Не знаех нищо за Мириам Ван хее, не бях чела нейни стихове. Разбирам също, че тя е и преводач (Ана Ахматова, Осип Манделщам, Йосиф Бродски). Тази книга, събираща стихове на поетесата, която е сред най-известните и превеждани фламандски автори, ме срещна с поезия, която със сигурност ще подредя сред харесваната от мен, такава, към която ще се връщам, която ще чета в моментите, които ще ѝ подхождат.

Читателите ще добият доста пълна представа за творчеството на Мириам Ван хее – книгата съдържа избрани стихотворения, писани от 1978 до 2013 г. Хронологически погледнато може да се проследи „израстването“, по-точно поетическото съзряване, „успокояването“ на емоциите, постигането на по-голяма дълбочина, но и овладяност на езика. Въпреки това обаче стиховете на поетесата винаги могат да бъдат разпознати, независимо дали са по-ранен, или от по-късен период. В тях ще открием внимание към детайлите, любопитен (все едно радостен или леко тъжен, по-скоро тъжен) поглед към заобикалящия пейзаж, към мястото, към онова, което очите виждат, но което може да се промени и се променя дори след миг. Това е поезия, която или „спира“ – на „борда“, на „гарата“, на „гребния канал“, поема времето – сутрешно, обедно или вечерно, пролетно, лятно или зимно, може би най-вече зимно, но и се отдава на движението – на пътуването, на летенето. Извършва и други движения – чрез паметта или съня. И винаги, дали поетическият поглед и съответно глас ще бъде спрян, или не, ще се изненадате от разкриването на някакъв друг, неочакван смисъл – проумян изведнъж чрез вглеждането във вещния свят и също тъй изведнъж наситен с тъга, удивление или радост.

И все пак, струва ми се, че поезията на Мириам Ван хее се отдава повече на тъгата, на примирения размисъл. Дори ранните ѝ стихове съвсем осезаемо демонстрират самотността на човека, а и бремето на света, на думите, които си създаден да понасяш. В тази поезия днешното неизбежно е уплътнено със спомена. Паметта е онова, което прави човека пълен и по-цялостен, способен да разбира повече и по-добре.

Онези читатели, които харесват философското осмисляне на света чрез индивидуалното поетическо възприятие и изразяване, със сигурност ще бъдат удовлетворени от срещата си с фламандската поетеса. Но и тези, които предпочитат по-експресивния израз, по-драматичните емоции, няма да останат разочаровани от тази поезия. Защото те са умело „скрити“ под уж плавния ѝ и спокоен ритъм. Но ги има. И когато ги усетиш – въздействието е още по-силно…. „така изкупувам в стихове/което е неизкупимо/както някои вярват в бог/понеже съгрешават но никой/никой не ни казва как/трябва да живеем утре“.

филм

1.
някога имаше филм, който не разбирах
когато видях края, след като часове наред
бях се носила в тъмно, безцветно пространство
и слушала разговори за празнота,
истина, самотност на народите

тогава операторът стигна до къща
с градина, люлка, котка
в тревата, спомних си букове и лиственици,
паяжина от светлина в гората, и зелено,
още го виждам пред мен, зелен беше краят

след всичкото сиво и черно и бяло
бе изнамерено зеленото, чудо
на смъртността, краткотрайно и безсловесно