Привлечени сме от непоклатимата художествена логика и интуицията на Георги Господинов, материализирана в книгите му чрез позицията на неговия двойник Гаустин. Творческите му предчувствия все повече се сбъдват – от сляпата Вайша, която слепваше минало и бъдеще, за да може да поживее реално в днешното, до доверчиво протегната шия на Минотавъра, от която стърчи забито човешко копие, насочено там от най-близките („Физика на тъгата“)…

Макар и житейски съвсем неподготвени, чрез „Времеубежище“ ние ще се озовем в събития от световен мащаб, където почти чуваме с разтърсваща сила вика на Уистън Хю Одън: Трябва да се обичаме или да мрем (с. 33 от романа на Господинов). Посочена е датата на поемата на Одън „1 септември 1939“, тоест започването на Втората световна война.

Макар и родени доста по-късно след войните, писатели като Господинов изследват със страст историческите релации, превърнали насилието в основно битие на неразумното военизирано човечество.

Във „Времеубежище“ (2020) авторът припомни суровата истина за последиците от войните като предчувствие само месеци преди руската инвазия в Украйна… Ако не се обичаме, ще умрем – това дълбоко прозрение го има и в предходните книги на Господинов, затова стихът на Одън вълнува толкова дълго и силно съзнанието му и се появява на няколко възлови места в романа му.

В „Лапидариум“ е така:

Думите умират с пре-хапани   
                                      е
                                      з
                                      и
                                      ц
                                      и

Ето защо Господинов е от писателите, които из основи разтърсват статуквото, ревизирайки постулати и морални ценности, без да се страхуват от никого като коректив, както го направи някога Стоян Михайловски в „Присоите на мисълта“: 

… има времена, когато ни се струва,
че господ бере черешите една по една, 
а дяволът – ги брули с прът

Трябва да се счупи прътът, с който дяволът продължава да ни брули – затова са написани книгите на Господинов, в душата му има емпатия в количества, които могат да стоплят сърцето на света. Затова стана и носител на международната награда „Букър“, 2023.

Във „Времеубежище“ методите за разпознаване на най-ценните и скъпи моменти от миналото на човека са два – клиниките, където са настанени болните от Алцхаймер за лечение, тяхната памет възпроизвежда съкровени събития от миналото. А вторият дискурс е провокативно фокусиран в причините, които произвеждат безплодни референдуми по света (в частност и референдума Брегзит, причинил разочарования за напускане на Европейския съюз).

Моят някогашен приятел, младши асистент, сега професор, Кафка. Чувствам го по-близък от когато и да е било, по начина, по който човек изведнъж чувства близък озовалия се до него по време на бедствие. Звездите над нас светят по кантиански хладно, а моралният закон се търкаля някъде по улиците.

Докъде се простират моралните закони? В романа на Господинов не само хората с деменция започват да се връщат в илюзорното „щастливо“ минало. Чрез референдуми цели народи е възможно да захвърлят настоящето и да се върнат в старите времена. За поляците това може би ще са 80-те, защото това е великото време на „Солидарност“ и Йоан Павел ІІ? За България – това може би са фолклорните носии и печените чушки на „българската кухня“, а какви ще са последствията – убеденост, че си богоизбран народ и нагласа за излизане от ЕС, както вече настоява една от съвременните псевдопартии „Възраждане“, забележете, от българския парламент.

Страхът, докато четеш Господинов, – пише един полски критик – идва оттам, че необузданото въображение на писателя започва да се преражда в действителност. И може да се случи така, че страните, които изтеглиха дългата клечка и след десетилетия, та дори и столетия на трагедии и унижения са получили независимост, с песен на уста ще захвърлят всичко това. В името на националната идея, честта и гордостта отново ще изпаднат в мизерия, провинциализъм, тирания, а по-късно и в зависимост от новия-стар Голям брат. [Цитирано по Кшищов Варга, Newsweek, 03.03.2022].

За автора на „Времеубежище“ е ясно, че и в двата случая резултатите се постигат чрез информация – какви са менталните и реалните предпочитания на хората при избора им на човешки ценности.

Според последните медицински данни при диагнозата Алцхаймер се запазват непокътнати от разпад най-скъпите моменти от битието на индивида, когато той се е чувствал максимално реализиран на „правилното“ си място. Обаче факти от настоящето са обречени на пълна ерозия и изчезване от менталния живот.

Непълноценни се оказват повечето от съвременните световни референдуми, макар модерно ситуирани, в приличен мащаб, а и заглавията в тази книга на Господинов са показателни: „Статисти за революции“. За да стигнем до с. 315 в романа, където стоят непокътнати заключенията на Гаустин в неговия „Жълт тефтер. Г.“:

„Бог не е мъртъв. Бог е забравил. Бог е дементен“.

Познаваме разсъжденията на Господинов по този повод и от другите му книги, във „Времеубежище“ анализът е този:

Какво дава националната държава? Дава ти сигурност, че знаеш кой си, че те има сред други, които са като теб, говорят същия език и помнят същите неща – от Хан Аспарух до бисквити „Златна есен“. И в същото време имат обща деменция за други неща.

Господинов пише в романа си за референдуми и съдбовни исторически събития в Германия, Франция, Полша, Испания, Португалия, Швеция, Швейцария и т.н., като отделя много място и за важни събития в България, по този начин романът му в превод на чужд език активно работи за опознаване от чужденците на родината ни като географска, национална и езикова идентичност.

Той е най-превежданият български автор. Създава оригиналите си на един от малко говорените езици по света, българския. А стана световноизвестен чрез блестящия стил на своята проза: „Естествен роман“, „Физика на тъгата“, „Времеубежище“. Но заявката за своя успех Господинов направи в първата си книга „Лапидариум“ (1992), която и досега остава встрани от полезрението на критиката, за нея се пише по-малко, а тя е в основата на видимите белези от творческия му характер. Проблемът за езика като начин на живеене е основен за философските позиции на Господинов.

* * *

Лапил, Лапидация, Лапидариум

Поетическата интенция в книга­та му „Лапидариум“ обосновава принципите, въз основа на които могат да се преподредят ценностите на човешкия живот.

Лапидариум (от лат. Lapidarium) е място-музей (при Господинов градина), където са подредени камъни с археологическо зна­че­ние. Преподреждането трябва да започне именно от тук – „Лапил“ (лат. lapillus) е камък / камъче от вулка­ни­чен произход.

Лапидарен стил върху камък, както го изисква Г. Господинов, означава стил с качества: крат­кост, изразителност, яснота. (Ясно е, че някой трябва да пренареди и „да подреди“ ценностните особености на човешката цивилизация).

Обяснимо, стихосбирката излиза от печат в началото на 90-те години на миналия век, едно зна­менателно де­се­ти­летие, белязало краха на тоталитарните ре­жими в Европа.

Но най-впечатляващото за читателя от съдържа­нието на книгата е, че лапи­да­цията е вид наказание, убиване с камъни, срещано в дре­в­ни практики на Изтока. 

Акт важен и граничен в историята на човешките цивилизации.

Ако приемем за справедливо твърдението на Хай­де­гер, че „езикът е дом на битието“, тогава лапи­дар­ният стил, изведен като основно и неподменимо преимущество в съ­държанието на стихосбирката, би могъл да овъз­мез­ди човешките усилия за творчество, как­то и да нака­зва причинителите за провалените усилия.

Наказание не изобщо.

А „лапидация“, приложена към онези провали в из­куството, когато (вслед­ствие на активи, подвеждащи читателите към съм­нителни стойности) писа­те­лят демагог­ства.

Лапи­дация е третото, безпощадното око на творческата лич­ност.

С днешна дата: интуицията на Господинов предсказва – активната позиция на интелектуалците в защита на Украйна, или пък у други обратната позиция – те ще са пробната мяра за лапидация, произтичаща от ценностни критерии.

Защото Гаустин, предизвикателно и съвсем навремен­но, хвърляше камъни в градината на равновесието и спокой­ствието, търсеше настоятелно отговори; а когато мъдростта сгъстяваше сенките на спомените, той отново започваше да пише писма, да праща фото­графии (пък Господинов ни подсеща, че фотографът винаги остава извън кадъра!).

Затова тук, в мястото на лапидариума, осветено от напрежението на лапидацията, ще посрещнем с раз­би­ране идеята на Господинов да се създаде един от най-ин­три­гуващите образи не само в неговото творчество, но и в българската поезия и проза – Гаустин от Арл от ХIII век.

По-късно Госпо­динов ще отпечата нова книга със стихове – „Писма до Гаустин“. А във „Времеубежище“ Гаустин ще стане основен персонаж, с целия си опит на философ, мислител, практикуващ лекар за заболелите от Алцхаймер.

С вродена интуиция (на психолог), с придобит усет за незаменимостта на думата (като писател), с увереност за невъзможността на нейното отместване (като стилист) – за Господинов (и за Гаустин) пространството и времето са основни категории. Тяхното местене по шахматната дъска на живота е виртуозно, но опасно занимание, Георги Господинов ни позволява да го следваме във „времето“ още от „Физика на тъгата“:

Градове, които ни изглеждат пусти в 3 следобед

Грац
Торино
Дрезден
Бамберт
Тополовград
Одрин
Мантуа
Хелзинки
Кабур
Руан

(…) Раненият Исус от Кон, Нормандия, в килнатата от бомбардировки през 1944 година църква. Останала е главата с трънения венец, дървеният торс е обгорял, ръцете са отнесени от снаряд. Крака няма. Мраморният Исус с потрошена дясна ръка в полуразрушената църква на Кудам.

Това са Осакатените Исусовци на Европа. Истинското послание във „Физика на тъгата“ е копнеж за живителна човешката близост и емпатия, няма друг шанс за оцеляване на човечеството. Несподелената тъга е близост до смъртта: … ако с никого не мога да разделя ябълката на нито един спомен. Ако това е цената… Чувам се да викам, да вия, да муча… („Физика на тъгата“, с. 319).

Писателят настоява да се градират уменията на съ­временния човек в постигане на същностите на собстве­ното аз. Ако личността успее да мотивира това – ще може да открие пълно­ценно своята идентичност. Като творческо поведение Георги Господинов винаги е бил твърде деликатен, но ако воюва за нещо, то е да вър­не самочувствието на съвременния българин, който е наблюдателен, чувствителен, с тънък вкус за позитивното в бита.

Стилът на писателя е в не­раз­ривна връзка с ирационалния момент на него­вите при­страстия и житейски избори, при Господинов е заострено и вниманието върху важни отпечатъци в съзнанието ни от миналото, когато настоящето вече не ни е дом („Времеубежище“). А

никой още не е измислил противогаз и бомбоубежище
срещу времето

Само тук, в Лапидариума, интенцията и худо­жест­веният резултат са в неотслабващо напрежение. Това са образи в читателското съз­нание, допустими от писателя, които взаим­но се предполагат. В неговата градина: 

Т
у
к
всяко стръкче 
е

д
у
ш
а

Привлекателната сила на изкуството е в обстоятелството, че художествените акценти ви­наги си остават в полето на поз­навателен плурализъм. Степента, в която приемаме интенциите в една пое­зия, е степента, в коя­то разбираме себе си.

Далтонизмът на съвременната шоу­индустрия, с господството на „художествените клоуни” в нея, ще бъде разобличен и иронизиран по подобаващ начин. Не можем да отминем обстоятел­ството, че във връзка с тези „рекламни” увлечения на съвременността, с лъжливата политическа мимикрия Георги Господинов е написал едно от най-добрите стихотворения в българската поезия – „Вра­ни­те на Виена”: 

Тук през ноември
е черно от врани
невъзмутими са чакат
нищо не искат
не се оплакват
оплакват ни
реят се
бавно и тежко на кръстове
да се прекръстим
преди да са ни прекръстили
прекалено са лъскави
оперение оперетно
и в скръбта има кич
реквизит
или друга естетика
Все повече идат и всеки ноември
врани с фракове
врани с фаготи
врани за реквиеми
като изпуснати ноти
атонални понякога
поограбили Шонберг
врани като авари
сред орлите на тази империя
Идат гробни и строги
и суетни и черни
(всяка империя
има своя ноември)
Все по-мъничко Моцарт
все по-мъничко Моцарт
все повече Салиери.

Това е обединяващият мотив на книгите му „Естествен роман“, „Балади и разпади“, „Физика на тъгата“, „Времеубежище“ – предупреждение от подмяна на истинските художествени стойности с ер­заци, снижаване на качеството на художествените прак­ти­­ки, Господинов е остър и безкомпромисен към шоубизнеса, към кича, който завзема територии и духовни пространства. А и да не забравяме, че в реалния живот дилетантите са още по-жестоки.

Снимка на главната страница Яна Лозева

Мариана Тодорова (1946) е литературен критик и издател, автор на книгите „Кръстьо Куюмджиев в българската литература“ (2003), „Александър Геров. Самотникът“ (2004), „Георги Господинов – от Гаустин до градинаря“ (2009), „Физика на тъгата – като послание“ (2012), „Почерци“ (2015), „Почерци. Кн. 2“ (2018) , „Животът – нашата едничка страст. Александър Геров и следовници (Литературнокритически очерк)“ (2019), „Иконичността на думите в съвременната българска поезия“ (2023), „Иконичността на думите. Майстори в съвременната българска проза“ (2023). Доцент д-р по Нова и съвременна българска литература в Института за литература към БАН. Управител на издателство „Карина-Мариана Тодорова“. Носител на международната награда Заслужил за полската култура (2002), Първи лауреат на новоучредената награда към Българската секция на ПЕН (2020).