0
6041

Преклонението пред живота

Мисли, следващи дните (IX)

Размишленията, които ви предлагаме в рубриката „Мисли, следващи дните“, са повод да се изправим отново пред въпросите за човека и смисъла на живота, за времето, историята, изкуството, за онова, което е било и ще бъде и занапред предизвикателство за нашите съмнения и търсения. Това са мисли на философи, на писатели, на всички онези, които неуморно са търсили Истината. Те са пореден повод да се запитаме на свой ред кои сме и накъде отиваме. Мислите, които публикуваме днес, са от книгата на Алберт Швайцер „Култура и етика“.

***

Алберт Швайцер

Всички започваме жизнения си път, утвърждавайки съвсем непринудено света и живота. На волята за живот, която е в нас, това се струва повече от естествено. Но когато мисълта се пробуди, изплуват и въпросите, които правят проблематично самопонятното дотогава.
Какъв смисъл да дам на живота си? Защо съм на този свят? Тук се подема спор между познанието и волята за живот, в който фактите започват да тормозят волята с объркващи прозрения.

***

Преклонението пред живота, veneratio vitae, е най-непосредственото и същевременно най-дълбокото достижение на волята за живот.
В преклонението пред живота познанието преминава във вътрешно изживяване. Естественото утвърждаване на света и на живота, което ми е присъщо, защото съм воля за живот, не бива да влиза в конфликт със себе си, когато волята ми за живот се опитва да опознае света, но не успява да проумее неговия смисъл. Въпреки негативния резултат от познанието аз не се отказвам от утвърждаването на света и на живота, а го задълбочавам. Смисълът на моя живот е в самия живот. Той е в това, че аз давам живот на най-висшата идея, която обладава моята воля за живот… идеята за преклонението пред живота. Ето защо аз ценя своя живот и всяка друга воля за живот край мен, старая се да творя и да създавам ценности.

***         

… сам подвластен на свръхзаетостта, човекът все повече се поддава на потребността от повърхностно забавление. Да прекара свободното си време в занимание със себе си, в задълбочен разговор с хора или пък с книги, се изисква съсредоточеност, която го затруднява.

***

До каква степен липсата на мисъл се е превърнала във втора природа на съвременния човек, проличава от начина на общуване, който му е присъщ. Подеме ли разговор с други хора, той гледа да се придържа към общи изявления и да не се увлича към същинска обмяна на мисли. Човекът вече няма никаква духовна собственост и е обладан от страх, че биха могли да очакват от него проява на нещо лично.
Духът, който обществото на несъсредоточените наложи, вече е фактор с растяща мощ. Сред нас се утвърждава една принизена представа за човека. У себе си и у другите виждаме само усърдния работник и се примиряваме, че вече не сме почти нищо друго.

***

Изчезва усетът ни за ближния. Така тръгваме по пътя на нехуманността. Където чезне съзнанието, че всеки човек ни е близък като човек, културата и етиката губят почва. Преминаването към разгърната нехуманност вече е само въпрос на време.

***

Нашето общество също така престана да счита, че всеки човек има човешка стойност и човешко достойнство просто защото е човек. Части от човечеството се превърнаха за нас в човешки материал, в човеко-предмети.

***

От година на година общностите все повече налагат разпространението на мнения, създадени без участието на мисленето. Методите за това са развити до такава съвършенство и срещат такъв добър прием, че е излишно да обясняваме как е възможно дори най-абсурдни възгледи да залягат трайно в общественото мнение.

***

Веднъж отказали се да отстояваме независимостта на мислите, ние загубихме вярата в истината. Другояче не може и да бъде. Духовният живот е дезорганизиран. Свръхорганизирането на обществените условия е равнозначно на организирана безсмисленост.

***

По крайно своеобразен начин съвременният човек се разтваря в общността. Навярно това е най-характерната черта на неговата същност. Пониженото занимание със самия себе си и без това го прави болезнено податлив към възгледите, които обществото и неговите органи пускат в обръщение в готов вид.

***

… така встъпихме в едно ново средновековие. Общата воля изхвърля от употреба свободата на мисленето, тъй като индивидите се отказаха от правото си да мислят като свободни личности и подчиниха идеите си на своята принадлежност към една или друга общност.

***

Деморализацията на индивида чрез общността е в пълен ход.
Несвободен, несъсредоточен, нецялостен, губещ се в нехуманност, предоставил своята самостоятелност и моралната си преценка на организираното общество, търпящ по всякакъв начин щети в своите разбирания за културата: такъв върви съвременният човек по своя черен път в черни времена.

***

… живеем в една смесица от култура и антикултура, ние сме длъжни, независимо дали ни се ще или не, да се опитаме да определим същността на истинската култура.

***

Какво се случи, когато се отказахме от етическото разбиране за културата и с това престанахме да оценяваме действителността според етическите идеали на разума? Стигнахме дотам, че вместо с разума си да създаваме етически идеали, които да могат да променят действителността, ние започнахме да извличаме идеалите си от самата действителност.

***

Идеите се изхабавят и задържат мисленето на следващите поколения и затова в духовния напредък на човечеството няма континуитет, а само разпръснати върхове и спадове. Нишките се късат, раздърпват, губят се и се свързват отново без ред.

***      

Ще намери ли съвременният човек сили да извърши онова, което изисква от него духът и което времето се опитва да направи невъзможно?
Вграден в свръхорганизираните колективни общности, които по стотици начини го държат във властта си, човекът отново трябва да стане самостоятелна личност и като такава да влияе на общността. А тя ще задейства всичките си институции, за да запази у него удобното ѝ безличие. Тя се страхува от личността, тъй като тук биха могли да проговорят духът и истината, които тя иска да държи в мълчание. Но нейната мощ е толкова голяма, колкото и страхът ѝ.

***

Историята на нашия упадък проповядва истината, че в безнадеждността духът е решаващата инстанция. Нека тази истина стане верую на нашите дела.

***

Само там, където непрекъснато се поддържа потребността от философски светоглед, са будни всички духовни способности на човека.
Нашата епоха има едно почти естетическо предубеждение към философския светоглед.

***

Да станеш етичен значи да станеш действително мислещ.
Мисленето е взаимодействието между волята и познанието, което протича в човека.

***

Всяко истинско познание е дълбоко преживяване. Аз не разпознавам същността на явленията, а я долавям в аналогия с волята за живот, която е в мен. Затова за мен знанието за света е това, което е преминало през чувството ми. Щом познанието стане преживяване, то не ме оставя да наблюдавам света чисто познавателно, а ми повелява вътрешно отношение към него. Изпълва ме с благоговение пред тайнствената воля за живот, която е във всичко. Кара ме да мисля и да се удивлявам и ме издига все повече към висините на преклонението пред живота. Чак тук познанието пуска ръката ми. Не му е възможно да продължи с мен нататък. Оттук моята воля за живот ще трябва сама да търси пътя си във света.

***

Стремящата се към истината мисъл трябва да признае, че никакъв дух на добротата не съзидава в света. Светът ни предлага безрадостния спектакъл на поривите на волята за живот, които са в непрестанната борба едни с други. Един живот се съхранява, като се бори срещу други и ги унищожава. Светът е чудовищното в прекрасното, безсмисленото в смисленото, страданието в радостта.
Етиката не е в хармония с хода на света, а въстава против него. Тя е поривът на един дух, който се стреми да се различи от духа, проявяващ се в света.
Опитваме ли се да разберем хода на света такъв, какъвто е, и от него да направим изводи за нашето поведение, безспорно ще стигнем до скептицизъм и песимизъм. Етиката е дело на нашата духовна самостоятелност.

***

Ние не знаем какво е нашето значение на Земята. Колко по-малко би трябвало да дръзваме да предполагаме в безкрайната вселена някакъв насочен към нас или обясним чрез нашето съществуване смисъл.
Но не само огромната диспропорция между вселената и човека прави невъзможно логически да вложим целите на човека в целите на вселената. Подобен опит се проваля още защото не съумяваме да открием някаква обща целесъобразност в развитието на света. Каквато и целесъобразност да намерим в света, тя всеки път е само изолирана целесъобразност.
При създаването и опазването на някой определен вид живот природата по величествен начин подхожда целесъобразно. Но тя съвсем не изглежда да се стреми да обобщи тези осигуряващи някаква конкретна цел съобразности в една обща целесъобразност. Не прави опит да обедини един живот с друг и да ги слее в цялостен живот. Тя е една възхитителна творческа и същевременно безсмислено рушаща сила. Стоим пред нея неспособни да я проумеем. Смисъл в безсмисленото, безсмислено в смисленото: това е същността на всемира.

***

Не ни остава друг изход, освен да приемем, че в света нищо не ни е понятно, а че сме обградени от безбройни загадки. Нашето познание става скептично.

*** 

Духовното е в жестока зависимост от плътта.

*** 

Волята за живот е по-силна от песимистичното познание. В нас има инстинктивно преклонение пред живота, защото ние сме воля за живот…     

***

Най-висшето знание е да знам, че трябва да бъда верен на волята за живот.

***           

Всяко потискане на волята за живот е проява на неискреност към самия себе си или пък на болен ум.

***          

Когато сметнем, че загадките, сред които живеем, вече не ни вълнуват, отново се сблъскваме с тяхната злокобност, виждайки, че волята за живот може да бъде разбита от страданието или от духовното помрачение. Трябва да се научим да приемаме спокойно дори това най-непонятно сред непонятните неща, които разтърсват волята ни за живот.
Песимистичното познание ни измъчва до последния дъх. Ето защо е от огромно значение волята за живот най-сетне и веднъж завинаги да се освободи от намерението да разбере света и да пази сама себе си, като се ръководи единствено от заложеното в нея самата. Така сред безкрайния хаос на загадките тя смирено и храбро ще поеме своя път, изпълнявайки тайнственото си предопределение, сливайки се с безкрайната воля за живот.

***         

Етиката на етическата личност е лична, нерегламентируема и абсолютна. Етиката на обществото, която то си е създало заради благополучното си просъществуване, е надличностна, регламентирана и относителна. Затова етическата личност не може да се подчини на тази етика и остава винаги в прoтивовес с нея. Тя непрекъснато въстава срещу нея, защото намира, че летвата ѝ е много ниска.

*** 

Хуманността означава при никакви обстоятелства човекът да не бъде жертван заради някаква цел. Етиката на етическата личност се придържа към хуманността. Създадената от обществото етика не е в състояние да направи това.

***           

На етиката са необходими етиката на страдателното себеусъвършенстване чрез вътрешно освобождаване от света (резигнация), етиката на действеното себеусъвършенстване в етичното поведение на човека към другите хора и накрая етиката на етическото общество.  

***

Значи етиката се състои в това да се отнасям към чуждата воля за живот със същото уважение, каквото засвидетелствам на своята собствена. Ето го основния, логично обоснован принцип на нравствеността. 

***

Етиката е разширената до безкрайност отговорност спрямо всичко живо.

***

Догадките и копнежите на всяка задълбочена религиозност се съдържат в етиката на преклонението пред живота.

*** 

… нравствеността не е нещо, което е присъщо и естествено за всяко разумно същество.
Необходимо е разумът и сърцето да работят заедно, за да се роди истинската нравственост.

***

Истинското сърце разсъждава, а истинският разум чувства. Открихме, че и сърцето, и разумът са единни в това, че в най-дълбоката си същност доброто се състои в елементарното преклонение пред онова загадъчно явление, което наричаме живот, в преклонението пред всички негови проявления, пред най-дребните, както пред най-големите. Добро е: да опазваш и да развиваш живота; лошо е: да възпрепятстваш и да унищожаваш живот. Нравствени сме, когато престанем да виждаме само себе си, когато надмогнем усещането, че другите ни са чужди, и когато започнем да съпреживяваме усещанията и страданията на всички около нас. Едва в това качество сме наистина хора; то ни дава собствена, непреходна, непрестанно развиваща се, ориентираща се нравственост. 

***         

Природата не познава преклонението пред живота.

***

Природата е красива и величествена, когато я гледаме отвън, но да се чете нейната книга е страшно.

***           

Всички трябва да живеят в мрака; само на едного е дадено да излезе и да види светлината: на висшето създание, на човека. Нему е дадено да разбере за преклонението пред живота, за съпреживяването и състраданието и така да излезе от тъмата, в която тънат останалите твари.

***

Фундаменталният факт в съзнанието на човека е: „Аз съм живот, който иска да живее, сред друг живот, който иска да живее”.

***

В действителност обаче същественото е в това, как човекът се отнася към всякакъв вид живот, който е в неговото обкръжение. Етичен той е само тогава, когато за него е свят животът като такъв, този на хората, както и този на всички други създания.

***

Когато рационалното мислене достигне своя предел, то съвсем естествено стига до ирационалното. Това е парадоксът, на който е подчинен духовният ни живот. Ако се откажем от ирационалното, ще развием безжизнени и лишени от стойност възгледи за света и възгледи за живота.
Всяко ценно убеждение е ирационално и белязано от ентусиазъм, тъй като не идва от познанието за света, а от осъзнатото изживяване на волята за живот, при което прекрачваме границите на всяко познание за света. 

***

Трябва да вървим по пътя на познанието дотогава, докато стигнем там, където не разбираме, а изживяваме света. Разумната мисъл трябва да ни направи религиозни.
Ето философията на разума, която ще ни води. Всички ценни идеи, от които имаме нужда, се развиват в нея.

***         

Въпреки негативния резултат от познанието аз не се отказвам от утвърждаването на света и на живота, а го задълбочавам. Смисълът на моя живот е в самия живот. Той е в това, че аз давам живот на най-висшата идея, която обладава моята воля за живот… идеята за преклонение пред живота. Ето защо аз ценя своя живот и всяка друга воля за живот край мен, старая се да творя и да създавам ценности.

Алберт Швайцер, „Култура и етика“, превод Венета Янкова, издателство „Наука и изкуство“, 1990 г.

Алберт Швайцер (1875–1965) е германски лекар, работил дълги години в болницата в Ламбарене, Габон. Оставя трайна диря в паметта на човечеството като хуманист, философ, музиколог и общественик. Носител е на Нобеловата награда за мир (1952 г.). На български са преведени книгите му „Йохан Себастиан Бах“ и „Култура и етика“.