Начало Идеи Президентска хубост по американски
Идеи

Президентска хубост по американски

Иън Бурума
10.10.2012
1149
Иън Бурума

Какъв е смисълът от всеки президентски дебат? В случая с американските президентски избори терминът „дебат” е някак неприложим. В сблъсъка лице в лице между бившия френски президент Никола Саркози и социалистическия лидер Франсоа Оланд имаше наистина дебат – бяха обсъдени редица съществени въпроси в продължение на два часа. Президентските дебати в Съединените щати по-скоро наподобяват сценични представления, където отговорите на всеки възможен въпрос са репетирани до безкрайност с помощта на екипи от имиджмейкъри и съветници. Кандидатите в американския дебат се представят пред публика от грижливо подбрани журналисти, които рядко изискват да се внесе повече яснота по някой въпрос. Освен това успешното представяне на кандидатите се разглежда не толкова в светлината на техните отговори, колкото под ъгъла на тяхната външност, на езика на тяхното тяло, на тиковете на лицето им, на техните въздишки, усмивки и неуместни хлъцвания, или пък на ненадейния поглед, отправен от тях към небето. Дали кандидатът изглежда снобски? Дали е достатъчно симпатичен на вид, което със сигурност ще означава, че може да се разчита на него? Дали усмивките, които раздава, са искрени или лицемерни?

Всички тези „визуални елементи”, разбира се, могат да имат голямо значение. Нима не ни е добре известно, че Ричард Никсън губи от Джон Кенеди през 1960 г. по време на следните телевизионни обстоятелства: Кенеди изглежда сдържан и привлекателен, докато Никсън е свъсен и гледа лошо в камерата, като на всичкото отгоре е с набола брада. По време на своите дебати срещу Рейгън през 1980 г. Картър е бил сметнат за неубедителен и без чувство за хумор, докато Рейгън е изглеждал като самото въплъщение на стария добродушен и благожелателен чичо. Картър, в крайна сметка, губи битката.

През 2000 г. Ал Гор  не успя да вземе решение каква точно роля възнамерява да играе на дебата срещу Джордж У. Буш и по тази причина изглеждаше прикрит и неавтентичен, първо разигравайки картата на арогантността, а после на високомерието, след което се върна към първоначалната си нагласа. Неговите аргументи бяха много по-добри от тези на противника му, което не му попречи да се провали в играта на „дебатите” (както и на изборите).

По същия начин от дебатите през октомври между Барак Обама и неговия републикански противник Мит Ромни се очаква да бъдат решаващи по отношение на изборите. Според експертите това е последният шанс на Ромни. Ако Обама има нещастието да бъде възприет като професор от елита, това би могло да доведе до неговата загуба. Що се отнася до Ромни, то неговите шансове могат да се стопят напълно, ако само си изпусне нервите или пусне някоя лоша шега. И още един път повтарям: въпросът не е кой от двамата предлага по-добри политически мерки или формулира по-справедливи идеи; всичко се свежда до една привидност.

Повече от 67 млн. американци  наблюдаваха първия от трите дебата на годината. Според сондажите на общественото мнение само 17% от американците все още не са избрали кого смятат да подкрепят в президентската надпревара. Процентът е наистина изненадващ, като се има предвид огромната пропаст между двете американски политически партии. В лично качество Обама и Ромни може би биха могли да постигнат съгласие по много теми. Само че Републиканската партия еволюира твърде вдясно от умерения либерализъм на Обама – еволюция, която повлече Ромни със себе си.

Трябва да споменем и за този мълчалив, но съществен фактор, какъвто е расовият предразсъдък – нещо, по което даже републиканците, солидно вкоренени в десницата, не смеят открито да се произнесат. Известен брой американски избиратели отказват да гласуват за чернокож президент, каквито и да са неговите идеи и колкото и привлекателен да изглежда той на дебатите.

Ако политическите концепции и възприетите идеи все още не са убедили тези 17 % от колебаещи се американци, то е защото избирателите със сигурност са в търсене на нещо друго. Те се опитват да разберат кого от двамата кандидати предпочитат. Може да се предположи, че за тях тези дебати не са нищо повече от състезание на личности.

Когато на предишни избори се оказваше, че няма никакво действително различие между демократи и републиканци, в това също имаше някакъв особен смисъл. Кандидатите, общо взето, постигаха съгласие по въпросите на икономическата и външната политика – само че републиканците бяха малко по-склонни да облагодетелстват интересите на големите корпорации, а демократите малко повече защитаваха трудовите интереси. Ето защо би било повече от несправедливо да упрекваме избирателите за техния избор. Напълно обяснимо е, че след като са в невъзможност да вземат рационално решение, американците следват своя инстинкт и гласуват за кандидата, който им е по-симпатичен.

Днес, за сметка на това, е много по-трудно да се оправдае един произволен избор. Политическите разлики са твърде отчетливи. В същото време няма никаква причина да се дисквалифицира състезанието между личности. Ала, в крайна сметка, макар и да е политическа институция, американското президентство е една квази-монархическа институция. Президентът и Първата дама са нещо като кралят и кралицата на американската република – истински официални лица, които представляват пред света Съединените щати.

Ето защо не е никак абсурдно това, че американските избиратели държат да оценят външния вид на своя президент, а не толкова ценността на предложените от него политики.  Изборът на най-влиятелния политик в САЩ на базата на неговото представяне на малкия екран може и да изглежда като нещо произволно, даже фриволно. Ала нима не е било произволно правото по рождение  на даден крал или кралица да управлява цялата страна?

Повечето днешни крале или кралици са конституционни монарси, лишени от всяка политическа власт. Докато изборът на човека, когото американските избиратели ще поставят начело на своята страна, ще има огромно влияние върху бъдещия живот на всеки, не само върху живота на американците. Факт е, че не-американците не могат да гласуват на предстоящите избори в Съединените щати (лоша новина за Барак Обама, който в този случай би спечели огромен брой гласове, ако международният вот беше възможен). А сега всички ние ще трябва да поверим бъдещето си в ръцете на 17% колебаещи се американски избиратели, които тепърва ще гледат телевизия този месец.

Нещо, което изобщо не ни успокоява. Вярно е, че американската републиканска монархия разполага с едно безспорно достойнство, което липсва в истинските монархии. И то е, че нейният квазимонарх на всеки четири години може да бъде сменен. А изборната битка – отчасти идеологическа, отчасти базираща се върху състезанието по красота – да започне наново.

Project Syndicate

Превод: Тони Николов

Иън Бурума (род. 1951 г.) е професор по право в Бард колидж (Ню Йорк), журналист и писател. Автор е на нашумялата книга Убийство в Амстердам: смъртта на Тео ван Гог и границите на толерантността (2006). През 2010 г. влезе в списъка на стоте изтъкнати интелектуалци, според списанията Foreign Policy и Prospect. На българските читатели е позната книгата му Оксидентализмът: кратка история на анти-западничеството (София, Кралица Маб, 2006) в съавторство с Авишай Маргалит.

Иън Бурума
10.10.2012

Свързани статии