме могли да назовем „индустриален” – не хаотичността на съборетината, чудеща се къде в крайна сметка повече стои – дали в цивилизацията, или в природата. Тук такива колебания няма, здраво е стъпено в градското, в културното. На този човек е целият свят, той е дошъл да го завоюва, да го плени. Един Растиняк, но гледащ не от хълма към Париж, тоест отгоре-надолу, а гледащ от площада към простора – отдолу-нагоре. Като това горе нему не е кой знае какво горе: убеден е той, че точката, към която гледа, съвсем скоро ще бъде в краката му. Неговият дом не е окончателен дом, неговият винаги предстои. Затова и ръцете му не сочат както на възрастната жена към земята, те са се разперили, за да хванат в обсега си цялото небе, да си го присвоят. Тук няма примирение, тук единственото е завладение…

Цочо Бояджиев има стихотворение и за този случай, казва се „Cirriculum vitae (указание за написване на автобиографична справка)”, започва така:

животът ми

видян от птичи поглед е съвършена геометрична съвкупност

от фигури с релефни очертания от ясно

разпознаваеми триъгълници, октаедри и квадрати

без никакви разсейващи подробности

Това е домът на човека, различен – нагоре и надолу, самоуверен и примирен, завоевателен и отбранителен. Едните ръце се разперват с разбиращо търпение, с каквото е излазено през живота, за да се запази очукания дом, другите са разперени с нетърпеливо желание, с каквото ще се построи непостоянен дом. Това е началото, другото е краят и албумът „Домът на човека” демонстрира и едното, и другото с невероятно чувство, с един висок интелектуален усет за жизнените стратегии на младостта (ни) и старостта (ни), на домовете, които обитавеме в различните свои възрасти. В края на краищата, животът е в някаква степен винаги поражение, винаги крах, крайната му точка е винаги в „Домът на покойника”, но пък този крах е устремен, е взискателен и искателен. Крах, който сам устройва своя уют. Крах, който осъзнаваме едва в края на пътя (и може би точно поради това „Пътят на човека” предшества „Домът на човека”), в началото му всички сме победители и безсмъртни. „Пътят на човека” обаче показва, че безсмъртието е само временно, само илюзия. „Домът на човека” пък показва, че тази илюзия все пак не е без смисъл.

Догаряща свещичка в ръката на старица – ето го дома на житейския път, крехък и мъждукащ. Но домът е светещ и може би това е най-важното: крах е той – да, но светъл крах… Всеки крах е пред-над-значение, една висока илюзия.