Начало Идеи Гледна точка През багрите и звуците: ОМ и АЛЕФ
Гледна точка

През багрите и звуците: ОМ и АЛЕФ

3610

Има артисти, на които сякаш им е достатъчно това, което създават, и те много-много не се грижат за медийното си присъствие. За разлика от други, които при най-малкото нещо, което изработят – пък дори то да не е кой знае от какво солидно качество, оревават орталъка, че, видиш ли, световен продукт извадили. То ясно, че в днешно време PR-опаковката в огромна степен е изместила съдържанието, но – дори да го е изместила, не може да го замести. Както се казва (перифразирам): веднъж опаковка вместо хубост, втори път опаковка вместо хубост, на третия път опаковката се скъсала и посредствеността лъснала… Докато тези, първите, които кой знае колко не опекунстват „амбалажа“ и опаковъчните материали, знаят, че същината на смисленото изкуство е достатъчна сама по себе си; няма нужда да огърмяват цялата чаршия.

В тази връзка ми се ще да цитирам думите на Калин Янакиев, които той изрече по повод юбилея на своя колега и приятел Георги Каприев (цитирам по памет, разбира се): „Има хора в днешната българска култура, които са световни величини, истински звезди, но тези хора днешните медии не ги забелязват, подминават ги, продължавайки в същото време да въздигат на пиедестал някакви имена от миналото, които в научно, в културно, в артистично отношение са само провинциални силуети, едва видими, ако изобщо са видими, от друга точка на света, която не е България“. Наистина, налице е тази недодялана склонност у днешните „журналя“, които вместо да обърнат обстойно внимание на същинските хора, прославящи страната ни надлъж и шир, ровят из неотдавнашното, белким оттам измъкнат нещо, с което да се/ни похвалят. Без хич да загряват, че днес по глобалното ни кълбо бродят българи, които биха били чест за всяка голяма цивилизована нация, за всеки народ с висока култура.  

Такъв бродещ планетарен артист е Николай Иванов ОМ. ОМ е, защото в началото на прехода, 1991 г., създаде първата в България етно амбиент група със същото име. Оттогава е изнесъл сума ти концерти (включително онзи прочутия в Хималаите на 5350 м надморска височина заедно с Марина Великова, Дони, Коцето-Калки и Теодосий Спасов, влязъл в книгата на Гинес), издал е някъде към 50 компактдиска, създал е музика за филми, спектакли и за колеги изпълнители; отделно съвместните му проекти в/с най-различни музикални формации… Завидна работоспособност, просто уникална и заедно с това – винаги на надморско равнище. Току под небето, нека речем.  

А наедно с всичко това е и художник. Завършва Художествената академия през 1986 г. (преди това учи в Художествената гимназия), специалност „Стенопис“ (той и до днес ходи и реставрира черкви, храмове, параклиси). Има няколко самостоятелни изложби, рисува в стил, който бих могъл да нарека „квазимозаечен вибриращ полихроматизъм“, отпращаш към една особена смесица между индийско и византийско; с фигури (рядко човешки) – преливащи и допълващи се една друга, изградени с бистри подвижни контури и с пестеливи наноси на боите. „Амбиент“ и „Мистичен извор“ са две от наименованията на изложбите, представени от Николай Иванов ОМ, и те ясно показват накъде са насочени художническите му търсения: към едно подчертано прибрано, скътано, акуратно и деликатно наслояване на множество фигуративни и палитрени инвенции върху повърхността на платното, чрез кръстосването на които да иззида онзи образ, (с) който да прескочи всекидневното, за да достигне до други измерения – тези на духовното: „О, Дух!“, както пишат и Руми, и Микеланджело…

Николай Иванов ОМ от малък изглежда е орисан да служи на този „Дух“. Споделя пред сайта „Въпреки“: „Роден съм във музикална фамилия и още от съвсем малък бях „обречен“ на музиката. След като в детската градина „презентирах“ на баща ми първата си композиция „Химнът на животните“, бях моментално срещнат с пианото (на 5 години) и оттогава всеки ден съм с него. На 14 години си купих и първата китара и на следващата година направих рок група. Дългогодишният всекидневен „терор“ (баща ми беше безкомпромисен, свирех абсолютно всеки ден) ме отказа от Музикалното училище и отидох в Художествената гимназия“. Не зная аз специално какво да кажа за „терора“ (за да напреднеш в изкуството, той май е абсолютно необходим – да си спомним само Шуман с неговия съсипан пръст), струва ми се, че той е по-скоро благодатен „терор“, защото в случая е „произвел“ на бял свят освен блестящ музикант, също и великолепен художник. Артист, който сплита багрите и звуците в едно, пуска ги през себе си, впуска се през тях, за да достигне и сам той, че и нас да заведе до онази вълшебна думичка „ОМ“, която, според древните индуси, съдържала целия смисъл на вселената, цялото измерение на космоса. Тъкмо това ОМ-амплоа предопределя присъствието на Николай Иванов ОМ на артистичната сцена: за него, ако мога да се изразя така, целият свят е сцена, а той е актьорът, призван да я обиколи и да изяви там всичко онова, което може и знае: „[…] Аз следвам моята „ОМмммм“ философия и не съм установен никъде – живея на много места и така изкуството ми е живо“. Едно истинско протеевско битие, в много превъплъщения, с много изявления в най-различни изпълнителски „аватари“. Защото това, което Николай Иванов ОМ може и знае като музикант, е наистина изключително: служи си феноменално с няколко инструмента – съвсем наскоро с един друг виртуозен музикант, Петър Йорданов-Бъни от групата „Оратница“, свирещ на всякакви ударни инструменти за каквито ви стигне акъла да се сетите, концертират под името „Two Man Orchestra“ („Двама човека Оркестър“) из цялата страна и къде ли не в чужбина (издадоха и албум – „Magical Views“), оставяйки в транс почитателите си. Затова и когато в предаването „Картини от една изложба“ на програма „Хоризонт“ на БНР водещият Сергей Шишов ме попита как с една дума бих определил Николай Иванов ОМ, аз се сетих за онзи разказ на Борхес „Алефът“, в който писателят говори за своята безпомощност да опише Алефът – „точката от пространството, в която са събрани всички точки“:

Всеки език представлява азбука от символи, чиято употреба предполага някакво общо за събеседниците минало; а как да се предаде на другите безкрайният Алеф, който изплашената ми памет трудно може да обхване? При подобно изпитание мистиците ви затрупват с емблеми; когато иска да обозначи божественото, персиецът говори за птица — птица, която по някакъв начин представлява всички птици; Аланус де Инсулис — за сфера, чийто център е навсякъде, а окръжността никъде; Иезекиил — за ангел с четири лица, който едновременно се обръща на изток и на запад, на север и на юг. (Ненапразно припомням тези непонятни аналогии; те имат нещо общо с Алефа.) Може би боговете щяха да ми дадат възможност да открия равностоен образ, но тогава това съобщение щеше да се затлачи с литература и фалш. Освен това главният проблем си остава неразрешим: изброяването, дори и частично, на една безкрайна съвкупност. В този величествен миг аз видях милиони възхитителни или чудовищни действия; никое от тях не ме изненада толкова, колкото фактът, че всичките се намираха в една и съща точка, без наслагване и без прозрачност.   

Неговата музика наистина усещам по този начин, като Алеф: нота, в която са всички възможни комбинации от ноти, „без наслагване и без прозрачност“. Ако се доверим на музикалната теория, бихме могли да я определим и като „минимализъм“ – самият Николай Иванов ОМ признава, че много дължи на Филип Глас, един от свещенослужителите на минималистичната музика (аз обаче бих прибавил към неговото име също Ерик Сати, Джон Кейдж и непременно Янис Ксенакис). Един минимализъм, който обема всичко – „една безкрайна съвкупност“; с други думи, алефически минимализъм. И това мое усещане не е самотно, не е плод на собствената ми произволна субективност, на своеволната ми неупълномощена индивидуалност; слава Богу, има и други като мен, у които музиката на Николай Иванов ОМ извиква същите емоционални представи: „Музиката на Николай Иванов ОМ и Петър Йорданов-Бъни (Two Man Orchestra) в албума им Magical Views хармонизира сетивата ни, с които възприемаме света, защото са важни както начинът, по който той отеква в нас, така и вибрациите, които ние ще изпратим към него“, откровява например Светослав Николов от Jazz FM radio. А думата „вибрации“, която той използва, е много важна за Николай Иванов ОМ, художникът-музикант често прибягва до нея, включително когато желае да разграничи двете си артистични ипостаси: „Много важно е, че цветът и звукът изразяват една и съща честотна вибрация. По някакъв начин едното ми помага за другото. Взаимно си помагат. Художникът има една голяма привилегия, той твори сам, този процес е много интимен, много красив. После той го слага тук – един казва хубаво, друг не толкова – но той не е там. Докато сцената е страшна работа, страшно изтощаваща. Наблюдавам историята на музикантите, едни са пиели, други са се дрогирали. Защото този стрес е страшен. Правиш го пред хората, особено ако правиш една импровизационна музика. Това е една страшна концентрация, но пък е страхотно изживяване, голям полет. Музиката е един изключителен полет, особено когато музицираш съвместно с хора, с които сте на една вълна, на една вибрация“. Тоест, на едно трептение, да го кажем на български. Трептението, което Уикипедия обяснява така: „Трептението е процес на изменение на състоянието на една система, който се повтаря в някаква степен с течение на времето“. Така, ако се опрем на това определение, няма как да не достигнем до извода, че трептението, вибрацията е в известен смисъл Вечното завръщане на Ницше – онзи вечен вселенски ритъм, в който всичко се поражда, в който всичко загива и в който всичко живее. Което по същество ни води по необходимост до заключението: музиката е сърцевината на света, неговата най-изконна истина. Нещо, което Николай Иванов ОМ е разбрал отдавна и поради това прави своята музика точно такава – сърцевинна, истинска. Такава е музиката във всичките му албуми, такава е и в най-последния му, излязъл съвсем наскоро – „Memories“. Memories или „Спомени“, както някои биха превели. Но аз избирам друг превод – „Памети“: памети за вселенската вибрация, наречена музика…

ОМ и АЛЕФ…

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Бил е директор на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).

Свързани статии

Още от автора