Не само историята, мита също. Особено в частта „Прокуждане от мита“, седма поред и последна в стихосбирката на поета от Харманли Георги Николов „Както се отваря небе“ („Литературен форум“, 2023). Личи от самото название: към което и стихотворение да посегнем, все ще попаднем на прекрояване. Аз посягам към „Одисей“; тъкмо днес Хитроумния е и актуален покрай филма на Кристофър Нолан (пък и както показва стихотворението, няма непоклатим мит, само вариации):
ОДИСЕЙ
Платното на Пенелопа
е моят погребален саван.
Тя го тъче във възможно най-дългия хекзаметър,
за да забави смъртта ми.
Но не вярва в завръщането ми.
И аз не вярвам в него.
Превземайки Троя, предадох Итака,
оставих я беззащитна пред похотта на женихите.
И за това ще си платя скъпо
с прокуждането ми от мита.
Истината, за разлика от епоса, е,
че ми беше добре в оная кочина на Цирцея.
Какви свине бяхме само аз и другарите ми –
разбирахме от бисерите,
които ни подхвърляха за охранване.
И не бързахме да си върнем човешкия облик,
докато аз не отскубнах със зъби
бурена на забравата
от венериния хълм на Цирцея…
Не съм го казвал и Омир не го е казал,
но тогава в морето извадих восъка от ушите си
и се отвързах от мачтата,
както Цербер от синджира си,
за да последвам една сирена към дъното.
Тя пееше песен, посветена на мен.
и песента ѝ – по-лека от бриза –
не беше епична.
Порой поетични стратегии на преобръщане на общоприетото, претъркулване на познатото, прекрояване на всеизвестното. И си даваме сметка, че всъщност това е дълбоката, най-изконна и най-автентична мисия на поезията: да задава друга опция, друг ракурс, друга гледна точка и на нея закрепили се, да проглеждаме; да ни се отворят очите, „както се отваря небе“. И това небе да низслезе върху ни, както низслиза Божият глас в Ницшевия „Тъй рече Заратустра“. И нас да видоизмени отвътре, а така и взора ни по известната максима на Марсел Пруст: „Пътешествието на откривателя не е търсенето на нови пейзажи, а погледът с нови очи“…
Поезията е проглеждане в стереотипа с нови очи, преобразяващи (го). Ето:
ЧЕРЕПЪТ НА ЙОРИК
Челният лоб как се очертава –
личи си, че не е бил на идиот.
А черепно-безмозъчната травма
е от стойка на мраморен под.
От времето гладко излъскан,
като топка е за игра на кегли.
Но едва ли шутът ще се навъси,
ако потъркалят черепа негов.
Както го държи в ръка Хамлет
и го разглежда оттам-оттука,
може да възвърне своята памет,
макар на места да е пукнат.
Ексхумацията му театрална
не го смущава – по принцип
той си е реквизит на краля
и по наследство – на принца.
Разкопан и изваден от гроба,
с очните кухини се кокори.
Ах, дали някой скеч не пробва
от отвъдното бедният Йорик?
Странно, но още си е с акъла
този негов череп фамозен.
Пръстта, с която е пълен,
е приела форма на мозък.
Три са действията, с които се извършва това преобразяване – първите две съвсем не поетически, третото донякъде. Най-напред идва разкривяването; още първото стихотворение „Хераклитова река“ ни разбунва: „По набръчканата повърхност / отразеният образ се разкривява“. С обезпокоено сърце наблюдаваме как историята (и митът) се оглеждат в криви огледала, които ги удебеляват, после изтъняват, обръщат и изопачават, а накрая изкривяват; историята е безмилостно обезобразена, но не за да бъде отречена, а за да бъде разнообразена. Историята (и митът) не са една/един, историята (и митът) са много и в това много се крие както смисълът, така и значението им за нас, човеците. Вземем ли историята (и мита) еднозначно, загубени сме; поезията идва, за да ги омногозначи. И то толкова силно и рязко, че ни се привиждат криви, докато те просто са каквато си искат. В полето на поезията историята (и митът) могат да бъдат всякакви, дори неугледни и бледни…
Из „КРЕМАЦИЯ НА ФЕНИКС или да се откажеш от поезията“
От обсерваторията на поезията
може да се наблюдава акнето на луната,
хремата на северното сияние,
световъртежа хроничен на Земята,
амнезията на дъжда, довел потопа…
Да се откажеш от поезията,
защото тя изопачава света,
за да го покаже по свой образ и подобие.
Второ поред е примерването, срещаме го в „Емигрантска рапсодия“: „(Но нали още можеш по български / да си го примериш / с Давид на Микеланджело.)“. Това е особен глагол, двузначен: от една страна, чуваме зов за пример, от друга – за премерване. Но не какво да е премерване, а предизвикателно, дръзко; тук не иде реч за мяра, а за извън мяра, за хюбрис извън света, ако щете: „Накрая изхлузваш / италианския ботуш / и оставяйки българска следа, / по партенки / се завръщаш в родината“ („Емигрантска рапсодия“). Дошъл си, видял си примера на света, измерил си се с него, но не си го победил и тогава не ти остава друго, освен отказ, обструкция и саботаж. Настървяваш се срещу му и го чумосваш (поетически) като недъгав и несмаслен…
Из „КРЕМАЦИЯ НА ФЕНИКС или да се откажеш от поезията“
В мухата със корсета черен
да видиш метресата на тлението.
Мухата да възпееш, не пеперудата –
сред гъбите с отровен двойник.
На падналия в полет гарван
да търсиш по хълмовете черната кутия
с предсмъртна дума в нея „Nevermore!“
И накрая, след като си ги изкривил и арогантно си се примерил, идва най-важното – онова, заради което е всичко – разгадаването. Възправя се то пред нас още във второто стихотворение, тутакси след първото: „В подсъзнанието ти е скрит / и лежи забравен отдавна / един неостаряващ мит, / един мит – за разгадаване“ („Ти, Тезей“). Тъкмо това поетическо (а не научно) разгадаване е целта на цялата стихосбирка „Както се отваря небе“, нейният телеологичен заряд: небето се отваря, като се свличат воалите на забулената Изида, за да се разкрие пред нас истината за историята (и мита), която не може да бъде друга, освен поетическа; стих. Но поетическата история не е онази на фактите, а тази на другите кройки; на другата мяра и на другото измерение. Не, неточност: не на другото, на другите измерение – четвърто, пето, шесто, седмо, осмо и девето… Девето, колкото са кръговете на Ада, преброени от Данте.
Поезията на Георги Николов ни изважда оттам. Точно с оглед на това той отваря небето за нас с всяка своя дума и с всеки свой стих. И търпеливо чака да се прекроим…
Из „КРЕМАЦИЯ НА ФЕНИКС или да се откажеш от поезията“
Да пишеш поезия е все едно да разчетеш
калиграфския почерк на някоя пеперуда,
по жилките на падналия лист да разгадаеш
съдбата на самотното дърво,
от облак да изваеш скулптура,
да дирижираш щрайха на щурците –
занимания, присъщи на чудаци,
мечтатели и тихи луди.
Поетите, лудите поети, те са спасението от лудата история и побеснелите митове… Тях те прекрояват в мечти, а нас, не-поетите – в мечтатели…
