0
3659

Преобразяването или играта „да бъдеш друг/а“

„Преобразяването или играта „да бъдеш друг/а“, Симеон Димитров, изд. „Изток-Запад“, 2020 г. Предлагаме ви предговора на Георги Каприев и откъс от текста на Симеон Димитров.

Сътворяването на живот

Георги Каприев

Гьоте структурира Фауст така: Започва с „Zueignung“ („посвещение“, но още „отдаване“ и „присвояване“). Следва „Пролог в театъра“, където между другото се казва: „Кой осигурява Олимп и единява боговете? Човешката сила, откровена в поета“. След него тръгва „Пролог в небето“ – Господ и Мефистофел тълкуват човешката природа. Оттам започва трагедията с двете ѝ части. Позволявам си това напомняне, защото структурата на Преобразяването е в аналогия със строежа на Фауст. Съзнателно? Или интуитивно. Във всеки случай, изложението е надсловено с цитат от Гьоте.

Колебанието идва от там, че става дума за интуицията и съзнанието на Симеон Димитров. Той е популярен най-вече като театрален режисьор и педагог. Премери ли се количествено професионалният му път, вижда се, че е почти пет десетилетия – започва през 1972 г., в Бургаския театър, а после – Варна, Пловдив, София и къде ли не. Премери ли се качествено, ще се отчете мощен духовен процес: „вертикален театър“ (както е озаглавил цикъл от „спектакли-лекции“). Награждаван е с разни, включително национални награди. Има ирония в това, че част от тях са за бургаските „Полет над кукувиче гнездо“ и „Прокурорът“ – едни от най-скандалните му, изумителни постановки.

Рано-рано се разпознава, макар да не се непременно разбира, неговото своеобразие: слагането в центъра на мисленето, и то едно холистично  мислене. Преди да завърши театралната академия, Симеон Димитров се дипломира в Софийския университет по българска филология и философия. Личи му. От перспективата на фактите се забелязва, че е автор на десет играни пиеси, девет поетични книги, адаптации, сценарии. Но това са само следите от духовно-интелектуалния му поход, чийто задължителен компонент е и неговото учителство – почти съвпадащо по време с режисьорската му кариера. Не са един и двама големите актриси и актьори по българските сцени, ученичествали и ученичестващи при него.

В интервю от 06.10.2019 г. (пред Gramofona.com) Симеон Димитров изрича мотивационното ядро на своя поход: „Музата е една и съща – и театралната, и поетичната. Навремето, когато кандидатствах за българска филология в Софийския университет, много се колебаех дали да не запиша философия. И сега на стари години започнах да разбирам, че всъщност вътрешното ми зърно е философско, което лежи в основата на поетичната ми и театрална дарба. Животът е едно тайнство и същевременно едно съвършенство – съвършенство от творението, от тази интелигентна и любяща енергия, от която сме възникнали ние и която наричат Бог“.

Координатите за проявяване на това ядро са две (все по-дефицитни) стихии: отговорността и радостта. Отговорност пред същината на изкуството и радост от взаимната работа. През 2007 г. съм си позволил да пиша: „Ненатрапчив, неплакатен, недидактичен, но активно отстояващ достойнството на човека, както обаче и достойнството на театъра, на високите му, естетически и интелектуално безкомпромисни форми, Симеон Димитров продължава да върви по своя артистичен и мисловен вертикал вече няколко десетилетия. Той помъдрява, търси все по-категорична изразна простота, концентрира внушенията си, прави какво ли не, освен едно – не се предава“.

Радикална изява на тази непредаденост е Преобразяването или Играта „да бъдеш друг/а“ (апология на актьора). Граматика на актьора или наръчник на любознателния. Бароково заглавие!, ще рече някой. Препоръчвам му да го прочете дума по дума и да направи опит да ги разбере – думите.

Започнах със структурата на Фауст, защото задачата пред Преобразяването също е холистична. Без да твърдя, че съм чел всички книги, тълкуващи същността и съществуването на актьорското, казвам, че не ми е познат друг текст, който да поглежда към тях толкова цялостно и всеобемащо.

Краткият „Пролог“ очертава рамката на изследването и неговата основа. Онова, което ще се разгръща, е „граматика на актьорското майсторство“ чрез осмисляне на феномена „преобразяването“, „превръщането в образ“. Ще се вниква в многообразието на творческия психофизичен процес, сиреч на една тотална органическа симбиоза. Ходът, заявява се, ще е чрез фрагменти, обглеждащи елементите на цялото, постоянно удържайки сложната природа на многостепенния процес.

Крачка по-нататък е описано призванието на актьора: сътворяването на живот. Следва да се помни, че за Симеон Димитров театърът не е действителността, а нещо свръх-нея. Че той е живот, по-интензивен и смислен от всекидневния. Живот, много по-пряко израстващ от единия корен на всички твари, отколкото разпиляното ни щъкане из света.

Същинското изложение започва с „Радостта да играем“. Радостната и точно поради това сериозна актьорска игра е битка на твореца с действителността. Тя е съзидание: художествено сътворяване на живот, на споделен с другите свят. Ключово е въображението, гарантиращо истинността на „неистинското“, интегрирането на играта в културата. Превръщането на въображаемото в реалност прави актьорската игра проводник на определено качество на духа.

Защото професията на актьора е духовна професия, затова действителният актьор е цялостна личност, чието определение включва образования стремеж към всемирната истина в нейната цялост, за да разбере природата на духовно-човешкото състояние и да стане негов неслучаен носител.

Парадоксът на актьорската работа е, че тя е преобразяване, „ставане друг“, и внушаване на истина чрез „лъжа“. Условността е най-съществената характеристика на театралното изкуство. Актьорът, за да е добър „лъжец“, е едновременно творецът, материалът, инструментът и творбата. В градивния процес на живота на персонажа участва цялото същество на актьора. Остава да се добави, че неговото творческо съзидание е сътворяване на смисъл.

Условията за възможност са призванието, талантът, вдъхновението, силната уникална персоналност. Организиращият център са битийните ценности, провеждани в персоналното битие. Те обуславят типа излъчване на жизнената енергия, която намира концентрирана проява в мисленето: „Човек е това, което мисли“. Съзнанието е тъждествено с личността.

Актьорската работа се оказва невъзможна без яснота върху философията на актьорското творчество. Извеждането на смисъла и съдържанието на творческата професионална работа тръгва от разпознаването на принципите на мирозданието. То става с битка срещу невежеството – раковата болест на съзнанието. Просветената мисъл доказва себе си като център на актьорското битие.

Сътворяването има три носещи колони – мисъл, слово, действие. „Мисълта е първото ниво на сътворяване. Тя е творческа и изпраща творческа енергия във Вселената. Изразяват я думите. Мисълта и думите променят Вселената. Мислите ни променят живота, а произнесени като слово, те стават още по-активна сила на сътворяване. Третото ниво на сътворяване е действието. То е енергия в тежка физическа форма, полагаща действителния резултат. „Енергиите са освободени сили. Силите са съществуващи елементи. Елементите са частици от Цялото. Цялото е Всемирната енергия, Висшето съзнание, Източникът, Творецът, Богът, от което е направено всичко“. Оттук започва анализът на битието, в което действа „законът за свободната воля“, започва синхронното наблюдение на трите съставки на нашето същество: тяло, разум и дух – вещественото, невещественото и метафизичното.

Философски изкушеният читател може да приема или да не приема отделните понятия и формули от метафизичната система на Симеон Димитров. Изкушен или не обаче, читателят е длъжен да се съгласи с аргументираната позиция, че без разпознаване на цялото и на базисните елементи на универсума и човешката универсалност не може даже да се мечтае за някакво сътворяване в собствения смисъл на думата.

Целият текст е изграден върху непоколебима убеденост в необходимото сродяване на науката с изкуствата и тяхното взаимодействие. Симеон Димитров дръзва да тълкува психофизиологичния и невропсихологичния характер на театралното изкуство с апарата на съвременните науки, ползвайки най-нови техни постижения. В хоризонта на холистичната си програма той провежда научни анализи на актьорското изкуство, които имат първопроходен характер при вникването в театралното. Чрез това ново познание за спецификата на процесите и техните механизми той открива ключовете за осъществяване на сложните органически операции.

В антропологията Димитров обвързва в система елементите така: съзнание/разбиране, ум, свръхсъзнание, несъзнавано. Тя обхваща и сферата на волевото, заедно с намерението (връзката на воля и цел): първия акт на съзиданието. От този хоризонт тръгва анализът на психичното и на аз-а, егото: инструмента на твореца, за да се въведе темата за „електромагнетизма“ – ние сме електрическо и магнитно биополе: то е нашата аура. Тя именно, нейното излъчване, произвежда свързването. В живота на театъра – свързването на сцената и взаимодействието между сцена и зрителна зала.

„Крайната цел на нашата работа е да стигаме до просветление. Да се свържем с Цялото, да свържем и нашата публика с Цялото. Да се свържем с Бога“. Не съм чел по-плътна апология на зрителя и неговата активна роля, каквато разгръща Симеон Димитров: „Без човека в залата няма театър“. Преживяването е същността на актьорската професия и на театралното изкуство, настоява той. „Заради преживяването публиката влиза в театралния салон като в сакрално, свещенодействено място – каквото всъщност е било, когато се е раждало това изкуство“.

Театърът е съпреживяване. Той е синергия: енергията на публиката се връща като вълна към сцената и осъществява сложния ефект на истинското взаимодействие в театъра. „Ние провокираме и работим с въображението на публиката. Непрекъснато сме в обмен… Публиката също въздейства на актьора“.

Силният интерес към публиката и нейното присъствие, съвсем не включва угаждане на масови вкусове и изисквания. Става дума за публиката, „надарена с усет към художественото творчество“. При това се прокарва разлика между „комерсиалния театър“ и „истинските театрални творци“. Те тъкмо не предлагат „каквото иска публиката“, а са преди своята публика и я водят. Те градят художествени модели за въздействие и превъзпитание.

Преобразяването или Играта „да бъдеш друг/а“ е извеждане на закономерностите, задаващи адекватни модели от този тип, и средствата, чрез които те могат да функционират оптимално. Симеон Димитров не се притеснява да бъде педантично изчерпателен. Позволява си да изрежда и описва стилистики и позиции, за които се очаква да бъдат христоматийно познати. Това е без значение, когато целта е изграждане на всеобемна система. А целта е точно такава.

Системно се обсъждат импулсите и мрежата на взаимоотношения, промяната и преобразуването, равновесието и противоположностите, каузалните връзки и техният характер, езикът, тялото, сетивата, психиката, темпераментът, характерът, емоцията, паметта, речта, дишането, пластиката, движението. Извеждат се естетическите и философските аспекти на същността на театъра. Обговарят се сценичните и извънсценични обстоятелства, в които се осъществява тази същност, както и техниките за осъществяването ѝ.

Ходът кулминира в изследване на работата над действието и най-вече над мисленето. Като основни процеси в създаването на бъдещата реалност – и на представлението, и на сценичния образ – се извеждат анализът и синтезът, отвеждащи към същинския характер на действения анализ.

Интелектуалният процес на тълкуване на причинно-следствената верига на събитията и в цялата пиеса, и във всеки откъс, дава яснотата относно целия професионален процес на актьора и гарантира успешното му реализиране. Симеон Димитров не скрива факта на честото му отпадане от практиката на днешния театър и удивлението си от този факт. „Дали е тенденция на обучението или е небрежност и липса на воля да се отстояват в творческата работа рационално-логичните, бих казал, научните процеси? Или е присъщата надменност на полуневежеството, което артистично вири нос, че се занимава само с „творчество”?“

Тъкмо при тълкуването на творчеството без кавички следва да се отбележи, че системата на Симеон Димитров има за свой елемент проникновено, конгениално четене на Станиславски. Не на измисления, идеологически препарирания от соц-реалистическата пошлост, а на действителния, креативния, незаобиколимия.

„Само съвкупността от знанието, проумяването, разбирането, упражняването, усвояването, реализирането чрез опита на всички изложени фрагменти в една симбиоза представляват майсторството в изкуството на актьора“, заключава Симеон Димитров. С епилога, поетичен фрагмент на Йован Христич, той показва колко дълбоко си дава сметка, че пише във „времена отчаяни“ на една по-скоро „ничия земя“. Аз също си позволявам да се усъмня във високото число днешни актриси и актьори, които биха се посветили на цялостно усвояване на тази система.

Но нали още Аристотел нарича ἐντελέχεια и постигането на целта, и движението към нея. Ентелехията е свойството да имаш целта си в себе си. „Граматиката“ на Симеон Димитров е солиден инструктаж за изграждането и удържането на това свойство, без което сътворяването на живот е практически невъзможно.

* * *

ПРЕОБРАЗЯВАНЕТО или ИГРАТА „ДА БЪДЕШ ДРУГ/А“

Фрагменти от книгата

ПРЕЖИВЯНАТА ДУМА

Думите са най-могъщото оръжие.
Раймонд Лулий

През 2005 г. в Голямата пирамида в Гиза археолозите откриват древни писмена. Според преданието те са оставени от древноегипетския бог на мъдростта и науките на име Тот (едно от неговите древни имена е Джехути или Техути, в превод – „ръката на този, който дарява духа”). В тях се посочва, че именно думата върши всички неща – цялата съвкупност от околното битие! И нищо не съществува, докато не бъде назовано с отчетлив глас.

Думата е енергия, сила. Думите създават силово поле, затова е важно как ще се подредят и как ще бъдат изразени/изговорени. Самите те са материализиране на мислите и както още древните са знаели, те са креативни сътворяващи материя.

Ако използваме сравнение за по-голяма яснота – каквото е царицата в шаха, такова е думата във взаимоотношенията. Вербалното – изказаното с думи (но преживяно) е съзидание или разрушение. Само преживените думи въздействат! При общуването; при молитвите; при сценичната среща с публиката…

Думата е отпечатък на обекта, който тя символизира.

„Камъкът, хвърлен в езерото, предизвиква кръгово вълнение. Вълните се разбягват все по-нашироко по водната повърхност и в дълбочина, увличайки в своето движение лилии, тръстики, предмети, ладийки, подплашени риби и т.н. За миг безброй събития следват едно след друго. Не по-различно стоят нещата с думата, случайна или съзнателно запокитена сред човешкото съзнание. Тя произвежда също вълни на ширина и в дълбочина, предизвиква безкрайна поредица от верижни реакции, повлича при падането си най-различни неща – звуци, образи, асоциации, спомени, смисли, просъници. Движението е свързано с човешкия опит, с неговото утаяване в спомена, свързано е с фантазията и с подсъзнанието. То активизира човешкия ум, за да приеме или отхвърли, за да доизгради или разруши.” (Джани Родари)

Думата е вътрешно звучене! То идва частично или предимно от предмета, на който думата служи за название. Но когато самият предмет не се вижда, а се чува само името му, в съзнанието на зрителя възниква абстрактна представа, дематериализираният предмет, който тутакси предизвиква особена вибрация в „сърцето”.” (В. Кандински)

„Актът на изричането не е неутрален, а е отдаване.

Думата е наполовина на този, който я произнася, и наполовина на онзи, който я чува!” (Мишел дьо Монтен)

„Веднъж излетели от устата, думите вече не ни принадлежат.” Изговорени или изписани – материализирани в звуци или в букви – те вече нямат нищо общо с нас. Те заживяват самостоятелен, независим, плодотворен живот – за добро или за лошо. Ние притежаваме монопол само върху своите мисли.

Думите принадлежат и на двамата участващи в диалога, когато той е искрен, когато слушането е внимателно, когато има воля за среща. В тях ние се доближаваме един към друг и затова те ни обединяват, водят ни към обмяна, към връзка и така ни позволяват да виждаме, да чуваме и да растем.

Ето и една изповед на гениалната Емили Дикинсън:

„Моят живот е в думите… За мене съществуват не само обикновени, но и свещени думи. Има думи, пред които свалям шапка. Понякога и аз написвам някои от тях. Обкръжение! И дълго наблюдавам извивките на нейните букви, докато те започнат да светят. …/ Изречената дума / е, казват, вече мъртва. / А според мен / тя почва да живее / от този денХората най-често виждат физическото значение на една дума, но не и нейното излъчване на светлина, нейното лъчене… Лъ-че-не… Ето още една дума, пред която можете да свалите шапка. Да видиш лъченето, да видиш вътрешната светлина, това е гениалност по-висша от всяка поезия…”

Думите имат своя телесност, своя образност и индивидуалност, които варират в зависимост от контекста. Но тази „лична” телесност, образност и индивидуалност изискват от нас, от актьорите, богат арсенал от средства, с които да ги изразим.

Думата е събитие.

Има думи, в които са концентрирани опитности, чувства, копнежи и дори един живот: името на любимия човек; местата от нашето детство; песента, която е спомен от мама; стихотворението, посветено на любимата; гласовете на онези, към които сме привързани. Понякога дума като дете, приятел, баща, мама или любима предизвикват в нас цяла вселена от спомени, преживявания, дори по-богати, по-наситени от самата действителност. Те могат и да ни лекуват! Посредством тях ние сме в състояние да създаваме своя вътрешна алхимия: да облекчим болката; да преодолеем съмнение, чувство за вина, гняв; да превъзмогнем дълбока загуба; да излекуваме рани; да победим страхове; да излезем от свое вътрешно или външно робство; да освобождаваме! и да се освободим!

Много често, например в класическата художествена литература думите не са взети в обикновеното им значение, а са освободени от езиковия порядък, който ги свързва във всекидневието. Любопитен факт е, че емоционално натоварените думи бързо привличат вниманието ни. Но думите с отрицателно значение и енергия имат по-ефектно въздействие, сравнени с положително натоварените. Например война и престъпление имат по-силно въздействие от мир и любов. Защото, както вече сме се убедили от опит, злото е по-силно от доброто! Наблюдаваме залялата ни тенденция от филми не само за възрастни, а и за деца, в които комерсиалната стихия бълва в производство, за да печели. Насилието – отрицателно по същността си – е най-търсеното забавление на съвремието, заедно с другата ефектна тема на извратеността. За съжаление и словото обслужва тази тенденция.

Днес действената сила на думите не се е изчерпила, но вече избираме само мълчаливото между отказа и съгласието – независимо от това, какво сме чули и какво сме отговорили. „Говорът вече не е средство за открито общуване”. (Бекет)

Загубил е свойството да изказва мисли…

Това убеждение е необходимо на актьора, за да има нова настройка към текста (за разлика от упоритата тенденция – да се неглижира словото, да се маргинализира, да се лишава от значителността му и изразителността му, което го лишава и от смисленост!). И на второ място – за да го възпита към далеч по-дълбока конкретна разработка на конкретния текст/реплики, както на своя, така и на партньорите.

Представяйте си ясно смисъла на всяка дума. Така ще успеете да навлезете в нейното енергийно съзнание, което ще проникне в най-дълбоката ви човешка същност. (Може да се извършва със затворени очи, а погледът да е насочен нагоре към челото.) Изричането на думите, изреченото слово е съставка от таланта и майсторството на актьора. Това е мерило за изразителността и за въздействието върху публиката, за професионализма на актьора. Защото:

Посланието е човекът, който го отправя! Важното е не само какво казваш, а какво „чуват” хората! Актът на изричането не може да е небрежен, механичен, безсъдържателен, безцелен, неутрален. Той е отдаване!

Актьорът трябва да възпитава тренинг, да мисли за думата като за инструмент. Точно както майсторът електричар се нуждае и ползва в работата си инструмента отвертка; майсторът шивач – иглата и ножицата; майсторът фризьор – гребена. Така и актьорът се нуждае и ползва думата. И не бива за миг да забравя, че щом работи в драматичния театър над драматургичен текст, думите са му инструмента, с който трябва да се научи да работи виртуозно. Разбира се, това не е единственият му инструмент, но е основният.

ДУМИТЕ ПРОМЕНЯТ МОЗЪКА

Значителен факт е, че една-единствена дума има силата да повлияе върху експресията на гените, които регулират физическото и емоционалното състояние (А. Нюбърг, М. Р. Уолдман, „Магията на думите”). Положителните думи като „мир” и „любов” укрепват връзките в челния лоб на мозъка и подобряват познавателните му функции. Те задействат центрове, свързани с мотивацията и емоционалната устойчивост. Враждебният език може да разруши експресията на гените, които ни помагат да издържаме на стреса. (А в нашата професия стресовите ситуации са често явление.)

Ние сме програмирани да се тревожим. Най-старите в емоционално отношение части на мозъка ни имат за цел да ни предпазват от опасности, които застрашават оцеляването ни. Една отрицателна дума може да повиши активността в областта на мозъка, свързана със страха. Това задейства реакциите на стрес в организма, което пък възпрепятства разумната преценка, логиката и езика. Гневните думи изпращат алармен сигнал, който временно изключва центровете, свързани с разума и логиката.

Положителните думи стимулират езиковите центрове. Концентрирането върху положителни думи влияе върху редица зони на мозъка позитивно и ефективно.

ПОХВАЛНО СЛОВО ЗА СЛОВОТО

Поетът пък във трескав унес мята
очи между небето и земята
и щом фантазията му роди
каквото и да е, той в миг с перото
описва го така, че за четеца
превръща своето въздушно нищо
във нещо с местожителство и име.

Уилям Шекспир

Действително нищото се превръща на нещо благодарение на словото. Да си припомним библейското: В началото бе слово и

Словото е отпечатък на обекта, който думата символизира.

Формите на съзнанието”, въплътени в думите, са невидими, но са специфични форми на битието. Изкуството да говорим добре е част от изкуството да живеем добре. Само преживените думи въздействат. Те дават тласък.

Словото създава пространства. Езиковите пространства са най-просторните. Те са безкрайни.

Говорещият субект се идентифицира с Целия субект – Източника. Той се съдържа целият в драматическия образ и в „поетическия образ”. Не му ли се отдаде докрай, той не може да влезе в поетическото пространство на образа.

Добре е да осъзнаем върховната стойност на словото в нашия живот. Неговата функция и значение, неговата съдържателност и изразителност във взаимоотношенията ни. И да прехвърлим с пълна яснота тази функция и значение, тази съдържателност и изразителност в тайнството на нашата театрална магия – играта на преобразяването.