Начало Идеи Гледна точка Преклонена ли е България?
Гледна точка

Преклонена ли е България?

3906

Завръщането на войната в Европа доведе и до завръщането на Европа във войната. Валидното за целия Европейски съюз е валидно и за България. Във време на война неутралитетът е невъзможен, налага се да вземеш страна. Или да се „снишиш“ по старото Тодор-Живково правило, подкрепяйки агресора (което е политиката на президента Радев и на Корнелия Нинова), или да застанеш на страната на жертвата, бидейки в правото си да гледаш цивилизования свят със съзнанието за национално достойнство. Тогава наистина си „против войната“, тъй като заставаш срещу онзи, който води тази война.

От 24 февруари насам това е основното разделение в българското общество, в което постепенно се формираха две големи „партии“. Не „партията на мира“ срещу „партията на войната“. А партията на „преклонената глава“ (дето уж „сабя не я сече“, колкото и да я е сякла в миналото) срещу партията на „изправената глава“, която постепенно набира парламентарна сила.

И тук искам да споделя една история, на която преди десетина дни станах свидетел. Пред Столичната община, където с решение на общинския парламент се развява украинското знаме, имаше протест на „копеечници“. Случайно минавах оттам и забелязах жена в пенсионна възраст, която държеше да заяви пред телевизионните камери „българската позиция“. Тя церемониално направи чупка в кръста и сведе глава с думите: „Преклонена, ама жива… И децата ни ще са добре“… Идеално описание на проруската формула на „българския неутралитет“.

Как „Газпром“ ни освободи?

В края на 90-те България водеше поредната си „енергийна война“ с „Газпром“. Правителството на Иван Костов трябваше да сключи дългосрочен договор за газови доставки (така и неподписан преди това от правителството на БСП, водено от Жан Виденов). Провеждаха се тежки преговори в Москва и в София. Няма да забравя как на една пресконференция в София тогавашният генерален директор на „Газпром“ Рем Вяхирев в отговор на журналистически въпрос защо руската страна иска толкова високи цени, троснато отговори: „А мы вас освободили!“ Тогава българската „чаша на търпението“ преля и тръгнаха горчиви шеги за „Газпрома-освободител“…

С вчерашна дата – след поредния опит за унизително извиване на ръце от страна на Русия – можем да кажем, че този път „Газпром“ е на път да ни „освободи“. Не просто от себе си. А от перманентната ни „кремълска зависимост“ и от „политическия колониализъм“, провеждан с енергийни средства. Защото ако за Ленин болшевизмът беше „съветска власт плюс електрификация“, то путинизмът отдавна е възприел формулата за „руско самодържавие плюс газификация“, която излиза скъпо и прескъпо на Европа. Защото цената на всяка евентуална „отстъпка“ са всички тези последващи унизителни увъртания и снишавания, които от десетилетия вбиват клин в европейското единство.

Да не говорим, че колкото и Москва да се заканва да пренасочи енергийните си ресурси към огромните „нови пазари“ (Китай, Индия), цялата ѝ газова инфраструктура е отдавна насочена към обединена Европа, откъдето всъщност пристигат сериозните валутни постъпления, захранващи Путинова Русия. И това съвсем скоро ще проличи.

Синдромът „Тарас Булба“

Врътването на газовото кранче на Полша, България и Литва постави обединена Европа в съвършено нова ситуация. И в миг промени политическата ситуация в България.

Трусът бе неочакван и силен, в резултат на което редица маски паднаха.

Президентът Радев нанесе челен удар срещу правителството, оглавявано от бившите му министри Кирил Петков и Асен Василев, които дълго време минаваха за негови „политически деца“.

Отношенията между президента и правителството са във видим упадък от 24 февруари насам. Оттогава и формулата за двете „външни политики“ (по отношение на Македония или Украйна) работи с пълна сила.

Очакванията бяха Румен Радев, подкрепен от Слави Трифонов и Корнелия Нинова да обвинят (в края на май или в началото на юни) премиера Кирил Петков в „предателство към националните ни интереси в Македония“. Съответно това да отприщи тежка политическа криза, която да доведе до падането на правителството или до преформатирането на управлението в рамките на този парламент.

Кремъл обаче избърза с удара си. И Радев в ход атакува правителството, служейки си с всички „руски опорки“:

Защо не се плаща с рубли? (На практика това означава сключването на нов договор, без да са валидни старите каузи, позволяващи да се отиде на арбитраж).

Как Австрия и Германия плащат доставките си? (Оказа се – не в рубли!)

Защо правителството иска да въоръжава Украйна, разпалвайки по този начин войната (!)

И как – забележете! – Корнелия Нинова щяла да отговори на хората (неутрални и леви), че продава оръжие? (С което президентът недвусмислено отвори политическо пространство за новата партия на Стефан Янев).

Нинова тутакси изстреля в отговор, че Радев иска да доубие БСП. И че вече се е опитал да го стори чрез „отрочетата“ си от „Продължаваме промяната“.

Не знаем дали Румен Радев обича да чете „Тарас Булба“, но ясно пролича желанието му да влезе спрямо правителството на Кирил Петков в ролята на „бащицата Булба“, който е в правото си да заяви: „Аз те родих и аз ще те убия“. Тук е и разковничето за странния синхрон, който от известно време се наблюдава между Румен Радев и Бойко Борисов.

Накратко, Радев атакува правителството по две причини.

Първо, защото то излезе от орбитата му.

И, второ, защото това не е „орбитата на неутралитета“ (или „руската орбита“).

Вярно е, че „Продължаваме промяната“ нямат сериозен политически опит и допуснаха множество грешки от началото на мандата си. Но постепенно те успяха да се еманципират от Радев и на пресконференцията вчера демонстративно срязаха „пъпната връв“, окачествявайки позицията на сегашния държавен глава като „позорна“. Това трябва да им се признае.  

Вярно е и, че Румен Радев бе „ракетата-носител“ на Петков и Василев. Но това беше „бремето“ от анти-ГЕРБ протестите през лятото на 2020 г., когато президентът успя да се намърда в ролята на „моралния водач на съпротивата“.

Истината е по-различна и е крайно време да бъде заявена съвсем ясно. Началото на протестите дойде след акцията на Христо Иванов в Росенец, която отприщи натрупалото се гражданско възмущение срещу корумпираното управление на ГЕРБ. Самият Румен Радев отдавна бе в личен сблъсък с Борисов, но тръгна да излиза на улицата (с прочутия вдигнат юмрук) едва след като беше ударен от прокуратурата на Гешев по поръчение на Ахмед Доган.

Навремето всичко това не беше отчетливо изговорено или просто премълчавано, за да не се разделят силите на гражданския протест. Но нека си спомним, че и хората на гражданина Копейкин в продължение на месеци също бяха на улицата. Те вероятно също са имали позиция срещу политическата корупция (което е тяхно гражданско право), но пък това ни най-малко не ги превръща в еталон за демокрация.

Нека си спомним и друго. Кирил Петков, „любимият министър“ от първото правителство на Стефан Янев, тогава твърдеше, че Румен Радев е неговия „политически герой“.

Днес, убеден съм, той съжалява за тези си думи. Защото маските паднаха. И проруската политика на Радев (с всички по-ранни препратки към „руския Крим“) е наистина позор за България.

Шансовете на България

„Руският шантаж“ обаче доведе дотам, че много неща лъснаха изведнъж. Дори да сме на прага на поредните предсрочни избори.

Вчера от „Продължаваме промяната“ намериха сили да застанат с открито лице пред българските граждани и да им кажат цялата премълчавана досега истина. Съответно те имат поне няколко седмици, в които могат да действат и да осигурят енергийната независимост на страната, което би било сериозен техен актив на бъдещи избори.

Да, след като гласува „военно-техническа помощ“ за Украйна, правителството на четворната коалиция рискува да се разпадне.

А може и да се задържи до юни. В момента Корнелия Нинова е склонна да преглътне всичко, само и само да се задържи още малко на власт, подсигурявайки държавните назначения на своя антураж. И нищо чудно дори да си вземе отпуск за ден-два, докато Кирил Петков подпише вместо нея изпращането на тази „продукция“ към Киев. Или – според шеговитото допускане на Трайчо Трайков – направо да си затвори очите, приемайки някоя танкова колона за колона от сенокосачки.

Във всеки случай нещата ще се влошат през юни, когато трябва да се вземе позиция по ветото на България срещу Северна Македония. Съответно и ударът срещу правителството ще е многократно по-силен, и то от всички страни (Румен Радев, Слави Трифонов, Корнелия Нинова, че и гражданинът Копейкин).

След което – по всяка вероятност – ще трябва да отидем на нови предсрочни избори. На които поне ще се явим с чувство за национално достойнство. А не свели глави пред „касапина от Кремъл“.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и на сп. „Култура“. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши социални науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал (RFI – България. Дългогодишен преподавател в СУ „Св. Климент Охридски”. Преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж. Бернанос, Р. Жирар, Ж. Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, Майкъл Едуардс. Съставител на четиритомника с есета на Георги Марков и на неиздадените ръкописи на Иван Хаджийски. Автор на книгите: „Пропуканата България“ („Хермес“, 2015), „Българската дилема“(„Хермес“, 2017), „Спомнена София“ („Рива“, 2021, отличена с Наградата на София за литература), „Бленувана София“ („Рива“, 2022), „Има такава държава“ („Хермес“, 2023, отличена с наградата „Хр. Г. Данов“ за хуманитаристика), „Незабравена София“ („Рива“, 2023). Кавалер на Ордена за заслуги на Република Франция.

Свързани статии

Още от автора