Селски фрагменти XXI
Петък 13-и не заема кой знае какво солидно място в предубежденията и предупрежденията в живота на село. Други са там предизвестията и предзнаменованията за евентуални премеждия и нещастия: разбира се, да не ти мине котка път – черна особено, да не си свирукаш вечерно време, щото ще раздразниш злите сили с неуместното си веселие, да не се върнеш от прага, тъй като ще си оставиш късмета вкъщи, да не изхвърляш боклука през прозореца, щото ще си уцелиш ангела-хранител, да не работиш в светите дни, защото ще разсърдиш я Господ, я някой от светиите… За фаталната дата за първи път научих от списание „Космос“: там обясняваха как се е породило суеверието, когато точно в петъка на 13 октомври 1307 г. кралят на Франция Филип IV Хубави наредил да се арестуват водачите на Ордена на тамплиерите начело с Великия магистър Жак дьо Моле. Оттогава денят се смята за пагубен. По-късно в „Железният крал“ – книга първа от поредицата на Морис Дрюон „Прокълнатите крале“, прочетох, че магистър Моле, преди да бъде изгорен на кладата (седем години след ареста), проклел крал Филип, главния мъчител Гийом дьо Ногаре и папа Климент V, вследствие на което кралят и папата набързо се споминали в рамките на има-няма три месеца (Дьо Ногаре напуснал света година по-рано). И не само Филип – целият му род бил чумосан, набързо се изличил и така се появило примамливото изкушение, подтикнало англичаните да претендират за френския престол. Та ето как избухнала Стогодишната война…
Слава богу, мен такива съдбоносни премеждия не са ме сполетявали, но пък когато не съм слушал, патил съм си. Баба ми Невена, майката на баща ми, която си отиде през 1967-а (бях на шест годинки), все ми повтаряше: „Митко, чедо, никога не заставай зад задницата на магаре!“. Да, ама веднъж – тя беше вече починала, направих точно това и си го получих: така ме изрита дългоухият точно в бедрото, че после с дни не можех да стъпя на крака си. Посиня, поду се и отече – същинско бедствие, което още ми седи като поука в акъла. Оттогава, щом срещна магаре – истинско или друго, човешко, все съм му отпред, тъй като отзад не зная какво може да ми се случи и отново да куцукам с дни, наритан с всичката маркова сила на света. Това с магарешката задница беше от любопитство: още от малък си бях мераклия да виждам, проверявам, разбирам, научавам и все си врях носа там, където дебнат опасности. По този начин още по-малък се набутах зад един мой братовчед, бако Милчо, който сечеше дърва в двора. Имаше маниер, докато замахва с брадвата (манара по нашенски), да я обръща с острието. Аз отдире му и той бам! – прасна ме по главата. Проснал съм се в несвяст, течала кръв, аз пребелил очите – разправяха ми после, шок и ужас сред домашните… Баба Надка Акушерката, наша квартирантка, тя ме свестила. Батко Милчо оттогава все ме обгрижваше – чувствал се е виновен май (няма го вече на тоя свят, Бог да го прости!). А аз си запазих белег точно в центъра на челото, с мене е до днес. Но е мил белег, топъл и светъл; не е от онези, които понякога животът нанася и се чудиш как да се отървеш от тях, и не можеш да се отървеш от тях. Тежки белези, тягостни и омразни…
Също като някои спомени. Един от най-страшните, от който и днес ме побиват тръпки, е свързан с брат ми Любомир. Хлапета сме, аз единадесетинагодишен, той с две години и половина по-малък. Имахме си тайфа – други двама братя, Явор и Ясен, с които играехме до полуда на какво ли не, най-вече на война. Гонехме се и се криехме из махалата като отвързани. Каквито впрочем и бяхме, защото детството на село е ухилена до уши приказка – вихър и искри. Понякога към нас се присъединяваха други момчурляци, някои приходящи. Най-често двама братовчеди, на които баба им и дядо им ни бяха съседи – Лъчо от София и Ясен от Хасково. Та с тях решихме да се правим на индианци – да си измайсторим лъкове и стрели и да целим врабците. Брат ми – като най-пъргав, тръгна да катери един ясен, който растеше в двора ни току до реката, за да отсече клонки за стрелите. Какво обаче стана, подхлъзна ли се, или нещо се счупи, където беше стъпил – полетя надолу. Изтръпнах! Беше се покатерил бая нависоко и направо го виждах как се пребива върху скалата в реката. Обаче – о, благословен късмет! – тупна долу, но се изправи – нито счупен, нито пребит, само малко понатъртен. И днес, като се сетя за този случай, сърцето ми се свива.
Брат ми сякаш повече го връхлитаха премеждията – по-палав беше и не го свърташе на едно място. Веднъж се върна с пробито тъпанче – фунийка с карфица го уцелила точно в ухото, гърчеше се от болка. Друг път си счупи ключицата на ски – Бързия е планинско селище, зимата там карахме здравата, правехме си скокове, та точно от такъв скок брат ми не се приземил както трябва и пострадал зле. Аз също си имам своите бедствия: в шести клас ми купиха колело, марка „Школник“. Баща ми вече ме бе научил да карам, велосипедът ми дойде дюшеш, макар че бях и мъничко разочарован – мечтата на всяко момче по онова време беше да се сдобие с бегач, колело с извити надолу като рога краища на кормилото и с тънички капли. Ама къде ти?! – цената му над 200 лева, непосилна. При тия борчове на нашите, от магазина пазаряхме все на вересия – абсурд! Но и „Школник“-ът ставаше, àко и четири пъти по-евтин. Най обичах с него да карам по черните пътища край селото – каменисти, неравни, с ями; истинско умение се изискваше, за да преминеш по тия тесни пътеки, без да паднеш. И внимание, непрестанно внимание. По асфалта на централния път, пресичащ Бързия на две, нямах притеснения – карах си на воля, че и без ръце. Тъкмо това ми изигра лоша шега: пуснал съм кормилото, велосипедът хвърчи по нанадолнището, аз съм се заблейхосал и дън! – право в един огромен камък. Прехвърчал съм през колелото на пътя и пак в безсъзнание. Но пак за кратко: освестих се, първоначално нямах идея къде съм, хора около мен се насъбрали – викат, бърборят – тревога! Светна ми какво е станало, но се изправих, качих се на велосипеда и обърнах педалите към вкъщи. Нямаше доктори, нямаше линейки, нито безпокойства за сътресения на мозъка и всякакви такива прекомерни грижи – мина ми като на куче. В ония времена, когато здравните услуги не бяха кой знае колко добри, че и редовни, подобни глезотии не минаваха: ако те боли на другия ден, тогава се търси лекар, иначе не. На футбол веднъж ми спукаха костта на лявата китка – заболя ме, но продължих да играя. И чак когато през нощта се гънех от болка, ме заведоха на сутринта, но не в болница, а на чакръкчийка, Райна Македонката. Поопипа ми тя ръката, взе две дъсчици, сложи едната отгоре, другата отдолу, намота бинт – малко над седмица някъде се оправих. Няма гипс, няма железни шини – народна медицина…
На село нито на докторите хващахме вяра, нито на властта. Особено на последната, която все намираше как да ни вгорчи живота. Милиционери пребиха наш селски на мач в Берковица – псувал бил Тодор Живков. Но и от главата си страдаха моите съселяни: на моя съученичка майка ѝ я прегази камион – напила се и изскочила внезапно на шосето. Друг си отиде от бабаитлък: хванал се на бас, че ще мине по мерилото на моста в центъра на селото. Само че, уви! – подхлъзва се, пада и загива на място. Мисля си днес, че тия неразумности са не от друго, а като някаква микросъпротива: правиш неща, които са забранени, и така ѝ показваш среден пръст на властта. Тя обаче си го връщаше тъпкано: избиваше дворните кучета, непрекъснато забраняваше това и онова, да не говорим за непрестанното вдигане на акциза върху виното и ракията, от което моите хора най ги болеше… Баща ми обаче му беше намерил колая: приятел с бирника, дето го отмерваше, един стар ерген, чието име не мога да си спомня, и двамата с компания се завираха в мазето, нарязваха върху дъска, покрита с вестник, сирене и сланинка и се начеваше… Права беше майка ми, когато кореше баща ми: кел файда, че спестяваме от акциза, те с другари изпивали повече. Но пък приятна мъжка задруга, лаф-моабет, шеги и закачки – тия мъжки сборища не могат с нищо да се заменят. А пък ако се приберях насинен и контузен, разпитваха ме тия пияници – плакал ли съм, лял ли съм сълзи. Дори да бях плакал, не си признавах – щях да бъда в очите им женчо и глезльо, а това на село не се харесва, табу е. Може да се превиваш като тръстика от болка до земята чак, но не трябва да ревеш, защото заревеш ли – счупил си се. А това не го прощават, ще те подиграват, докато си жив. Даваш смело напред дори сърцето ти да е в петите…
То, изглежда, и затова на петък 13-и на село не му хващахме дикиш. Какво да се захласваме по някакъв ден, в който били затрили тамплиерите?! В Бързия си имахме свои страхове, наши си, на тях се поддавахме. Но не го показвахме…
НИ-КО-ГА!
