Непубликувано есе на Георги Марков за начина, по който възприемат България и българите в Западна Европа. Есето е прочетено по радио “Дойче веле” на 15 септември 1975 г.
Винаги ми е било трудно да проумея достоверността на всички национални характеристики, които питани и непитани хора раздават по света. Така често съм слушал и слушам разни граждани с най-авторитетен и компетентен тон да казват, че цели народи са или прости, или подли, или мързеливи, или стиснати, или мълчаливи, или работливи, или Господ знае какво. Нали въпросът е човекът да покаже, че и той знае света и разните народи. От друга страна е много удобно да се твърди нещо, което не е лесно доказуемо. Най-често нашите представи за цяла нация идват от личната ни среща с един, двама или неколцина представители на тази нация. И тежко и горко на останалите й членове, ако случайно тия, които ние сме срещнали, се окажат не от най-добро качество.
Но въпреки пълната ми ненавист към този вид обобщения, човек не може да отрече, че все пак има известни черти, които са по-характерни за един народ, отколкото за друг. Може би те не се отнасят за всички хора, но важат в някакъв значителен процент за по-голямата част от тях. При това нека кажа, че колкото и да се опитва, човек не може да избяга от народността си. Когато говорим например за българи, никой не разбира само хората, които живеят на територията на народната република, а всички ония, които по рождение и по език принадлежат към България, колкото приятен или неприятен да им е този факт. Нещо повече, един добросъвестен изследовател на българщината може би ще намери повече български черти, запазени в българите, които не живеят в родината си, отколкото в сънародниците им, живеещи там. Обяснението може да се търси в по-силното национално съзнание, което имат хората, откъснати по едни или други причини от родината си. Но и едните, и другите, каквато и да е разликата между тях, са българи за всички други хора по света. Вие може да нямате нищо общо със спорт или с пеене, но когато във влака чужденец чуе, че сте българин, обикновено следва някаква забележка като: „А вашите загубиха вчера мача!“ или „Слушах снощи един ваш певец“.
Толкова по-странно е, когато кажат „вашия министър-председател“, или „вашата партия“ и вие искате да обясните, че въпросните два артикула съвсем не са ваши… Щете или не щете, светът ви приписва всички грехове и подвизи на собствения ви народ. Затова, когато се говори за България и българите, вашето любопитство внезапно се изостря, вие ставате чувствителен, сякаш всичко, което се каже, е непременно вярно. Понякога вие реагирате твърде драматично на най-странни твърдения, забравяйки, че хората обичат произволните обобщения. Аз си спомням например, че след като прочетох за шовинистичния апел на Анатол Франс до френските войници, сражаващи се срещу българите по време на Първата световна война, да не се предават, че българите щели да ги пекат и изядат – намразих така силно френския писател, че и до ден днешен не желая да чета произведенията му.
Но нека започна с това, че за наше щастие или нещастие, ние, българите сме едни от най-рядко споменаваните народи що се отнася до западното обществено мнение, вестници, радио, телевизия. Тъжно е да се признае, че в очите на обикновения западен гражданин има две непознати източно-европейски страни – Албания и България. За всеки що годе грамотен гражданин Унгария, Чехословакия, Полша и Румъния са страни с ярко изявена национална самоличност. Една от любимите страни на Запада е Гърция. Югославия и Турция имат своето място в политическата популярност, докато България за почти стоте процента от хората е някакъв придатък към Съветския съюз, който никога и в нищо не е изявил национална политическа самоличност. Оставам настрана факта, че огромен брой западни граждани дори не знаят къде се намира България. Колко пъти любезни граждани са ми казвали нещо като: „Ах, да… един мой приятел е бил във вашата столица… Букурещ се казваше, нали?“ Вие не можете да смятате това за пренебрежение, защото хората просто не знаят и не са чули. Спомням си, че в цяла една година името на България се появи в английския печат веднъж или два пъти – в спортните колони. В Лондон например, ние сме вероятно най-малката представена нация. Мисля, че ние, българите допълваме 8-9 милионния град с около 40-50 души, след като дори тибетците и албанците броят стотици. Но не броят на българите в чужбина определя популярността на България, колкото животът на самата страна, нейните отношения с другите страни и мястото, което тя заема в политическо, стопанско и културно отношение.
Тъкмо защото нашата най-нова история покрива страната ни с печата на пълното безличие, мнозина се чудят, че ние въобще съществуваме. За огромния брой хора името България не предизвиква никакви дълбоки асоциации, нито пък буди някакво особено любопитство. Разговорите никога не отиват по-далече от кръга на баналната любезност. Беше ми втръснало, когато казвах, че съм българин, да слушам един и същ рефрен на любезност: „Ах, колко интересно!“ И неволно си мечтаех за някаква остра реакция като тази на един възрастен руски келнер, който преди 16 години в един ресторант край Москва като чу, че съм българин хвърли чиниите и отказа да ми сервира. Ще кажете невероятно поведение за съветски гражданин. Да, но човекът ми каза, че през Първата световна война някъде в Северна Добруджа конницата на генерал Колев връхлетяла върху руската армия и той, тежко ранен, едва оцеляла от ударите на българските саби.
Повечето представи на днешните западни граждани за България идват не от страната, нейната политика и култура, а от случайните им срещи с българи. Тези срещи до голяма степен предопределят отношението на хората към цялата страна. И тежко ви, ако вашите български предшественици не са били от най-добро качество. Трудно може да изличите предубежденията. Един дипломат шеговито ми каза, че на официални приеми най-лесно било да разпознаеш кои са българите. „Те винаги пият само оранжада и не докосват алкохол!“, каза той, „докато ние се наливаме порядъчно!“ За наше щастие голяма част от българите, прокудени из света изглежда са интересни и забележителни хора, защото са оставили трайни спомени. Дузина пъти ми се е случвало да открия, че пътят към приятелските чувства на някого вече е бил проправен от непознат на мен сънародник. От друга страна, напълно необяснимо ми е как и защо Иан Флеминг е населил романите си за Джеймс Бонд с българи, които са мрачни, мълчаливи убийци, слепи оръдия на чужда воля. Струва ми се, че това е перверзна литературна презумпция, която така или иначе оскърбява.
В пълен противовес със самохвалствата на някои вестници, излизащи в България, за шествието на българската култура и литература по света, трябва да кажа, че те са далеч от истината. Вярно е, че неколцина оперни певци, музиканти и спортисти допринасят името на страната ни да се споменава отвреме-навреме. Но дали Гяуров е българин или не, това абсолютно никак не е показателно за българската култура, тъй като гласът няма националност. Колко пъти горчиво съм установявал, че ако древната елинска култура плюс Никос Казандзакис и Микис Теодоракис са осигурили голяма културна популярност на Гърция, че ако Иво Андрич е сторил същото за Югославия, Йонеско за Румъния, Чапек, Хашек, Дворжак и Сметана – Чехословакия, да не говорим за Унгария и Полша, то няма значително българско име, което да се отъждестви с България. Както разбирате, не е въпросът за пропаганда и изкуствена популярност, а за реалното съществуване на реално име, което да бъде мост между духовния живот на един народ и света. Тук не говорим за делнични явления, а за отсети и установени от времето имена. Но дори и делничния литературен обмен сега върви на изключително долно ниво. Усилията, които се правят от разни пропагандни институти са погрешно адресирани и безпомощни като качество. Понякога се питам за какво се харчат пари за списания като „Обзор“, където невъзможни и посредствени произведения разстрелват моментално и най-настоятелния интерес на чужденец към българска литература. Неотдавна един уважаван критик посети България и се завърна с половин куфар книги на издателството за чужди езици. Когато го посетих, видях пред него книги, които едва ли някой в самата България чете, но които се издават на чужди езици, за да угодят на провинциалното тщеславие на техните автори. С неудобство и от възпитание човекът каза: „Изглежда преводът не е добър!“
Същевременно една моя позната намери в библиотеката „Крадецът на праскови“ на Емилиян Станев в английски превод и ми телефонира, за да ми каже, че я е чела с голям интерес и било толкова хубаво, че накрая плакала. Ако човек трябва да си съставя представа за България по българските антологии, които Съюзът на писателите съставя, тежко и горко. Обикновено липсват ярките и талантливи автори, или пък няколкото добри неща са удавени от пищното представяне на бездарието. Човек трябва да няма чувство за срам, за да предложи подобна антология на интелигентен приятел чужденец.
Като имам някаква представа за театъра в различни западни страни, много пъти съм си мислил, че ако факторите у нас биха изпратили по линия на Театъра на нациите било в Париж, било в Лондон постановката на „Суматоха“ вероятно националната ни култура би спечелила повече.
И все пак, ако за масата хора България днес е някакъв безличен сателит на Съветския съюз, който не притежава своя културна или литературна физиономия, за интелигенцията и за специалистите нещата са малко по-различни. На няколко пъти съм оставал изненадан от популярността на богомилското движение всред западни интелектуални кръгове. Принципите на богомилската ерес, за чиито корени претендират и други народи, се приемат навред като български и това е едно от малките очарования, които името България е създало. Световната интелигенция винаги е изпитвала уважение и слабост към всякаква форма на духовен протест, на духовно противопоставяне и оспорване, както винаги се е отнасяла с презрение към всякакъв вид ортодоксалност. На богомилската ерес днес се гледа като на първата, мощна експлозия на онзи дух, който векове по-късно доведе до Ренесанса и до множество брожения на духовете в Средновековието. Но колкото и да се гордее човек с факта, че неговата земя е родила едно такова световно, бунтарско движение, че древните българи са дръзнали да се противопоставят на най-властната догма на онова време, човек не знае какво да отговори на въпрос като този: „Е как така вие, които сте наследници на богомилите, сега представлявате жалки и послушни марионетки и сте единствените, които робски мълчат. Вие сте единствената страна в света, с която Съветският съюз не си е имал неприятности“.
Туризмът и Черното море естествено помогнаха на туристическото популяризиране на България. Но от хотелите в Златните пясъци или Слънчев бряг човек не може да долови действителния пулс на страната. Затова за мен по-голям интерес представляват впечатленията на онези непредубедени западни граждани, които са имали възможност да се сблъскат с нетуристическата действителност. Една двойка мои познати с твърди марксистки убеждения посети България в продължение на три седмици, за да ми каже след това, че там е бил нанесен първият сериозен удар върху тяхната марксистка религия. „Изключително красива страна, обикновените хора по селата са толкова добросърдечни и мили, но атмосферата е толкова потискаща, че ние истински се измъчихме“. Почти всички изказвания съдържат два основни елемента: възторг пред българската природа, уважение и най-добри чувства към обикновения българин и от друга страна – ужас от обществено-политическата атмосфера, която всички характеризират като „дълбоко потискаща“.
Но може би най-хубавите впечатления от България ми бяха дадени от един преподавател в университета в Амстердам. Той ми каза: „Посетил съм много страни, видял съм различни видове красоти, но така ЕСТЕСТВЕНА красота, каквато има българската природа, – никъде не съм видял. Всичко у вас – пейзажът, реките, небето, плодните дървета, къщите съдържат такава естественост, която ги прави особено близки на човека. Никъде на друго място не съм доловил тази топлота в присъствието на всеки плод или всеки камък. И никога преди не бях изпитвал такава дълбока привързаност към земя и природа, такова влечение да бъда между тях. Швейцарската, австрийската или английската красоти са далечни, стоят на километри от теб, докато българската красота те докосва, ти я чувстваш върху кожата си… Но Господи, от друга страна обществената атмосфера ти действа с подобна смразяваща конкретност. Аз си мисля, че България – това е драмата на нашето време“.
Аз само бих добавил, че ако за зрителите на тази драма е мъчително, какво да кажем за участниците?
Есето се публикува за първи път с любезното разрешение на © г-н Любен Марков.
