Международният фестивал за технологии, наука и съвременна култура Shapeshift Festival събира световни иноватори и артисти, част от екипите на Apple, Amazon, ETH Zürich, Twitch, Adidas, както и носители на наградите Emmy и Cannes Lions в София между 24 и 26 април в „Топлоцентрала“. Темата на тазгодишното издание е „Човешкият алгоритъм“ и цели да ни въвлече в обмяна на идеи как да запазим етиката, креативността и емпатията в нашата все по-технологична реалност. Своя принос към темата ще даде и Щефан Бишоф от Великобритания, творчески директор и основател на Brave Duck & Robots, с богат опит в създаването на кампании за водещи световни институции и компании, сред които Нетфликс, HBO, Дисни, Музея „Метрополитън“, Universal Studios и много други.
Казвате, че „имерсивното“ е мъртво в ерата на преживяванията. Какво стои зад тази провокация?
Заигравам се с думата „имерсивно“ и как хората я възприемат. Ясно е, че работя в индустрията на преживяванията и не ми харесва, че много от местата и атракциите се рекламират като „имерсивни“, без са такива. Това хвърля сянка върху индустрията на преживяванията, когато отидеш в уж имерсивно пространство, а се окажеш просто в стая с прожекции. Там няма нито разказ, нито пътешествие на посетителя. Няма нищо тактилно или интерактивно. Всичко е просто влизане и „уау“ момент заради големи картини, прожектирани на големи стени. Твърдя, че това е вече отминала тенденция. Нека да продължим да създаваме красиви, смислени преживявания, които позволяват на посетителите да се пренесат в нов свят, да се откъснат от всекидневието си и да участват в едно трансформиращо пътуване с хора, на които държат. И това да бъде във физическото пространство, на фона на цялото дигитално съдържание, което ни облъчва от смартфоните.
Първоначалният двигател на младата аудитория да влезе в социалните мрежи беше автентичността – да се срещне с идолите си, да последва хора, които правят истински неща. Това напълно се изгуби, затова мисля, че отново има глад да ходиш на физически места с хора, на които държиш. Статистики сочат, че младите отново искат да се върнат в киното, в театъра, на места, където да се видят с приятели, вместо да се изолират онлайн. Така че правя тази провокация за смъртта на илюзията за „потапяне“. Очевидно всичко е свързано със сетивното и играта, с това да имаш контрол над историята, с която се ангажираш.
В днешно време може и да има носталгия по аналоговия свят и живия контакт, но за младите хора, които са израснали в дигиталната ера, такъв скок е труден, дори и да го искат. Как ще се осъществи той?
Въпрос на отучване е. Мисля, че това води началото си от образованието, защото ако погледнете училищата днес, дигитализацията на класните стаи беше много желана и силно препоръчителна. Всички училища по света целяха да се оборудват с таблети и да дигитализират класните стаи със сензорни екрани.
Ние сме като тийнейджъри пред нещо ново. Всички казват: „Хайде да си поиграем с него“ и след 10–20 години разбираме какво влияние всъщност има върху живота и психологията ни.
Вече знаем, че дигитализацията на класните стаи допринася за това, че за първи път в човешката история коефициентът на интелигентност е по-нисък от този на предишното поколение. Фокусът е много нисък и засяга дори способността да се пише. Това се превръща в голям проблем. Страни като Дания обръщат тенденцията и дедигитализират класните стаи. Ще отнеме време. Имаме нужда от осъзнаване, усилие и нещо малко по-трудно, за да променим поведението си.
Ако индустрията на преживяванията се завръща към физическите пространства, означава ли това, че има повече шанс хората да се върнат към класически форми на изкуство и култура – на площада, в театъра, или се търсят нови форми?
Това определено е актуален въпрос, по който проведохме стратегически семинар с Кралската опера и балет – те също се борят за нова публика и имат този проблем. Да, много възрастни бели хора ходят на опера и балет, но не смятам, че причината за това е в материалния статус. Голяма част от операта и балета днес е много модерна и може да резонира добре с младите, така че по-скоро става дума за нужда от промяна в имиджа. Технологиите ни позволяват да персонализираме едно иначе масово преживяване и да го направим по-интимно. Можем да използваме изкуствения интелект и събрани данни, за да обогатим преживяването за аудиторията – персонажът, който срещнеш, да има информация за това какъв си ти. Това ще ни отвори врати към нов тип преживявания, които не са просто по стария модел – да отидеш на едно място и да видиш точно това, което виждат всички останали.
Кампаниите на развлекателната индустрия често предполагат вид ескейпизъм, докато високото изкуство (като операта и балета) изисква целенасочено внимание, преживяване, което е по-концентрирано или задълбочено. Как се справяте с това предизвикателство в изграждането на кампании за културни институции?
Има четири основни нива, на които съдържанието или историите се създават и възприемат. Изкуството е най-малкото и е на преден план. След това идва забавлението, двойно по-голямо. После е ред на разсейването, а накрая е пристрастяването. Когато създаваме кампании, ние искаме да бъдем в частта на изкуството и развлеченията и в идеалния случай да създадем хубава смесица между тях. Мисля, че ключът е в намирането на баланс между създаването на нещо, което е емоционално силно и едновременно с това предава послание, докато развлекателният аспект служи само за да задържи вниманието ви.
Какви са границите на реалността и илюзията при тези създадени преживявания?
Мисля, че най-успешният проект би бил, когато не виждаш границите. Когато са публика, хората идват с предварително възприятие и нагласа за преживяването, какъвто е случаят с високото изкуство, с операта и балета, музеите, театъра. Трудно е да влезеш в тези пространства без очаквания и с празен ум. Как да създадем тази метаморфоза, тази трансформация, която ти позволява да се отвориш, да възприемеш илюзията? Има физически трикове, като например да създадем дезориентация в пространството, така че публиката да повярва, че е на определена височина.
Ключът винаги е в изненадата, нали? Да видиш, да преживееш неочакваното и тогава да разкъсаш тази връзка с физическия свят, с реалността, през която хората мислят. Това е майсторството в този занаят.
Disney, Universal, Merlin Entertainment и всички големи развлекателни компании имат абсурдни бюджети за прототипиране и тестване, но се опитват да създадат свръхреалност, за да разкъсат тази връзка – границата между физическото и илюзията, и да позволят на хората просто да се изгубят. Други атракции го правят и с алкохол. Но това, което наистина е важно за мен, е да разбера как физическите ефекти могат да създадат илюзията и да те подведат да повярваш, че правиш нещо наистина. Може тези ефекти да са съвсем малки и изобщо не е нужно да са високотехнологични, може да са аналогови. За мен лично един от най-хубавите моменти беше, когато отидохме на тайно киносъбитие на Stranger Things. На един от щандовете в мола съм и докато поръчвам храна, с периферното си зрение виждам малко момиченце, което стои до щанда и пие кола. Забелязвам как изведнъж тази кола може просто да се премести в ръката ѝ, без ръката да се движи. Беше впечатляващо, не знам дали други хора са го забелязали. Този прост магнитен трик с преместването създава малък магически момент, а създаването на множество магически моменти изгражда илюзията.
Но вместо да разширяваме границите си за възприятие чрез технологиите, ние като че ли по-скоро ги свиваме. Защо?
Мисля, че живеем в епоха, когато се случват толкова много неща. И се питам винаги ли се е случвало толкова много, а ние просто не сме го знаели? Красотата на технологиите е в това, че всичко е налично. Ако искаш, можеш да се сдобиеш с куп информация. Имаш световните знания в джоба си, но избираш да разглеждаш видеоклипове на котки и генерирани от изкуствен интелект глупости в социалните мрежи. Това е тъгата. И е огромна дилема, защото става въпрос за решение, което е под твой контрол, ти избираш. Сам взимаш решение постоянно да гледаш телефона си, да не го държиш на място в дома си, където няма да го проверяваш през цялото време. Можеш да вземеш активното решение да научиш повече, да провериш множество новини, да четеш, да научаваш нови неща, да развиваш умения, да създаваш. Тази дилема е дилемата на мързела, на евтиното, при която хората сякаш изхвърлят всякакви принципи или морал заради лековатата тръпка и така попадат в омагьосания кръг на разсейване и пристрастяване.
Как индустрията на преживяванията може да влияе върху нашите избори извън свободното време и забавлението?
Най-важното в работата ми е да създавам връзки между познатото и непознатото. Всеки е продукт на средата, в която живее. Ако продължим да проектираме същото, каквото и досега, няма как да избягаме от балона на собствените си възприятия. За да излезем от стереотипите на добре познатите преживявания, просто създаваме разнообразна работна среда, в която всеки има различен опит и умения. Всеки от нас реагира на културни феномени и да, в културата има цикличност. Едно идва на мода, друго излиза от мода. Ние винаги се фокусираме върху новото за младите, но ако имате общество, в което една трета е над 60-годишна възраст, как изглежда индустрията за развлекателни преживявания? Все пак това, което обединява всички ни, е влечението към новото – да изпиташ нещо, което никога досега не си изпитвал, да почувстваш непозната до момента емоция и да си създадеш спомени. Индустрията на преживяванията всъщност може да бъде и образователна, като насърчава хората да си сътрудничат в изпълнението на общи задачи и в преследването на общи цели, да се справят с предизвикателства като група, да създават нови социални връзки. Може да те вкара в дейности, симулации и теми, които да зададат нови посоки в живота ти, подобно на космическия лагер, след който се питаш какви са стъпките, които трябва да следваш, за да превърнеш това занимание в реалност и да промениш живота си или просто да го направиш такъв, за какъвто мечтаеш.
