0
1683

Преливането ден и нощ

Днес Роман Кисьов става на 60 години

Роман Кисьов

„Насън и наяве. Кратки истории“, Роман Кисьов, издателство „Ерго“, София, 2021 година

В „Насън и наяве“ Роман Кисьов ни разказва 112 кратки истории. Това е и подзаглавието на книгата – „Кратки истории“. Познаваме Роман Кисьов като утвърдил се у нас и в чужбина писател, поет и художник. Какво ново ни предлага в тази последна засега книга авторът? Поетична проза, илюстрирана също от него. Едно преливане насън и наяве. През целия ден ние многократно минаваме от едното състояние в другото. Защото границата между съзнавано и несъзнавано е много тънка. Така се раждат и творческите инвенции. Фройд говори за „сънища наяве“, когато се прокрадват халюцинаторният и фантазменият момент, а сънят ни отпраща лесно към нашето минало, най-често в детството и несъзнаваното.

Книгата на Роман Кисьов е невероятно богата на чувства, на състояния на притихналост или активност и безброй много техни нюанси. Като читатели сме поставени постоянно на тънката граница между будността и съня. Появява се и въпросът за твореца – в какво състояние създава той своите творби. Може би в една обсебеност от видения, близка до амок. Авторът споделя:

„И когато поетът за първи път видя книгата си в непознат човек, усети остра болка…
Чуждите невнимателни ръце в действителност държаха безпомощното му сърце.“

Този ескиз на поета Роман Кисьов е дописан с рисунка на художника Роман Кисьов. Две ръце с издължени, фини пръсти, държат едно сърце – авторовата книга.

Книгата на Роман Кисьов може да се чете по два начина – и на един дъх, и като ювелирни ескизи, които по всяко време можеш да разгърнеш напосоки, потъвайки в естетическа наслада от срещата със словото и мисълта. Създадени като полифонично съчетание на нежност, дълбочина и искреност, тези кратки ескизи са сътворени с невероятен финес и виртуозност, без обаче авторът да клони към някаква формалистична естетическа елитарност. Напротив, ако трябва да ги определя с една дума, ще използвам думата човечност. Тази хуманистична отсенка прозира и в страданието, и във възвисяването.

Кратките истории на Роман Кисьов са и жанрово богати. Някои са по-поетични, другаде доминира фабулата, а ето и една звучаща като притча, „Разговор в планината“. Странният старец ще каже следното за думите:

„Внимавай какви думи изговаряш, а още повече – какво записваш. Думите са като гъбите – някои са силно отровни, но се разпознават трудно. Трябва дълго да се учиш как да ги познаваш и подбираш. Внимателен бъди! Думите също са храна: някои – за живот, а други – за смърт.“

Друг старец, някогашен хижар, ще ни насочи към връзката между дърветата и хората:

„Животът и съдбата на едно дърво са също загадка, подобно на човешкия живот… А  дали дърветата имат пороци? Има ли сред тях пророци? Тайна. Тайна, скрита може би единствено в дървесната сърцевина…“. Тайна е и това дали от две заедно расли дървета едното ще стане цигулка, а другото – ковчег.

Следвайки връзката човек–природа, Роман Кисьов ще стигне до още много прозрения, до още много тайни, до обогатяваща вътрешния ни свят светлина. А общуването с морето е голяма и отделна тема. Тук се прокрадва и темата за идентичността на личността, за идентификациите с нещо по-голямо – ти по пясъка в чии стъпки стъпваш. Дори вълните не заличават нечии чужди стъпки. Има нещо по-голямо от нас, от нашето его – нещо неподвластно, което „водата на годините и пяната на времето“ няма да отмият. И от това ни става тъжно – по човешки тъжно и ограничено. Но ето го и катарзисното преживяване в края: „И ето че сега, когато се разхожда по брега, С.Т. вече стъпва само в отпечатъците на тези неизменни, неподвластни на морето стъпки“.

Друга тема, която авторът разгръща така кинематографично, сякаш гледаме филм на Емир Кустурица, откриваме в историята „Фрагмент“. Тук диалектиката живот-смърт се разкрива пред очите ни оголено битийно. На една улица се срещат две групи хора. Едните са на траурно шествие, а другите празнуват раждането на дете. На единия полюс са скръбта и болката на човешката самота, достигаща космически измерения, на другия – шумът и веселието на щастливите родители и техните близки. Поантата е в края: „Траурната процесия продължаваше бавния си ход. Единствено детският плач прорязваше тягостната тишина. Новият живот отдаваше почит на отмиращия. Може би защото с първите глътки живот предвкусваше лъха на смъртта“.

Парадокса на любовта Роман Кисьов ще ни илюстрира с една история, разкриваща невъзможността да бъдем заедно с някого и постоянната мисъл един за друг, когато сме разделени. А щом се намерим – това става поредният повод за раздяла.

Метафоричността на тези кратки истории е другата сила на автора. Енигмата на необяснимото, недоизказаното. Ще дам пример с един малък ескиз, двуредие, придружен от великолепната рисунка на автора. Изящното като амфора човешко тяло и неговата сянка в разпознаваемия стил на художникът да рисува лица с гръцки профили и лаконични, изчистени линии. Ето го и текста – симбиоза с рисунката:

„Раздяла“
„Тя се отдалечаваше, а той стоеше застинал на място. Единствено неговата сянка я последва…“

На любовното чувство Роман Кисьов посвещава различни истории. Любовта може да е сън, пълен със скъпи спомени, може да е огледало, в което двама души се отразяват един друг, може той да е в образа на Спасителя, който ще я отведе до Обетованата земя. В тази тема авторът се чувства и сигурен, и новооткривател, и наред с това крехко уязвим.

Провидението, пътят към храма, сълзите на Богородица заемат важно място в неговите търсения. Лутанията ще го доведат до мир и пълнота, до любовта на Бога, стига да разбере, че Спасението е Път. Метафизичните пориви са като „студена вълна, като спазъм“ в ежедневната лудница на града с толкова много болни и страдащи самотници, на които се натъкваме в катадневните пътувания с автобус: „Хора. Прегърбени. Облечени в сиво, досущ като цвета на ноемврийското небе“ („Пътуване“). На тази смазваща алиенация и безутешността Роман Кисьов ще противопостави полета и жаждата за светлина – светлина, която идва от космически кораб или от Витлеемската звезда. Вярата, религиозното чувство и екстазът са само едната страна, защото в „играта“ са и нашите демони. Змията в Райската градина ще каже на Каин: „демоните ни трябват… защото на тоя свят ще се роди и твоят брат“.

На темата за личността на поета и твореца авторът посвещава доста от своите кратки истории. Той знае, че единственото оръжие на поета са думите. Задава си въпроса дали е успешно бягството от реалността в метафорите. Въпросът за мястото на поетите – дали в този свят, който прилича на претъпкан ресторант, има маса, запазена за тях.

Всички кратки истории са съпроводени от едно графично предизвикателство. Един нарисуван графично вулкан, който бълва безразборни думи. Това ни напомня калиграмите във форма на око, фонтан, гълъб на Аполинер, но си е само Роман-Кисьовско.

Книгата „Насън и наяве“, погледната като цяло, е сякаш талантливо оформена метафора. Кое е истинското – нашето „насън“ или нашето „наяве“? И къде повече е творецът в тези две преливащи се състояния? Къде сме по-истински?

Неслучайно сред останалите текстове е включен и триптихът „Сънища“. Поетът понякога сънува кошмари – Вавилонска кула от книги и пълчища от думи, затова апелира: „Подбирайте си сънищата, моля!“.

Може би в „Сянката на поета“ Роман Кисьов ни дава най-вярната представа за твореца, за идентичността му и неговото алтер его:

„Веднъж, приведен над бюрото, поетът с изумление откри, че сянката на профила му върху листа е от думи“.

И тук рисунката на художника дописва визуално сянката на поета, изрисувана с думи. Една чудесна поанта!

Росица Чернокожева е завършила българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“ с втора специалност философия. Магистър към магистърска програма „Артистични психосоциални практики и психодрама“ – НБУ и Червената къща, психодрама-асистент към Фондация „Психотерапия 2000“. Асистент, д-р в Института за литература на БАН. Работи в интердисциплинарното поле литература, психоанализа и психодрама. Автор на книгите „Павел не е сам на света“ (2002), „Драги ми, Смехурко. Антология на хумор за деца“ (2002), „Българската литература за деца – психоаналитични и психодраматични прочити“ (2019). Заедно с Вихрен Чернокожев е съставител на „Антология на българския смях“ (1995) и „Българска литературна критика. Т. 1“ (2000).
Предишна статияГлобализация и пропагандни войни
Следваща статияПоследен по рода си. Д-р Георги Вълкович