В продължение на години разширяването на ЕС бе тема без спешност, оставена на инерцията на традиционните затруднения пред този процес и подмятана от вътрешнополитическите размествания в ключовите държави на организацията. Разположена в инерцията на либералната безалтернативност след 1989 г. и постепенно превърната в почти аисторична възможност, която остава налична според удобството на европейските елити. Разтърсването на либералния ред след стопанския шок на 2008 г., завръщането на руската агресия след нахлуването в Грузия през същата година и анексирането на Крим през 2014-а, както и нарастващия ревизионизъм на Китай след идването на Си Дзинпин не промени съществено мисленето и подхода на ЕС. Брекзит стресна политическите елити в Европа и въпроси като разширяване бяха смъкнати още по-надолу в приоритетите. Дори активизирането и ускореното навлизане на незападните сили на Балканите не успя да извади повечето европейски политици от подобно мислене. 24 февруари 2022 г. промени това.
„В свят, в който някои се опитват просто да откъсват други държави една по една, ние не можем да изоставим нашите европейски съмишленици. В свят, в който големината и силата стават водещи е ясно, че стратегическите интереси и сигурността на Европа изискват да направим цялостен нашия съюз… Повикът на историята е да се захванем със създаването на цялостен съюз“. Тези думи на председателя на ЕК Урсула фон дер Лайен от септември 2023 г. най-точно илюстрират преобръщането на логиката на разширяването на организацията и връщането ѝ сред най-важните приоритети. Затова и вълната от решения, свързани с процеса, не е изненада. Още през февруари 2022-ра Украйна, Молдова и Грузия подадоха молби за членство, а през юни същата година първите две получиха статут на кандидати. Пак по същото време бе взето политическо решение за ускоряване на преговорния процес с държавите от Западните Балкани. Само месец по-късно, през юли, ЕС най-накрая стартира преговорите с Албания и Северна Македония, а в края на 2022-ра Босна и Херцеговина получи статут на държава кандидат. През юли 2023-та същото се случи с Грузия, а Европейският съвет взе решение за начало на преговори и с Украйна и Молдова. Междувременно, за да се противопостави на нарастващото влияние на Китай на Западните Балкани, ЕС прие и нов финансов инструмент за подкрепа и инвестиции на обща стойност от 6 милиарда евро, който обхваща периода до 2027 г. Подобно ускоряване на политическата подкрепа за процеса на разширяване е наистина забележително и представлява ясен индикатор за промяна в отношението на повечето държави-членки. Самият процес е вече интегриран в по-цялостната концепция за „геополитическа Европа“ и се представя като елемент от нея. Но препятствията пред процеса се множат и в дългосрочен план рискуват да го блокират.
Една част от тях са вече добре познати и съществуват от доста време. На малко по-технологично ниво, те включват времево разтягане на самите преговори, групиране на отделните глави, които са свързани функционално и смислово, деконструкция на самите критерии и формулиране на далеч по-детайлни и многобройни бенчмаркове, възможност за повторно отваряне на преговорни глави, разтягане на процеса за по-голяма устойчивост на промените и фокус върху изпълнение на приетите норми. Самият преговорен процес изглежда много различен от този на България преди двадесетина години. Отвъд европейските институции, десетки други структури участват в оценяването на средата и функционирането на отделните публични системи и механизми в преговарящите страни. Самото движение на преговорите е много по-динамично, с връщане към определени въпроси при промяна на ситуацията в контраст с тяхното затваряне по време на петото разширяване. При него имаше съвсем ясно изявена еднопосочност и движение към финал на много ранен етап, които отсъстват изцяло в момента. Няма никакви признаци за отстъпление от идеята за договорна промяна и отпадане на националното вето вътре в самия ЕС. Преминаването към квалифицирано мнозинство по ключови теми като външна политика е в абсолютна задънена улица, с множество страни, предимно по-малки държави-членки, твърдо решени на вето. Предоговарянето на финансирането на съюза също ще е изключително трудно, особено по отношение на Украйна, а задачата заплашва да стане още по-трудна със завръщането на фискалния консерватизъм в много от старите членове и нарастващото нежелание за нови вълни от дългово финансиране на ниво ЕС.
На политическо ниво остават съществени трудности. Изискването за единодушие в Съвета и одобрение в Парламента остава. Тяхното постигане ще бъде все по-трудно с навлизането на радикални и евроскептични партии в управлението в множество държави, при това вече не само в Западна, но и Централна Европа. Навлизането на теми като имиграция, сигурност и организирана престъпност в дискусиите за разширяване няма да ги направи по-лесни. Използването на преговорната рамка за постигане на двустранни цели също става все по-често срещано явление, дори България се включи в него. Изискването за разрешаване на въпросите на войната и мира и границите в присъединяващите се държави остава валидно и съюзът, дори воден от геополитическа мотивация, няма да е склонен да внесе проблеми от такъв мащаб и острота вътре в организацията. Това засяга голяма част от преговарящите, особено в източна Европа и Кавказ, но и на Западните Балкани, ако Белград се активизира в Босна. Всъщност самата идея за разполагане на геополитическа логика в процес, който може да отнеме още десетилетие е доста проблематична, защото единствено формалното членство води до непосредствени ползи. Казано иначе, директната приложимост и полза от претенцията за геополитическа значимост е ситуативно ограничена особено когато всички участници си дават ясна сметка за това. За да се променят тези калкулации, ще са нужни много повече доказателства за необратимост.
Съществуват обаче по-дълбоки промени и причини за затрудняването на процеса на европейско разширяване. Може би ключова сред тях е проблематизирането на презумпцията за базова и достатъчна съвместимост между членовете на организацията и държавите и обществата, които желаят да се присъединят. Петото разширяване в този смисъл бе почти автоматично, възприемаше се като институционален израз на отделено, но дълбоко идентично културно, социално и политическо пространство, особено по отношение на Централна Европа и Прибалтика. В този смисъл разширяването не се занимаваше с интегриране на различия, а с присъединяване на исторически прекъснато подобие. Точността изисква да кажем, че това убеждение бе разклатено с членството на България и Румъния и промяната бе осезаема към края на самите преговори. Друга вече нарушена презумпция е тази на еднопосочността, на необратимостта на европеизацията във всичките ѝ аспекти – от правна и институционална до културна и политическа. Конструирането на нелибералния свят на Виктор Орбан, при това в сърцето на „стара Европа“, подкопа и тази предпоставка и сигурност на интеграционния процес. Макар да не признават, мнозина европейски политици, гледащи към сегашните кандидати, не са заети да си представят траекториите и контурите на тяхната модернизация, а дълбочината и тежестта на евентуалните девиации. Нещо повече, в края на процеса не съществуват икономически възможности, които да мотивират европейския бизнес, по начин подобен на включването на Централна и Източна Европа в западния индустриален хинтерленд.
И други размествания затрудняват разширяването. Централна и Източна Европа влязоха в ЕС и НАТО като елемент от много по-цялостен и продължителен период на трансформация, дълбоко желана, социално подкрепена и устойчиво осъществена. Контекстът на сегашното разширяване е доста различен в това отношение. Енергията за промяна е притъпена в много страни от Западните Балкани, обществата са уморени, мнозина си имат собствени индивидуални и групови интеграции в ЕС чрез безвизови режими, частичен достъп до пазара на труда и функциониращите диаспорни мрежи в Западна Европа. Емиграцията непрестанно ги лишава от най-активните и непримиримите. В някои страни като Сърбия, Босна и Северна Македония части от политическите елити все повече намират работещ за тях modus operandi, който не изисква евро-атлантическа принадлежност, тя дори би им пречила. Например зависимостта на Белград от Китай вече преминава критични нива в области като инвестиции, икономика, сигурност и други. Има и геополитически промени в тези периферни територии, на които още не е ясно колко убедително Европа ще отговори. Безвремието там се характеризира с настъпление на нови глобални играчи като Китай, ОАЕ и Саудитска Арабия, успоредно с по-традиционното присъствие на Русия и Турция. Тяхната активизация в Западните Балкани, Източна Европа и Южен Кавказ създава състезателна среда, в която те все по-активно интервенират чрез провокации, инвестиции, корупционни схеми, отглеждане на собствени приятелски кръгове и други. Става въпрос за смяна на тяхната стратегия, по-голям мащаб на намеса и изрична цел за отклоняване от техния път към Запада.
Процесът на разширяване обаче далеч не е обречен. Западът се ре-ангажира далеч по-бързо и амбициозно от очакваното. Геополитическата безтегловност на европейските периферии приключи, а ЕС и НАТО са мобилизирани да приближават общества и институции. Предприсъединителните фондове се увеличават, за да се неутрализира финансовия десант на Китай и арабските държави. Непрестанно се реализират нови форми на пред-интеграция, за да могат страните по-бързо да се включват в отделни политики, механизми и програми на ЕС. Самите общества в повечето държави кандидати остават амбицирани да приключи тяхната геополитическа амбивалентност. Но задачата е с все по-висока сложност и изисква дългосрочен политически ангажимент и институционален фокус. Към настоящия момент препятствията изглеждат повече от възможностите за успешен край.
Владимир Шопов е консултант, изследовател и колумнист, завършил е политология в СУ „Св. Климент Охридски” и London School of Economics and Political Science. Специализирал е в университетите в Оксфорд, Лондон, Калифорния, Пекин и в Ново училище за социални изследвания, Ню Йорк. Външен преподавател в Софийски университет „Св. Климент Охридски“ и Дипломатическия институт на МВнР. Гост-лектор в различни европейски университети и дипломатически академии. Бил е съветник по европейските въпроси на министъра на вътрешните работи (1997–1998 г.), съветник в Мисията на България към ЕС (1998–2001 г.), съветник на министъра на външните работи (2014–2016). Автор е на „Британският опит за моделиране на ЕС (1997–2007 г.): идеи, дискурс и интереси в международните отношения“ (2020).
