Начало Идеи Актуално Прелестно, прекрасно, превъзходно
Актуално

Прелестно, прекрасно, превъзходно

3175
Джорджо де Кирико, „Изгряващо слънце на площада“, 1976 г.

Темата за разделението, за тежките конфронтации в обществото буди обяснима тревога. Омразата, наричана още „хейтърство”, най-вероятно заради англоезичния произход на социалните мрежи, в които тя свободно се разгръща, сякаш изведнъж се оказа основна характеристика на човешките отношения, най-дълбоко мотивираното и трайно тяхно изражение…

Обезпокоени от това състояние на нещата, по-чувствителните загрижени хора започнаха да сочат към проблема и да подканят масовата аудитория да се включи в разискването му и да се намери изход от потискащата ситуация, в която всички се намираме. Очевидно отрицателната страна е присъща на всеки човек и не е изненадващо, че тя се проявява, но нима ще се подчиним безропотно на нейната власт? Нима ще предадем красивите си черти и ще позволим светът да придобие една-единствена свирепа физиономия – без нюанси, без светла перспектива?

Тези въпроси прозвучават час по час и решение на задачата продължава да се търси, като търсенето поражда и нови въпроси: добре, отдавна се знае, че сме пълни с мрак, но защо това съдържание преди изглеждаше контролирано, а сега невъздържано залива цялата житейска територия и няма нито кой, нито какво да го спре? Как ни дойде на главата тая мъка, къде да търсим причината?

Питайки се ей така и някак диалектически, неизбежно стигаме до друг феномен – диаметрално противоположен на описания. Става дума отново за прекомерност, но в различен план – този на положителните оценки, които губят мярката. Не можем да не признаем, че на фона да повсевместния „хейт” се открояват изказвания, в които суперлативите не се пестят и се стига далече. Дали се обсъждат политически фигури, художествени произведения, научни постижения, бизнес предприятия, индивидуални или групови акции, като се започне с превъзнасянето – няма край.

Прелестно, прекрасно, превъзходно. И още – изумително, велико, историческо, извънземно… В такива категории се разполагат отзивите, с които се определя това, зад което заставаме, което смятаме, че ни представлява и искаме с него да засвидетелстваме и в него да увековечим своя вкус, своя избор и въобще себе си. Не ни стига обикновеното поощрение, не ни е достатъчно спокойното одобрение, а разсъждението без непременни отсъждания е съвсем забравено.

В сферата на изкуството се наблюдават крайни мнения – или „за нищо не става”, или „чудовищно талантливо, гениално”. Институциите са „напълно провалени” или в тях някой „върши чудеса”. Политиците са или дяволи, или светци. Медиите са „дъното”, но има журналисти с божествен статут. Образованието, медицинското обслужване, сигурността, производството – или е „някаква трагедия”, или „граничи със съвършенството”. Потресаващи провали или невиждани успехи с планетарен мащаб.

От една страна, прекалени хули, от друга – прекалени хвалби. Няма как да не се направи връзка между двете и в крайна сметка да не се установи, че са лица на едно и също, присъщо на човека нарцистично измерение. И с едното, и с другото той се опитва да се пребори, да получи признанието, за което по рождение е обречен да копнее и което май се оказва по-важно от всички останали придобивки, доколкото те се явяват само негови аватари, заместители.

Но ако омразата безусловно се осъжда, то на превъзнасянето вече се гледа с добри очи. Обаче въпреки своя общ източник, можем да кажем, че второто като че ли провокира първото и на него трябва да се обърне по-специално внимание, към него трябва да се отнесем по-строго. Лесно е да се възпротивим срещу „хейтърите” и да дадем за пример ласкателите, защото, нали, тия тровят, пък ония разпръскват чар и аромат, но така кризата се задълбочава. Омразното чувство се лекува със скромност и смирение – да го атакуваш с манифестация на добродетелност и високо качество е все едно да гасиш огън с бензин.

Манифестациите също се лекуват със скромност и смирение. А скромността и смирението са резултат от разбиране за общата ни съдба, което води до съчувствие. Може и спонтанното съчувствие да доведе до разбиране – все едно. Важното е да се открие, че разделението и конфронтациите не произтичат от тези, които мразят. Омразата не е причина, а следствие, тя е ефект от взаимодействие със своя облян в прелест двойник, който манифестирано обича, сбъдва, спасява и световно успява, тя е реакция срещу една лъскаво опакована не-истина.

Не-истината на успеха върви заедно с неговото „хейтърско” отрицание и при положение че това се изясни, изглежда просто да се предприеме истинско оздравяващо действие. То би се състояло в отказ от крайни позитивни оценки и разглеждане на събитията в един нормален порядък, съответстващ на действителното човешко състояние с неговите естествени издигания и пропадания. Паническото славословене, демонстрациите на благородство и благополучие, моралните наставления, уж призвани да балансират омразните реч и поведение, трябва първо да се видят като грях и тогава, ведно с него, ще бъде признат и пречистен грехът на омразата.

Да се върне религиозният език в обсъждането на темата е съвсем уместно, затова и стигнахме до него. Загърбването на свещеното познание не е признак на съвременна адекватност и интелектуална независимост, а по-скоро на ограниченост и нежелание да се назове проблемът по същество.  

Стоян Радев завършва НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ в класа по режисура за драматичен театър на проф. Красимир Спасов през 1998 г. Сред по-известните му спектакли са „Плач на ангел“ от Стефан Цанев, „Караконджул“ по Николай Хайтов, „Опит за летене“ от Йордан Радичков, „Ничия земя“ по филма на Данис Танович (Народен театър „Иван Вазов“), „Кой се бои от Вирджиния Улф“ от Едуард Олби (МГТ „Зад канала“), „Куклен дом“ от Хенрик Ибсен, „Жена без значение“ от Оскар Уайлд (Театър „Българска армия“), „Палачи“ от Мартин Макдона, „Развратникът“ от Ерик-Еманюел Шмит (Театър „София“), „Братя Карамазови“ по Достоевски (ДТ Пловдив), „Соларис“ по Станислав Лем (ТР „Сфумато“) и др. Има награда „Аскеер“ за най-добър режисьор, както и многобройни номинации за „Икар“ и „Аскеер“ в същата категория. Заснел е няколко документални филма и шест серии от тв сериала „Четвърта власт“, отличен с наградата за най-добър сериал от Българската филмова академия и от Асоциацията на европейските обществени телевизии CIRCOM.

Свързани статии