Войната създава нови символи. Предимно разтърсващи. Днес Украйна не я идентифицират по националните ѝ символи, борша или боксьорите, както беше преди 2013 г. Маркери за разпознаване станаха войната и отделните ѝ събития. В един от тях се превърна битката за Мариупол, която бе съпроводена от масирани руски атаки срещу цивилни граждани, по-точно по родилен дом. Снимката на Йевген Малолетка с ранената бременна жена на носилка обиколи света и се превърна в един от символите на войната и Украйна. Йевген е фотограф на международната агенция „Associated Press“. Заедно с режисьора Мстислав Чернов и продуцентката Василиса Степаненко той работи 20 дни в практически обсадения Мариупол, заснема и предава на целия свят ада, който се разиграва в града. Описва преживяванията си в документалната фотокнига „Обсадата на Мариупол“, издадена от издателството „Ukraїner“. Книгата е написана в съавторство с писателя Мирослав Лаюк. Олена Максименко от сайта „Читомо“ разговаря с фотографа в навечерието на представянето на книгата – за очакванията от нея, ролята на Мариупол в живота му и документалната фотография по време на война.
Вие сте фотограф, но решихте да опишете преживяването си и с текст. Защо избрахте този начин?
Веднага след като напуснах Мариупол, разбрах, че от това може да излезе нещо повече – би могло да се превърне във фотокнига, защото много снимки само в един материал не можеш да покажеш. Би могло да се превърне в изложба, но тя отминава, приключва, а книгата остава, както киното продължава да се гледа, книгата се препрочита. Идеята не ми хрумна веднага. Разсъждавах върху преживяванията си, не исках да избързвам и да пиша книга веднага. Опитвах се да намеря правилната посока – трябваше да започна отнякъде и да стигна до целта. Възнамерявах да бъде книга за един фотограф, за пътя му, как е преминал през Мариупол и как е попаднал в града. Също така защо го е направил, защо тази история въобще съществува. Исках книгата да бъде полезна за бъдещите поколения журналисти, които изучават работата в конфликтни точки; да се покаже как е снимано, защото опитът е уникален. И най-важното – да разкажа историите на хората, обикновените жители на Мариупол, при които войната е дошла.
Прави впечатление, че в книгата са показани по-нататъшните съдби на героите, които сте срещнали в Мариупол.
Исках да разкажа повече, разбира се. Включително да покажа отговорността на фотографа, след като е направил снимката, защото ние сме отговорни за разпространението на информация. Ти я изпращаш на агенцията, която се ангажира с нейната съдба, и не знаеш какъв ще бъде резултатът. В този случай той беше шокиращ, защото тогава в Мариупол бяха само местните жители и полицията, които снимаха с телефоните си, но единствен документ – доказателство за случилото се там. Снимките, направени в движение, бяха публикувани в различни агенции и социални мрежи. Това бяха уникални кадри. Хората бяха изолирани от външния свят, нямаха възможност да разкажат какво се случва в града. Не можеш да опишеш, да разкажеш всичко. Случиха се толкова много неща, фокусираш се само върху събитията, които виждаш с очите си.
Това, което направихте там, изглежда отвъд човешките възможности.
В един момент си мислиш: „Не снимаме достатъчно, малко е!“. Все още смятам, че материалът не е достатъчен, за да се покаже в какво състояние беше Мариупол и да се научи повече за моментите, когато вече ставаше трагично. Нямаме нормални кадри от града, след като напуснахме. Има само няколко фрагментарни кадъра, направени с телефон или дрон, които „Азов“ показваха, или това, което бе публикувано от руска страна. Настъпи информационен вакуум и не се виждаше какво се случва. Както сега в Костянтинивка – там се водят боеве, но пак не се вижда нищо, освен клипове от дронове, или слушаш откъси от разкази на войници. Същото се случва и в Купянск, защото руснаците отново настъпват. Оттам отново няма свидетелства, защото ситуацията се влошава.
В книгата споменавате фотографа Макс Левин, убит през 2022 г. Макс преминава през Иловайск и това преживяване се превръща в ключово за цялата му кариера. До края на живота си работи по проекта „After Ilovaisk“. Можем ли да кажем, че Мариупол се е превърнал в същия повратен момент за вас?
Определено. Не можеш да изтриеш Мариупол от живота си и с лекота да продължиш напред. Той завинаги ще остане с теб, като белег на кожата ти. Уникален опит, подобни в историята на журналистиката не са много. Като например този на Янис Бехракис, фотограф на Ройтерс, който е обкръжен в Сиера Леоне и бяга през джунглата. Операторът и репортерът, които са били с Янис, са убити, но той оцелява. Разбира се, работата в Мариупол беше много по-различна от това да се стигне на място, да се направят снимките и да си тръгнем. Разчитахме само на ресурсите, с които разполагахме в този момент, а с всеки изминал ден те ставаха все по-малко и по-малко. Батериите падаха, електричеството намаляваше, оцелелите сгради оставаха все по-малко, както и убежищата. Понякога дори не знаехме къде е фронтовата линия. Пълен хаос. Военните може и да бяха запознати със ситуацията, но изобщо не им беше до нас.
Макс мечтаеше да направи кадър, който да сложи край на войната. Имате ли подобни надежди?
Бих искал да стане, но едва ли. Фотографията днес може да привлече вниманието към даден проблем, както направиха снимките от Мариупол. В историята има много такива примери. Например Джеймс Нахтуей, който отива в Сомалия по време на глада, когато никой не знае какво се случва там. Той прави снимките и ги изпраща в Ню Йорк, когато ги пускат, започват да изпращат хуманитарни мисии и да носят храна. Спират глада в Сомалия благодарение на неговите снимки. Бих искал в Украйна да спрат войната и геноцидът, но, за съжаление, това няма да се случи, защото на Русия не ѝ пука. Появи се снимката (с ранена бременна жена на носилка, б.р.) и руснаците се опитаха да я опровергаят, да убедят местната и международната публика, че тя е фалшива и че такова нещо не съществува. Правили са го много пъти.
Заради тази информационно–психологическа операция (ИПСО) се създаде объркване у хората, че бременната жена на снимките е една и съща.
Историята се повтаря. Те разпространяват възможно най-голям брой съобщения от различен характер във всевъзможни варианти, за да объркат хората и те да не могат да разберат кое е истина. Дори украинците питат за бременната жена Ирина Калинина. Много хора все още мислят, че тя е станала пропагандистка. Това са две различни жени, но руската пропаганда работи по такъв начин, че дори украинците си мислят, че става дума за един и същ човек (става дума за снимка с друга бременна жена – Марианна Вишемирска. Тя също е снимана от Йевген, б.р.).
Тази снимка предизвика шокиращ ефект. Мислите ли, че реакцията спрямо нея бе достатъчна? Можеше ли светът да направи повече?
Бих искал светът да види повече, бих искал да можехме да останем там по-дълго и да покажем какво се случва, но всичко си има граници. Бих искал спрямо Русия като цяло… да направят нещо с нея след стореното, обаче както видяхме – само ѝ размахаха пръст в ООН, залъгваха се и твърдяха, че е това е фейк. Нашите снимки от Мариупол привлякоха голямо внимание и станаха тема за обсъждане по света, което не се случва много често. Рядко журналистическата работа се обсъжда в международни институции, а още по-рядко е една снимка да предизвика такъв шок. В началото беше по-лесно да се показват престъпления срещу човечеството, когато руснаците бомбардираха родилни домове. Светът искаше да вижда какво се случва там, а и снимането сега е много трудно, да не говорим за други неща. Войната в Украйна вече не е голямата новина – тя се превърна в константа и статистически данни. Сега на света не му е толкова интересно, защото има война в Иран, миналата година имаше в Израел. Нашата задача е да запълваме този информационен поток и да не позволяваме на хората да забравят. Предизвикателство е да направим Украйна отново водещата новина в света, но ние се опитваме – не само аз, а и цялата фотографска и журналистическа общност. Повдигаме тази тема отново и отново.
Пътувате доста в чужбина и общуваш с чужденци. Кои истории според вашите наблюдения ги докосват най-много?
Мисля, че когато показваш страданията на цивилните, това предизвиква повече емпатия и внимание към проблема, отколкото когато отразяваш военните. Защото военните разбират къде отиват и знаят за какво и защо са там, а цивилните са жертви на войната, за съжаление. Затова, разбира се, в повечето случаи ние, журналистите, се опитваме да покажем страданията на цивилните, включително защото цивилното население е под закрилата на международното право.
Напоследък в медийната общност и извън нея се водят дебати относно това, доколко е допустимо да се снимат хора в особено чувствителни ситуации. Какви са вашите граници освен безопасността? Има ли нещо, което не бихте заснел?
Мисля, че трябва да се снима от всичко по много. Въпросът е в публикуването на тези материали, защото тук, разбира се, трябва доста да се внимава. Това е документиране на важни моменти, дори и да е само графично. Никога не знаеш за какво ще са ти необходими. Вече съм се сблъсквал с това няколко пъти, затова е по-добре да се снима повече, дори и да е травмиращо и да не е много приятно за гледане. Вероятно няма да можеш да го публикуваш, но е по-добре да имаш тези снимки, отколкото да си затвориш очите и да подминеш. Преди почти година имаше подобна дискусия след поредния обстрел в Киев. Хората бяха развълнувани (особено някои изразителни снимки с ранени предизвикаха възмущение и критики, б.р.). Разбира се, обект на омраза стават хората, публикували снимките, защото руснаците са далече, но своите може да нападнеш. Ние, фотографите, не сме перфектни, също сме хора и се борим светът да види това страдание. Има снимки, които са направени на границата и те са изключително важни. Много са чувствителни и поради тази причина хората избягват да ги гледат. Предпочитат да се събудят и да видят розово пони с дъга, но нашата реалност е различна. Когато например има атака, бомбардирана сграда, ранени, често журналистите пристигат след спасителните служби, Държавната служба за извънредни ситуации, полицията, линейката, защото нямаме оперативна информация. Откриваме всичко в социалните мрежи или случайно чрез познати, за да пристигнем в точния момент, когато все още се оказва помощ, и да фиксираме случващото се, а не когато линейката вече е откарала всички ранени. Закъснеем ли, ще ни покажат гола статистика и няма да видим нищо. Просто няма да има документални доказателства, че се е случило. Това е документирането на военни престъпления. Виждаш ранен човек, после научаваш как се казва, колко хора са останали под развалините, как са извадили този оцелял човек, а той крещи: „Майната му, ще живея!“ и т.н. Това са изключително ценни моменти и те трябва да бъдат запазени, защото върху това е изградена историята на Украйна. Ако ги няма, ще изгубим информационната война. Руснаците ще пренапишат историята.
Работите с толкова много болка. Как поддържате собственото си „психично здраве“?
Доста лесно. Трябва да говориш за това през цялото време, да не го държиш в себе си. Мисля, че хората, които са имали подобно травматично преживяване, трябва да говорят за него през цялото време. Когато чуя някоя подобна история, искам да я разкажа на колкото се може повече хора. Не мога да пиша за нея, защото тя е сюрреализъм, никой няма да я разбере. Просто искам да я разкажа на всички веднага, за да излезе от главата ми и да се отърся.
Писането на книгата е било като терапия за вас?
Отчасти да. Не точно терапия, тя е за онова, което не можеш да държиш в себе си. Има доста моменти, които искам да забравя. Има някои неща, които не искам да бъдат забравени. Затова е книгата. Доста забравих да напиша. Особено когато толкова много събития се случиха след това.
По време на вашата работа Мстислав Чернов направи филма „20 дни в Мариупол“, който по-късно спечели „Оскар“. Тази година следващата творба на Мстислав „2000 метра до Андриивка“ не спечели наградата – получи я руснак. Усещате ли известен регрес, загуба на информационното поле?
Жалко, разбира се, филмът на Мстислав е изключително силен. Става дума за битки, за истинска война. За неговия опит, както той е видял войната. Много е трудно да се привлече вниманието към военните. Международната публика реагира най-вече на страданията на цивилните. Да, те също са показани, но най-вече става дума за войната и фронтовата линия, как тръгват войниците, освобождават територии, за лятната контраофанзива. Точно тогава си счупих крака, докато снимахме, когато имаше удар на пазара в Костянтинивка. Вярвам, че ще спечелим при всички случаи, ще има още филми, които ще разбият Русия, всичките ѝ наративи. „Навални“ също спечели (руски документален филм, който спечели „Оскар“ през 2023 г., б.р.). Просто има технологичен процес – филмът премина през много етапи, за да стигне дотам, като „20 дни в Мариупол“. Трудно е да се стигне до този „Оскар“. Мстислав опита втори път, но за съжаление, не всичко зависи от него. Има международно жури, което не го допусна. Бих искал да имат повече съчувствие към Украйна, към нашите проблеми, но… това не означава, че трябва да скръстим ръце и да не се борим.
Имате ли достатъчно време да четете документални книги от други автори и кои от тях смятате за задължителни за четене?
Разглеждам издадени книги за войната. Току-що ми подариха книгата на Олександър Иванцов „Ретроспекция. Мариупол“. Тя е разказ за войник, който пристига с хеликоптер и се скрива в Мариупол. Имам я с автограф. Интересно ми е да видя опита му. Книгата е тежка. Трудно ми е да чета отново за целия този ужас, но е важно. Издадени са много книги, дневници и колкото повече са те, толкова повече ще имаме спомени за тази война, защото новините от сайтовете ще бъдат изтрити, а книгата ще остане някъде в библиотеките. Да се надяваме, че добрите книги ще останат с нас за дълго време. Хората трябва да намират време да пишат за това. Съветвам всеки, който е преминал през този ад и има своя история, да пише за него. Защото, когато четеш, че някой е изкарал 470 дни в окоп (военнослужещият от 30-а отделна бригада Сергий Тишченко прекарва 471 дни непрекъснато на бойна позиция в Донецка област, б.р.), ти е трудно да повярваш! Човекът влязъл през зимата и излязъл година по-късно, през пролетта – просто някакъв сюрреализъм. Как се оцелява след всичко това? Ето за това ще се правят филми. За подобни истории. За човека от Мариупол, за хората в окопите, както през Първата световна война, ще се правят истории. Сега те трябва да бъдат написани, за да не се забравят, защото никой не е вечен.
Иска ми се и да се четат тези книги.
Това е период на трансформация. На хората им харесва да четат, когато стават такива значителни промени. Всичко се променя, не само градовете се променят, но и хората. Никога няма да бъдат същите, както преди войната. Като моите родители, които станаха преселници – това ги промени, промени начина им на живот. Лекарите също. Някои загубиха имуществото си, други – роднините си. Войната напълно промени хода на събитията. Вече няма да бъдем същите хора, които бяхме.
В книгата пишете, че сте се върнали от Мариупол различен човек. Каква е точно промяната?
Усещането е не точно, че си се променил, а че си пораснал. Натрупал си опит, преосмислил си много неща, които са ти се случили през това време, и си оставил настрана ненужното, правиш само това, което можеш да осъществиш, това, което е изключително важно да направиш сега, а не да отлагаш за по-късно. Правете най-важното сега. Приоритизацията се случи, след като напуснах Мариупол, нещата ми станаха безинтересни. Не ме интересува какъв компютър, фотоапарат или маса имам. Това са просто вещи, те изгарят. Видях как всичко се срутва и скъпата маса се превръща в пепел за части от секундата. Защо са ни тези скъпи неща, телефони и т.н.?
Имате ли мечта като фоторепортер? Искате ли да се върнете в Мариупол?
Разбира се, искам да се върна в Мариупол, Донецк, Луганск, Крим, във всички окупирани градове, които ми бяха много скъпи. Надявам се, че ще успеем да победим Русия, независимо дали по военен, или по дипломатически път. Ще работим, за да покажем колкото се може повече истината за случващото се. Единствената сила, която ми е останала, е доверието на хората в материалите, които произвеждаме.
Йевген Малолетка (1987) е украински военен фотограф, фотожурналист и документалист, един от най-разпознаваемите съвременни хроникьори на войната в Украйна. От 2014 г. насам той последователно отразява руско-украинската война, като документира събитията на фронта, живота на цивилното население и последиците от военните действия. Освен войната в Украйна, Малолетка е отразявал протестите на Евромайдана, събитията в Беларус, войната в Нагорни Карабах и пандемията от COVID-19 в Украйна. През 2023 г. работата му е отличена с редица престижни международни награди. Сред тях са „Пулицър“ в категориите „Обществена служба“ и „Фотография за извънредни новини“, както и голямата награда „Снимка на годината“ на World Press Photo. Носител е още на наградите Visa d’Or News, George Polk Award, Knight International Journalism Award, наградата Robert F. Kennedy Human Rights Journalism Award и множество други международни отличия в областта на фотожурналистиката и защитата на свободата на словото.
Превод от украински Надежда Терзи
