0
1160

Пренебрегнатият прототип

По повод конгреса на Съюза на българските писатели

georgi-markov

„Онова, което се смята за истинско светотатство по време на писателски конгрес, е човек да се опитва да бъде себе си.“ Есето е прочетено по Дойче веле през 70-те години на ХХ век, публикува се за първи път.

Това англичаните са много странни хора. В състояние са цели часове да разговарят върху най-тясно специализирани въпроси и да се интересуват живо от твърде далечни и незасягащи ги с нищо теми. Миналата седмица в нашия клуб един внимателен джентълмен с детско увлечение се интересуваше от изработката на стари черкезки саби. След около два часа сладки приказки той стана и с олимпийско спокойствие каза: „Съжалявам, господа, че трябва да ви напусна, за да хвана влака“. „Но нали живеете тук, наблизо?“, забеляза някой. „Вече не – отвърна той – днес преди обед къщата ми изгоря“. И човекът се отдалечи, като че нищо особено не беше се случило и черкезките саби имаха предимство пред изгорелия му дом.

А вчера друг познат англичанин, пенсиониран журналист, дойде при мен така, на приказки. В дългата си кариера той бе пропътувал целия свят, говореше няколко езика и познаваше много страни. На 70 години умът му не показваше никаква умора и той често ме изненадваше с твърде младото си любопитство към непознати или нови неща в живота. След като на бърза ръка претупахме задължителната увертюра за времето и метеорологичните прогнози, той внезапно ме запита: „Какво значи конгрес на писателите в България? Толкова много писатели ли има там, или пък българският народ ляга и става със стихове, пиеси и романи? Просто не разбирам какъв смисъл има да се прави конгрес на писателите? Те или пишат или не пишат, какво има да се приказва?“

А аз му отговорих: „Вие тук, в Англия, нали имате дружество на хората, които вярват, че земята е плоска? Това дружество провежда ли всяка година своите редовни конгреси? Гласуват ли там резолюции за ограждане на края на земята с тараби, така че да не паднем в космоса? Та кой би разбрал по света, че съществува такова дружество, ако то нямаше конгреси?“

„Разбирам“, каза замислено моят английски познат и след малко добави: „Би било много забавно човек да присъства на този български конгрес и до послуша ораторите“.

„Едва ли – забелязах аз – особено ако веднъж вече сте присъствали. Понеже докладът е почти същият от предишния конгрес, който пък е същият от по-предишния. Изказват се точно същите хора, със същите думи, със същите жестове, даже някои просто прочитат старите си речи… единствено вратовете им са по-дебели…“

„Колко интересно!“, възкликна старият журналист. „Това трябва да прилича много на един ритуал при папуасите. Там хората от едно поколение в племето се събират на всеки пет години, за да се надвикват. Всеки вика до прималяване една и съща фраза, която е заучил още от рождение и което вероятно е някакво доказателство, че е още жив. Всичко е точно същото, каквото е било предишния път. Само на местата на умрелите стоят техните маски и живите са длъжни да викат и за тях. Аз видях двама папуаси, които бяха останали всред гора от маски и продължаваха да викат до припадък, за да докажат, че нищо не се е променило…“

„В София имаше нещо подобно, но не бе точно така… – отвърнах – понеже не всички писатели взимат участие и съвсем не всички се изказват.“

„Как? Нямат ли право?“, попита той.

„Формално всички имат право, но до изказване на конгреса се допускат само определени хора и то след като представят речите си за одобрение. Самите речи са организирани предварително, така че да обхващат различни аспекти на конгреса. Всичко е предварително аранжирано – като за тържествен концерт или парад. Всеки оркестрант трябва да се придържа строго до партитурата…“

„Тогава може би по-правилно би било, ако се казваше не конгрес, а концерт на писателите…“, твърде внимателно забеляза възрастният човек. „Винаги ли е било така?“

„Не – казах – това стана от Чехословакия насам. Искам да кажа от 1968 година. По-рано писателите си имаха годишни събрания, където те се разправяха за своите работи. В последните години на тези събрания започнаха да се чуват доста горчиви истини. Например на последното такова събрание от април 1969 година цели 12 писатели се изказаха и гласуваха против партийната линия. И за да няма такива дребнави произшествия, годишните събрания се премахнаха и замениха с тържествени конгреси. На тях присъства цялото висше държавно и партийно ръководство, маса гости от чужбина, вътре маршируват пионери със сребърни фанфари и от церемония и помпозни слова просто не остава време писателите да говорят за писателските работи…“

„Виж ти!“, каза на себе си моят събеседник. „Наистина е интересно човек да следи в какви неизвестни посоки се развиват някои хора. Но бихте ли ми казали какъв вид писатели се изказват по такива места? Може би те не са обикновени писатели, а политически автори, които изпълняват известни партийни функции?“

„Вие отгатнахте доста точно!“, на свой ред възкликнах аз.

„Аз съм живял известно време в Монголия“, каза той. „Бях там тъкмо по времето, когато режимът обяви за писатели хора, които бяха буквално неграмотни… всъщност те бяха певци, както в древността, и пееха някакви безкрайни речитативи, които всички хора наоколо бяха длъжни да изслушват… Беше доста мъчително!“

Аз се засмях, като си представих опита на този издръжлив в своята любознателност човек да устои на монголските речитативи. Какво би казал за българските?

„Когато се изказват, членовете на Съюза на писателите в България, не ползват формата на речитатива, защото съдържанието на онова, което произнасят, е чисто речитативно. Съдържанието само за себе си напомня на църковно-славянско пеене, където всичко непрестанно се повтаря. Или ако искате, още един парадоксален пример, ще ви кажа, че тези ораторствувания следват в невероятна степен формата на антиромана, на безспирното кръжене около една и съща тема, като всеки кръг е на различно разстояние от нея.“

„Господи, колко интересен стана светът!“, възкликна той. „Не смея да ви попитам какъв смисъл има във всичко това? Вероятно чисто ритуален?“

„Да, наистина ритуален“, отвърнах аз. „Чрез произнасянето на всички тия банални звуци ораторът-писател всъщност се самоотрича от себе си и от всякакви претенции, които стоят вън от ритуала, и по този начин декларира, че той принадлежи изцяло и безсъмнено на партийната религия…“

„Как!“, прекъсна ме изненадан старият журналист. „Този български писател-оратор не вярва ли в това, което говори?“

„Доколкото аз познавам нещата, нито един не вярва в думите, които произнася, но почти всички вярват в истинността на ритуала. Ето че пак стигаме до дружеството на хората, които вярват, че земята е плоска. Аз разговарях с някои от тях и установих, че те са най-разумни хора и че въобще не вярват, че земята е плоска, но вярват, че трябва да има такова дружество, тъй като чрез него те получават популярност, приемат ги навсякъде за чудаци, стават център на внимание. Знаете ли какво ми каза една госпожа от Брадфорд: „Аз се осъществявам чрез членуването ми в дружеството. Преди аз бях никому неизвестна домакиня, белех картофи и миех чинии и съседите дори не ме забелязваха. А сега всеки ме знае, че аз принадлежа към движението на „плоскаджиите“. Какво тогава ще ме интересува дали в действителност земята е плоска или не?“

„Тези от Брадфорд имат странно чувство за хумор“, развеселено забеляза моят партньор.

„Почти същото е и с писателите в София. Мнозина от тях не са толкова глупави, за да не открият, че са толкова далече от писането, колкото от изкачването на Хималаите. Но кой ги кара да пишат? Те са писатели именно, за да не пишат. Писането е едно нещо, членуването в съюза – друго. И тъкмо за това те са най-дейните изпълнители на ритуала на конгреса. Този конгрес, речите им, снимките им по вестниците, ръкостисканията с първия човек на страната, традиционният банкет, това са възлови моменти, чрез които те осъществяват себе си. В края на краищата толкова е приятно да бъдеш смятан за писател, да имаш утвърдено обществено положение, привилегия, добра заплата и прочие“.

„А истинските писатели?“, попита ме той.

„Те почти никога не се изказват по конгреси. Те просто пишат. Аз не съм чул от конгресната трибуна Димитър Талев или Светослав Минков, или Багряна, или който и да е от по-талантливите млади хора. Те са тези, които нямат нужда от конгреси, за да получат писателско самочувствие“.

„А за какво всъщност те говорят в речите си?“, с ненамаляващо любопитство запита старият журналист.

„Както ви казах, всички речи се свеждат до една-единствена тема. Успехи, постигнати с помощта на партията и посветени на партията. Едва ли някъде по света на едно и също място и в едно и също време бива произнасяна по-често думата успех. Ако рекат да я извадят от речите, май че дневният ред ще се съкрати с три четвърти. Аз мисля, че в София човек може да наблюдава световен феномен на произнасяне на тази дума с безброй нюанси на гласа. Тя е и боен вик, и траурен стон, и поетично възклицание, и победоносен рев, и защитно ръмжене, и вик за помощ, и патосен апел, и клетва за вярност…“

„Ус-пех“, повтори разчленено старият англичанин. „Звучи като Алл-лах! Всичко, което ми казахте дотук наистина няма нищо общо с обикновено събиране на хора, дошли да обсъдят обща тема. Това е нещо средно между богослужение, ритуал и може би представление. И в случая, както актьорите нямат право да излизат от заучения текст на пиесата, която играят, така и актьорите в София, които играят на писатели, нямат право да бъдат себе си. Прав ли съм?“

„Напълно – отвърнах аз, защото сам търсех подобно сравнение – онова, което се смята за истинско светотатство по време на този конгрес, е човек да се опитва да бъде себе си. Всички до един играят в рамките на определените роли. Затова например там никога не ще чуете какъв да е искрен вик или пламенна изповед с всички неудобни подробности, или каквато и да е критика, или самокритика. Никога хората, които се изказват, не дръзват да говорят за най-липсващия образ в произведенията им – собствения. Погледнете дори произведенията им – писателите не са никъде прототипове на себе си, сякаш инстинктивно, с панически страх се пазят от себе си. А като знаете, че всички що-годе значителни писатели са прожектирали себе си във всеки свой герой. Вземете Достоевски, той самият е и княз Мишкин, и Рогожин, и Расколников, и Ставрогин, и целият букет Карамазови, и картоиграчът. Погледнете Толстой – той е навред. Той е прототипът на княз Андрей и на Пиер Безухов, и на Николай Ростов, и на Кутузов, че дори и на Наполеон… А при нашите оратори в София няма такова нещо…“

„А смятате ли, че там въобще има нещо?“, внезапно ме запита моят събеседник.

„Какво искате да кажете?“, попитах малко изненадан.

„Питах дали те знаят себе си, дали те не са повярвали в ролите си до такава степен, че да са забравили кои са? Дали те имат активно съзнание за това, което вършат и казват?“

„Мисля, че всичко е хаотична смесица на знаене и незнаене. Или по-точно на съзнаване на нещата и на борба да се пренебрегне съзнаването, което, разбира се, не е никак приятно, защото на практика означава превръщането на ритуалния жрец в ритуална жертва. Нещо повече, ритуалът (а в случая целият конгрес) се използва като спасителна магия, като заклинание човек да забрави себе си и по възможност да повярва, че той е това, което е ролята му. Вземете един от тези оратори, който три или четири години се измъчва със съзнанието, че не е нищо друго освен евтин съчинител на безсмислици, който мрази и себе си, и писането си и който умира за какво да е признание. Та той става най-щастливият човек, когато в конгресната зала докладът и ораторите го уверяват, че той е успех в литературата. Това е най-чаровната музика в ушите му и той наистина си казва: „А може би аз съм“. И оттук нататък чак до следващия конгрес той е така да се каже зареден с енергия да отхвърли всякакви неприятни съмнения. Така може да се обясни стремежа на всички тези писатели да се изолират напълно от живота, да пренебрегнат истината в него и да живеят с ехото от собственото си конгресно представление“.

„А кажете ми, смятате ли, че тези български писатели вярват в комунизма?“, попита тай.

„Точно толкова, колкото Брадфордската домакиня вярва, че земята е плоска“, отвърнах аз.

И в този момент новодошли познати прекъснаха разговора ни, който така или иначе беше към края си.

Текстът на есето се публикува с любезното разрешение на © г-н Любен Марков.

На главната страница: Писателска конференция, организирана от Съюза на българските писатели, ноември 1971 г.  Снимката е от фотоархива на Тодор Славчев.

Георги Марков е роден на 1 март 1929 г. в Княжево. Завършва индустриална химия и работи като инженер-технолог. През 1961 г. са публикувани първата му книга "Анкета" и сборникът с разкази "Между деня и нощта". През следващата 1962 г., излиза "Мъже", която получава наградата за най-добър роман на годината. Следват книгите "Победителите на Аякс", "Портретът на моя двойник" и "Жените на Варшава", с които си спечелва име на един от най-талантливите български писатели от 60-те години. Партийната цензура не допуска издаването на неговия роман "Покривът". През 1969 г. писателят заминава за Италия на посещение при своя брат Никола. Установява се за постоянно в Лондон, където става щатен сътрудник на Би Би Си. Също така сътрудничи на Дойче Веле и Радио „Свободна Европа“. През август 1974 г. неговата пиеса “Архангел Михаил” спечелва първа награда на Международния театрален фестивал в Единбург, като няколко месеца преди това на лондонска сцена е поставена пиесата му “Да се провреш под дъгата”. На 7 септември 1978 г. на моста “Ватерло” в Лондон Георги Марков е наранен в дясното бедро с отровна сачма от агент на тайните служби на комунистическа България. Писателят издъхва на 11 септември в лондонската болница “Сейнт Джеймс”. След неговата смърт на Запад излизат "Есета" и "Задочни репортажи за България". У нас те са публикувани едва след 10 ноември 1989 г.
Предишна статияДискретният чар на китайското кино
Следваща статияПатриотизмът
и неговата (зло)употреба