Начало Книги Изборът Преломената самота
Изборът

Преломената самота

Ерик Варден
30.04.2024
853
Ерик Варден

Книгата „Преломената самота“ (Фондация „Комунитас“, 2024) е посветена на болката от самотата и отговора, който предлага християнското учение. За първи път излиза на български език в превод на епископ Страхил Каваленов и под редакцията на Тони Николов, художественото оформление е на Николай Киров

„Няма по-коварен глас от онзи, който нашепва в ухото ни: „Вие сте безвъзвратно сами, няма лъч светлина в мрака“. Християнството ни убеждава, че този глас лъже. Християнската участ се основава на увереността, че най-висшата реалност, източник на всичко съществуващо, е личностна реалност на общението, а не някаква метафизическа абстракция. Насочвайки ни към това общение, Светото писание многократно ни подканва да си спомним кои сме, откъде идваме и накъде отиваме.“ Книгата разглежда различните страни на християнското възпоминание, допълвайки библейската екзегеза с литературни текстове.
Авторът Ерик Варден (р. 1974) е католически епископ на Трондхайм и трапистки монах, абат на обителта „Маунт Сейнт Бърнард“ в Лестър, Англия. Роден е в Сарпсборг, Норвегия. Преди да се отдаде на религиозния живот през 2007 г., е преподавал в Университета в Кеймбридж.

ВЪВЕДЕНИЕ

Трябва ли да имам личен опит от нещо, за да бъде вярно, когато казвам, че го помня? Този въпрос ме е измъчвал през целия ми живот. Мисля, че той е във връзка с един особен спомен, който бих искал да споделя в това въведение с надеждата, че би могъл да е от полза, а не просто някакъв мой каприз.

Трябва да съм бил тогава на девет или десет го­дини, семейството ми беше на масата и говорехме за случилото се през деня. Баща ми, селски ветеринар в Южна Норвегия, разказа за една среща, нарушила спо­койствието му. Отишъл в онзи ден в едно стопанство и заварил собственика да събира сено. Денят бил го­рещ и фермерът, вече не млад, работел гол до кръста. Гърбът му, както каза баща ми, бил набразден от дъл­боки белези от бичуване. Защо? По време на войната човекът бил в немски плен и бил подлаган на жестоки мъчения. Следите от затворничеството му, обикно­вено прикрити, се били разкрили като неволно свиде­телство, като вид изповед.

На масата никой не подхвана тази тема. Изслушаха разказа, после разговорът премина към други неща, които не помня. Картината на белезите обаче се запечата в ума ми. Чрез разказа на баща ми като че болка, изпитвана някъде другаде, нахлу в моята за­щитена дотогава вселена и я разруши. Изведнъж се почувствах безпомощен и изложен на опасност. Имах, наистина, неясна представа – доколкото може да я има едно дете – за войната, за окупацията, за това колко жесток може да бъде човекът; за мен ужасяващо беше откритието, че някой, който е близо до мен, когото не познавах, но бих могъл да познавам, е бил подложен на такова насилие. Склонни сме да идеализираме наши­те ранни години и не би трябвало да се предоверяваме на свързаните с тях спомени. Но ми се струва, че не надценявам моята тогавашна чувствителност, като казвам, че имах нуждата да открия значението на оне­зи белези, да разгадая какво се крие зад тях.

Направих всичко, което можех. И преди четях мно­го, а сега започнах да се интересувам от Втората све­товна война. Четях жадно за лагерите. Служителката от нашата местна библиотека не знаеше какво да пра­ви с мен: трябваше да ѝ нося уверения, писани вкъщи, за да я убедя, че – противно на това, което си мислеше – мога да си поръчвам всичко, което пожелая. Четях исторически книги и биографии. Попаднах на автобио­графията на Херман Сахновиц, един от едва тридесет и четиримата депортирани от Норвегия евреи, оста­нали все още живи през 1945 г.

Споменът за този автор помогна да се развие у мен определено чувство за отговорност, което все още не бях в състояние да осъзная. Започнах да разби­рам, че светът е опасно място, че човешкият живот е безкрайно податлив на болка, че някой трябва да носи отговорност за всичко това. Би могло да изглежда аб­сурдно, че на толкова млада възраст докосвах такива дълбини, но аз съм благодарен, че стана така. Започнах да разбирам сериозността на съществуването. Дадох си сметка, че за да живее, човекът трябва да се научи да гледа смъртта в очите. Бях уморен от повърхност­ното, преди още да узная какво означава тази дума.

Разбира се, детството ми не се ограничаваше до тези мрачни размишления. Като цяло то беше щастли­во. Но ме преследваше посланието на онези белези. Сега вече разбирам, че понякога това е било нещо като капан: имах склонност да изпадам в мелодраматизъм. Обаче бремето, с което навлязох в периода на съзряването си, всъщност се дължеше на търсенето на истината. Мракът, който ме обгръщаше, в който се чуваше шепо­тът на безнадеждността, не беше знак – както започ­нах да се боя по-късно – за някаква емоционална аномалия на характера ми. Бил е проява на латентно състрадание, борещо се да намери своя израз. Желаейки да намеря ука­зания как да живея, аз ги търсех в литературата.

Открих близки неща в творбите на Херман Хесе, Сигрид Ундсет, Бликсен; по-късно – у Кафка и Рилке. Войната продължаваше да ме вълнува. Привличаха ме свидетелствата от онези ужасни години, когато чо­векът се бе оказал лишен, така да се каже, от своята същност, опитвайки се да живее според вътрешния си огън в един свят, потънал в нощта. Списъкът на творбите, посветени на тази тема, стана за мен осно­вен отправен пункт. Формираха ме работите на авто­ри като Ели Визел и Примо Леви, Ети Хилезум и Аарон Апелфелд, Жак Люсейран, Илзе Вебер и много други.

Би било несериозно твърдението, че детето, кое­то бях, или мъжът, който станах, биха могли да се разпознаят в описанието на толкова крайни житейски съдби. Мога обаче да кажа едно нещо: още като момче си давах сметка, че да станеш човек, означава да пое­меш огромно бреме; че тази тежест трябва да бъде носена с помощта на бликаща отвътре сила; че и за мен е бил предназначен конкретен, макар все още неяс­но какъв товар, и че трябва да бъда на висота за него.

Имаше дни, когато съзнанието за това ме смазва­ше. И все пак, ако не го бях придобил точно тогава, бих могъл и да не забележа светлината, която заблестя внезапно в онова, което ми се струваше непрогледен мрак. Тя достигна до мен чрез музиката. Бях почти на шестнадесет години и все повече в мен растеше инте­ресът към Густав Малер. Като похарчих спестявани­ята си за CD плеър, купих си един запис на Бърнстейн на неговата втора симфония „Възкресение“. Ясно ми беше християнското звучене на творбата, но оста­вах безразличен към смисъла ѝ. Макар да бях кръстен, никога не бях живял вярата, по-скоро бях враждебно настроен към нея. Християнството ми се струваше нереален полет, далеч от вътрешната драма, която се опитвах да превъзмогна, изпълнен с двойственост и оставащ много далеч от наизустените уверения на проповедниците.

Като цяло вестителите на вярата не успяваха да ме впечатлят. Изпитвах гордост да се предста­вям за агностик – термин, който заявяваше незави­симост на мнението, без при това да изисква някакви специални декларации. За мен Малер беше въпрос само на хармония и инструменталност. И все пак, когато слушах тази симфония, не успявах да остана безраз­личен. Не бях предполагал, че ще ме развълнува чак до такава степен. Това, което музиката изразяваше, бе подсилено от текста на композитора, и това пра­веше творбата двойно по-въздействаща. Солистът контраалт в четвъртата част описва съдбата на чо­века колкото сурово, толкова и спокойно. С помощта на един текст, почерпен от Des Knaben Wunderhorn [1], оставаме сигурни, че някъде и някак искра ще озари нощното странстване на онези, които решително чакат деня.

Това спокойствие липсва в петата и последна част на симфонията, имаща силата на гръмотевична буря. Тя събужда образа на хаоса, на един свят, потопен в шумотевицата, „безвиден и пуст“, както го описват първите стихове на Писанието. Постепенно в музи­ката, която може да се стори някому просто шум, започва да се оформя ритмичен мотив. Първоначално го свирят струнните инструменти, които имат най-дълбоко и най-мрачно звучене. После го подхваща целият оркестър. Този мотив обединява безбройни гласове, давайки на слушателя усещането за посока и смисъл. Алюзиите, скрити в тази мелодична вълна, би­ват пряко изразени от хора:

Wieder aufzublühn, wirst du gesät!
Der Herr der Ernte gеht
und sammelt Garben
uns ein, die starben.

Бяхме посети, за да разцъфнем отново.
Господарят на жътвата идва
и като снопи събира
нас, мъртвите.

Може ли това да бъде истина? Преди неверието да има време да проговори, го заглушават гласове, пеещи за надеждата, която отдавна и тайно трябва да е за­почнала да узрява в мен, за да я разпозная като моя:

O glaube, mein Herz, o glaube: Es geht dir nichts verloren! Dein ist, ja dein, was du gesehnt, dein, was du geliebt, was du gestritten! O glaube: Du warst nicht umsonst geboren! Hast nicht umsonst gelebt, gelitten!

Повярвай, мое сърце, повярвай: няма да загубиш нищо! Всичко, което желаеш, е твое, да, твое; твое е това, което обичаш и за което се бориш! Повярвай: ненапразно си се родил! Ненапразно живееш и страдаш.

Когато чух тези думи, нещо се пречупи в мен. Не можех да противостоя на повтаряните думи: „нена­празно, ненапразно“. Не че просто исках да повярвам в това: знаех, че е така. Може да прозвучи банално, но в онзи миг съзнанието ми се промени. Благодарение на една сигурност, родена нито от прекомерни емоции, нито от хладен анализ, разбрах, че нося в себе си нещо, което надхвърля мен самия. Осъзнах, че не съм сам. Не почувствах, при това, някакъв особен жар, нито екстатичен вътрешен потрес. В очите ми нямаше сълзи. Но не можех повече да се съмнявам в истин­ността на онова, което открих, както не мога да се съмнявам в собственото си съществуване. Това усе­щане никога повече не ме напусна. Все още съм удивен, че всичко стана точно така.

А какво се бе случило? Мисля, че ще бъде вярно, ако кажа: аз си спомних. Благодарение на едно необикно­вено възприятие, предизвикано от музиката, намерих потвърждение на своите дълбоко скрити интуиции. Страданието на белезите, хрониката на стремежа на човека да изпреварва другия човек отговаряха на света такъв, какъвто е, на света, в който живеех. Неговата реалност бе навлязла в мен и така стана моя болката, която усещах в нещо, което не успявах да нарека все още част от моята душа; обаче тя произтичаше от извори, които предхождаха и надхвърляха моя опит. Осъзнавах осезаемо общението с цялото човечест­во, което виждах като страдаща тълпа, заслонена от смъртта. Не трябваше да отмествам поглед – бях сигурен в това: трябваше да имам почтеността да гле­дам. Но един глас пееше в мен: „Ненапразно!“. Малер ми помогна да почувствам, че мога да посрещна живота, без да изпадам в униние или в лудост, тъй като изпит­ваната на този свят тъга е обгърната от безкрайна доброта, придаваща ѝ определена цел. Когато се срещ­нах с тази доброта – и си я спомних – аз я признах за лично присъствие, исках да я търся, да науча името ѝ, да разбера какво ѝ е присъщо.

Потърсих си водач в Библията. Дотогава тя си ос­таваше за мен книга, недостъпна във всяко отноше­ние, арсенал, както мислех, пълен с клишета и неясни догми. Някои аспекти на езика ѝ ме отблъскваха. Но намирах също и приканващи, привличащи ме слова:

С душата си се стремях към Тебе нощем,
и с духа си ще Те търся от ранни зори (Ис. 26:9).
Тъй и вие сега сте наскърбени; но Аз пак ще ви видя и ще се зарадва сърцето ви (Иоан. 16:22).
Всичко, което бива явно, е светлина (Еф. 5:13).

Не мога да твърдя, че още тогава съм разбирал сми­съла на тези твърдения, не го разбирам и сега, но те ми дадоха усещането, че ги разпознавам. Като че ми го­вореха за познати неща, като че ми припомняха нещо забравено. По този начин християнската перспектива оживя вътре в мен, отеквайки във вибрациите на ума и душата ми, дори на тялото ми. Тя ми откри моя коп­неж. Зная, че за някои обръщането се извършва за миг, ефект е на внезапно озарение; но в моя случай беше по-различно. В определен смисъл то нямаше особено духовен характер, ако под това разбираме видимото докосване до трансцендентното. Божията тайна ми се разкриваше под различни „покривала“, в които се бе въплътила. По свой начин преминавах от един етап на осъзнаване към друг. Дори чисто академичните бо­гословски изследвания бяха (и си останаха) за мен кон­кретна дисциплина, форма на радикален реализъм, от който зависи целият ми живот. Когато богословието престане да бъде така необходимо, то престава да ме интересува.

Пространството, в което извършвах моите тър­сения, бе Католическата църква. Първоначално я на­блюдавах от определено разстояние, привлечен от дъл­гата ѝ и непрекъсната история. Когато влязох в нея, тя се оказа място, изпълнено с топлина и гостоприем­ство, където се почувствах свободен. Попаднах на сре­да, която приемаше моята противоречивост, без при това да изневери на истината. Тя можеше да насочи и да очисти както моята болка, така и копнежите ми. Когато разбрах целта на сакраменталното действие, чрез което всичко, което е в рая и на земята, се събира в един миг, когато Смисълът на всяко нещо, даден, за да бъде преломен, в ръцете на едно човешко същество, и то самото преломено – и все пак крепящ и оздравяващ всичко – тогава разбрах, че съм се върнал вкъщи.

Църквата стана за мен вдъхновение за памет. Позволи ми да впиша моя банален, понякога мизерен жи­вот в един разказ за изкуплението, който не само се връща към самото начало на времето, но също помни предстоящото, гледа към вечността. Да се остане в сърцето на това наративно ядро, означава да се слу­ша, понякога с ужасяваща яснота, отчаяният вик на човечеството; да се слуша също и дразнещият глас на злото – и всичко това се случва не в някакво неопреде­лено пространство, а в сърцето ни. Можем да усто­им в това слушане само при условие че същевременно следваме един дискретен, но властен глас, който казва: „Свърши се!“ (Иоан. 19:30). Той успява, с порива на един гений на хармонията, да съедини бруталните крясъци: „Разпни Го!“ с ангелското: „Осанна!“ в един акорд, кой­то се въздига от дисонанс към неописуема красота.

Бичуването, чийто образ застана пред очите ми, когато бях дете, продължава да го прави. И води до ре­ални рани, които искат да бъдат видени и оплакани. Те обаче могат да бъдат излекувани, ако падне върху тях светлината на огъня, прогонващ нощта – на огъня, до­шъл на този свят като любов, и за да гори, се нуждае единствено от дърва. Когато узнах, че да бъдеш мо­нах, означава да даряваш живота си като сухо дърво именно с тази цел, вече бях сигурен: това е единст­веното, което искам. Благодарение на този начин на живот можех свободно да приема задачата, поставена ми още в детството и антиципирана по чуден начин.

Това е задача, която ми помага да израствам във всички посоки: да бъдеш монах, означава да живееш в една безкрайна вселена. То е да бъдеш тласкан към висини и дълбини, дължини и ширини, които докосват безкрая. Ако се живее искрено, монашеският живот става пространство на промяна. Отците описват как сърцето на монаха първо бива разбито, после – отворено, и в рамките на този процес – изцелено. То започва да се разширява дотам, че да побере целия свят, размишлявайки над раната му пред Бога, пове­рявайки го на Божието милосърдие. Сърцето на мона­ха, подобно на Христовото сърце, е място на среща. То се стреми към висините с радост, по-силна пора­ди факта, че преди това е била подложена на изпита­ние. Радостта, която често ми убягваше, когато бях млад, ми се даде сега: тя е същевременно и позната, и нова. Виждам още мрака – как мога да не го виждам? Но той е загубил своето очарование и зная, че е бил разпръснат. „Но и тъмата не е тъма за Тебе“ (Пс. 138:12): тази истина преди всичко не трябва никога да се забравя.

Когато говорим за памет, говорим за идентичност. Спомняме си кои сме били някога и какво ни е помогна­ло да станем такива, каквито сме. Същевременно ста­ваме онова, което си припомняме. Нашето помнене не се ограничава никога само до опита, бил той ограничен или богат. Ние откриваме – ако дръзнем да го напра­вим – че паметта е нещо повече от неподвижна вода, изпълнена с лични спомени. Помненето, истинското помнене, е изоставяне на удобното място, където сме акостирали, и поемане в открито море с всичко, с което е свързано това: опасности и еуфория. Големи умове са анализирали този процес, от Платон през Августин до Карл Густав Юнг, и по определен начин – през Пруст.

Целта на настоящата книга е скромна. Тя разказ­ва за това как да се научим да помним. Аз я структу­рирах според шест от Божиите заповеди, които тряб­ва да се помнят – заповеди, които за мен бяха фарове, осветляващи пътуването ми. Реших да я напиша въз основа на собствения си опит: затова книгата ми ще има много ограничения. Предлагам я на читателите с приятелски дух, като покана да тръгнат на път. Онези, които ме задминават, за да продължат напред сами, ще ми донесат голяма радост, когато нейде в да­лечината пред мен съзра белите им платна. Древните монаси често са започвали своите писания с думите: „Нека това, което написах, да бъде полезно за вас“. Точно това си пожелавам и аз.

[1] Вълшебният рог на момчето – сборник немски народни песни, изда­дени през 1806–1808 г. от немските романтици Ахим фон Арним и Кле­менс Брентано. Б.р.

Ерик Варден
30.04.2024

Свързани статии