Една снимка и една злочеста съдба от дълго време не ми дават мира. Снимката е на дъщерята на Пушкин – Мария Александровна Пушкина, на която попаднах преди месец, със следния текст под нея:
„…Това е дъщерята на Пушкин. През 1919 година тя умира от глад и студ. Умира в пълна самота, в малка стаичка, на малка уличка в Москва, на 86 години. В „страшната”, както я нарича Цветаева, 1919 година… Властите взимат решение да ѝ отпуснат пенсия, но толкова дълго се съвещават, че Мария Александровна не я дочаква. Първата пенсия отива за погребението ѝ… Тя се омъжва доста късно – на 28 години – за генерал Хартунг, но нямат деца. А през 1877 г. мъжът ѝ е обвинен в присвояване на държавни пари и се застрелва. Така на 45 години Мария Александровна остава вдовица, съвършено сама, без средства за препитание. В началото живее при брат си Александър и възпитава децата му (той също рано остава вдовец), а по-късно Александър ІІ ѝ отпуска пенсия в размер на 200 рубли месечно. С идването на съветската власт тя се оказва в безизходно положение – отнемат ѝ пенсията, остава без покрив над главата си, всичко, което е могло да се продаде, е отдавна продадено… В последните години М. А. Хартунг е приютена от сестрата на бившата си прислужница. През деня отива на Тверски булевард, сяда на пейката до паметника на баща си и остава там до тъмно, винаги на едно и също място и в дъжд, и в сняг… На 7 март 1919 г. сърцето ѝ спира да бие. Така приключва жизнения си път Мария Александровна Пушкина-Хартунг (1832 – 1919), бивша придворна в двора на Нейно Императорско Величество, дъщеря на своя велик баща, който шеговито я наричал „беззубая Пускина”. Добри хора я погребват в Донския манастир.”
Този кратък текст ме разплака, усетих мразовития студ, самотата на забравената жена, цялата болка на тази картина – паметникът на Пушкин в Москва и до него приседнала 86-годишната му, все още жива дъщеря, жива и съвсем сама, жива, а неподвижна като паметника на баща си, жива, а останала без никого и без баща си, сама като пеленаче в зората на новите обществени отношения, които ще покосят милиони и милиони през следващия век.
Покъртителна картина. Осемдесет и шест годишна старица – жива, но напълно непозната за минувачите – до паметника на трийсет и седем годишния Пушкин в разцвета на младостта си – мъртъв, но обичан повече от любим човек. Какво симетрично допълване на баща и дъщеря, каква небесна хармония между жив човек и паметник, между кръв и бронз, между самота и старост, от една страна, и слава и младост, от друга! Пушкин е най-обичаният поет на Русия, най-признатият и неоспорван гений. Мария Александровна има най-великия баща, но той е паметник и тя може само да стои до него в мълчание и самота, облечена цялата в черно, седнала винаги на едно и също място. Когато баща ѝ загива, тя няма и пет години. Останали са ѝ само бледи детски спомени от него. В самотата на старостта продължавала своя едва започнат разговор с бронзовия си баща.
И най-удивителната е приликата между Пушкин и неговата дъщеря на тази рядка снимка, до такава степен силна, че човек подсъзнателно започва да оглежда дали това не е някоя поредна фотошоп измама – издълженото благородно лице, характерният нос, аристократизмът на цялостното излъчване. Видът ѝ поразил Лев Толстой, когато той я срещнал в дома на един генерал през 1868 г. Още с влизането си тя приковала погледа му и той втренчено започнал да я разглежда. После ги запознали, той седнал до нея, пили чай, разговаряли дълго. Нейната външност му послужила за прототип на Анна Каренина.
Паметникът на Пушкин е издигнат през 1880 година и дъщерята на поета присъства на освещаването му. Не си е представяла, че до него ще доживее сиротния си живот. Удивителни са историческите и житейски превратности. Паметникът е издигнат в знак на благодарност към гениалния поет, а няколко десетилетия по-късно обществото с черна неблагодарност отхвърля и погубва неговата дъщеря. В нейната злочеста съдба сякаш се отразява цялата епоха – онази, назована от Цветаева „страшна“ 1919-а и последвалите я страшни години.
Когато паметникът е открит, фигурата на поета е обърната към Страстния манастир. Той е известен с това име, защото в него се е съхранявала Страстната икона на Божията майка – наречена така по предсказанието от евангелския старец Симеон „а на сама тебе меч ще прониже душата“ (Лука 2:35). През 1919 г. над 200 монахини са прогонени от манастира и в него се нанася Военния комисариат. През 1929 г. е превърнат в Централен антирелигиозен музей на Съюза на безбожниците на СССР. През 1937 г. е разрушен. През 1950 г. паметникът на Пушкин е преместен. Мечът е пронизал и сърцето на пушкиновата дъщеря.
В прочутото си стихотворение Пушкин казва:
Издигнах си аз паметник неръкотворен –
народний път за там не ще покрий трева.
(превод: Елисавета Багряна)
Издигането на паметници често ни служи да ласкаем себе си, че тачим паметта на заслужилите хора, докато в същото време сърцата ни са каменни. Такава служителка на Наркомсобес с каменно сърце дошла при Мария Пушкина, за да обследва „степента на нейната нужда“.
При построяването на паметника фигурата на Пушкин е обърната към манастира и погледът му е отправен към красивите позлатени куполи на манастирския храм. След преместването му на срещуположната страна на площада, погледът на поета е отправен към празното пространство.
