Изминаха вече 36 години от Десети ноември, с десет години по-малко от тоталитарния период. Равносметките за тази дата се люшкат в крайности, но тя все по-малко занимава съзнанието ни и оценките стават все по-индивидуални – едни казват, че животът е станал по-добър, други въздишат по комунистическото минало, трети твърдят, че нищо не се е променило. Нито е възможно, нито е необходимо да стигнем до едно мнение.
Визуалната метафора на тези 36 години се оказа онзи объркан поглед на току-що сваления от поста на генерален секретар Тодор Живков. Знаел е, че нещо се готви, но не е предполагал, че най-приближените ще му обърнат гръб. Изглежда както всеки човек, предаден от своите – не вярва на очите си, не може да си даде сметка за променената ситуация, не знае докъде ще се стигне. Този поглед почти предизвиква съчувствие.
Пеехме в захлас „Комунизмът си отива“, но не извършихме реална декомунизация, не направихме лустрация. Сега като гледаме назад, това не е и могло да се случи, тъй като нашата революция беше извършена не от нас, гражданите, а от тогавашните управляващи. Ние играехме – с цялото си сърце, с цялата си душа – масовка. Тъжно е сега да се каже, но такава роля ни е била отредена от онези, които дълго преди тази дата са подготвяли 10 ноември. Те подмениха Тодор Живков с Петър Младенов, но остана един и същи манталитет – този на чета партизани, които видят ли се в опасност, извикват емблематичната си реплика – „Най-добре да дойдат танковете!“. Този манталитет е свързан с друга реплика, повтаряна по онова време – „С кръв сме я взели, с кръв ще я дадем!“. Слава Богу, до кръв не се стигна, но докъде се стигна?
Въпреки всичко смятахме, че свободата най-сетне е дошла. Скандирахме, пеехме, танцувахме и буквално живеехме на улиците и по площадите. Почти не се съмнявахме, че за пет години ще станем като Швейцария и Германия. Някои дори недоволстваха – как пет години, нямаме време да чакаме цели пет години. Ментално сме били изместени от реалността. Изразявам се по-меко, за да не бъда груба нито към другите, нито към себе си, защото тази грубост наранява, от нея боли, защото ако трябва да кажем истината, трябва да кажем, че сме били неправдоподобно наивни. Как да признаеш, че новите хоризонти пред теб са били декор? Как да признаеш, че излъганият е наравно виновен с този, който го е излъгал? Как сме можели да се надяваме, че комунизмът ей тъй ще се предаде и ще си отиде? Как сме можели да предположим, че ще приема нови форми и образи? Как сме можели да помислим, че танковете наистина ще нахлуят в Украйна, толкова близо до нас, а у нас със същата агресивна сила ще нахлуе руската пропаганда? Можели ли сме в онези еуфорични години да прозрем и частица от онова, което ще се случи през следващите 36 години? Можели ли сме дори да си помислим, че след онази цветна феерия отново ще изпаднем в далтоничен сън, в който липсата на цветове за нас ще е нормална? Темата е безкрайна и неизчерпаема като безкрайния и неизчерпаем живот.
Знаем нашата склонност към черногледство. Ако добавим малко бяло към черното, се получава сиво, което също не е особено привлекателно. Опасяваме се, че ако говорим прекалено позитивно, ще изпаднем в характерното за соца бодрячество, което също не е добре. Но въпреки всичко напоследък все по-често се констатира, че никога в историята си нашият народ не е живял по-добре. И това го показват не само числата. Никога не сме живели по-свободно. Комунистическата власт беше осигурила базисните потребности, но нямаше нищо над тях, а свободата беше само лозунг. Днес нашата свобода е неограничена. Имаме в пълна мяра това, от което бяхме лишени в пълна мяра. Но тъй като свободата е като въздуха – най-естественото нещо – ние я оценяваме едва когато бъдем лишени от нея, когато се задушаваме. Не трябва да очакваме от държавата да осъществява нашите мечти, тя е длъжна само да гарантира свобода на всеки да осъществява своите стремежи и мечти.
Комунистическата идеология спечелва сърцата на много хора също с идеята за свобода. Но не са нужни дълбоки анализи, за да установим, че навсякъде, където е установена комунистическа власт, са потичали реки от кръв. Започва се с болшевишкия преврат в Русия. След Втората световна война комунистическо управление е установено в Източна Европа и Китай, в Северна Корея, Северен Виетнам, Куба, за кратко в Кампучия, Афганистан, в африкански и арабски страни и пр. И нито една от тези страни не се е разминала без кръвопролития, терор, репресии и потъпкване на свободата.
И тъй като това е неоспорим факт, днес нерядко чуваме твърдението, че по време на комунизма е имало извращения, но комунистическата идея е светла. Тя била прилагана неправилно, но в същината си била добра. Но след като е добра, защо навсякъде, където я прилагат, това става с насилие и кръв?
Друго оправдание, което използват е, че комунизмът е наложен в Русия отвън. Известно е, че Ленин е докаран в Русия в запечатан вагон, известни са западните спонсори на болшевишкия метеж. Но през следващите десетилетия се сменят поколения във властта, а комунизмът така и не придоби човешки образ. А през 1968 г. в Чехословакия искаха само това – „социализъм с човешки образ“. И Пражката пролет беше смазана с танкове! За да се покаже, че няма комунизъм с човешки образ.
Комунистическата идея е куха. Тя е религия, но религия без Бог. На мястото на Бога са поставени идоли, мумии, мавзолеи, лозунги, цитати, тезиси, манифестации… Тази кухота се предаваше на всичко, до което идеята се докосваше. Мумиите в мавзолеите най-добре предават тази метафора. На чий болен мозък някога му е хрумнала перверзната идея пред мавзолеите с мумиите бодро да манифестират „безкрайните редици на трудовата класа“, да веят алени знамена и да скандират лозунги и абревиатури!
Тази страница от историята е прелистена. Постигнахме консенсус единствено за нейното название – тоталитаризъм. За всичко друго оценките са разнопосочни и така трябва да бъде. По време на комунистическия режим Девети септември беше наложен като „всенароден празник“. Десети ноември не е такъв.
