„Орфей и Евридика“ на Кристоф Вилибалд Глук; режисьор,сценография, костюми и хореография Стефано Пода; диригент Лучано Ди Мартино; диригент на хора Драгомир Йосифов; солисти Орфей – Антонио Джованини; Евридика – Мария Радоева, Евгения Ралчева; Амур – Светлана Иванова; чембало Йосиф Герджиков; оркестър, хор, балет на Опера Пловдив
На 5 октомври 1762 г. във Виена е представена за първи път операта „Орфей и Евридика“ на Кристоф Вилибалд Глук. Той вече е известен композитор в цяла Европа. В Рим е признат за майстор на италианската опера. Получава награда след награда. Фаворит е на императрица Мария Терезия. Въпреки многото творби, представяни с успех, Глук има нови виждания за операта. Но едва срещите с граф Джакомо Дурацо и най-вече с поета Раниеро де Калцабиджи го подтикват да направи голямата крачка. Двамата се стремят към възраждане на италианската опера серия. Според Калцабиджи трябва да се даде предимство на драмата, да има големи хорови партии, да има танци, в които да се претворят новите хореографски идеи на Жан-Жорж Новер и Гаспаро Анджолини. Според него сложните драми на известния тогава либретист Метастазио трябва да бъдат заменени с действие, основано на някой мит и свързано с морална идея. Така се ражда „Орфей и Евридика“, опера която обединява текста на Калцабиджи, музиката на Глук и хореографията на Анджолини, сценографията на Джовани Мария Куалио, а първият Орфей е кастратът Гаетано Гуадани, Евридика е Лучия Клаверо, а Амур – Мариана Бианки.
На 15 юни 2019 г. в Пловдив за първи път беше поставена на сцена „Орфей и Евридика“ на Глук в оригиналната версия с контратенор (изключвам концертното изпълнение в зала „България“ на „Софийски солисти“ през 2004 г.). Дълго ще помня тази вечер – необикновена, неземна. Сцената на Античния театър е покрита със ситен бял пясък. В дъното тече река. Под арката в единия край стои огромeн скелет на ладия.
Притъмнява. Публиката е нетърпелива. В дъното излиза облечен в бяло дервиш и започва своя безкраен танц. Под него шуртят водопади. Край стените на чашата на Античния театър бавно се прокрадват тъмни сенки. От ярката светлина на прохода излизат още тъмни фигури, които прокарват първите следи в пясъка. Шумът на водопадите се заглушава от все по-извисяващите се гласове на хора – тъжни, протяжни, отчаяни. И точно когато отчаянието е безмерно, започва увертюрата. Водата спира. Траурната процесия следва стъпките на Орфей, който оплаква своята Евридика. Сенките понасят тялото на нимфата към пламтящия вход на другия свят. Над театъра се носи отчаяният вопъл на Орфей: „Зова своята любима … само ехото ми отговаря…“ И тогава димът се разсейва. Амур обявява решението на боговете. Той ще може да изведе своята любима на белия свят, ако песента му трогне сърцата на боговете и ако по обратния път не се обърне нито веднъж назад, за да погледне Евридика.
Започва пътуването. След пясъка и водата време е и за огнената стихия. „Кой идва в мрачните селения на Ереб…“ Разговорът на Орфей със сенките е емоционален. Той трябва да ги омилостиви. Това е една от най-красивите сцени в операта. Точно олицетворение на идеите на Глук и Калцабиджи, гениално осъществени от Стефано Пода – великолепни хорове, ефектни танци и изумителен Орфей. Владението на Ереб е мястото, където душите изкупват земните си грехове. Тук е ладията на Харон, от която слизат лутащи се фигури, търсещи накъде да поемат. Погледът не смогва да обхване цялата пищност на сцената, да осмисли непрестанно сменящите се цветови нюанси, движенията на всеки човек на сцената, който има индивидуална задача. А операта продължава. Музиката е омилостивила боговете и Орфей може да продължи пътя си към Евридика – фуриите и призраците изчезват. Всичко е ярко, светлина струи отвсякъде. Мрачните фигури отстъпват място на красиви герои и героини. Танцът на блажените духове е един от най-изящните моменти в операта. Изумителна картина. Осветлението е тъй ярко, че те наистина изглеждат като светлинни проекции на човешки тела. Винаги по двама, винаги свързани, ръка за ръка. Танца им повтарят и приличащи на скулптури тела на бродещите, още ненамерили своя път души, сякаш за да свърши мъчителното търсене, да се разтворят и те в тази красота. Солиращите флейти допълват неземната атмосфера. Втората ария, най-красивата на Орфей е точно тук. „Колко е чисто небето, колко ярко свети слънцето, каква нова, чиста светлина е това…“ Ето я Евридика. Двамата трябва да напуснат Елизиума, отреден за блажените души на героите. Те са сами в обратния път към светлината. Сами са и в чисто човешките си отношения. „Защо не ме поглеждаш?“, „О, аз нещастна“, „Колко нещастна е съдбата ми“ отправя своите упреци Евридика. Глук създава невероятен дует, изпълнен толкова стилно и изящно от двамата певци под елегантния съпровод на оркестъра. Хореографията на този момент също е много въздействаща. Интригата навлиза в своя финал, защото след завладяващата ария на Евридика Орфей не успява да устои и се обръща, което, разбира се, води до познатата развръзка. Евридика умира, а Орфей горко ридае. „Какво ще правя без Евридика, къде ще отида без моята скъпа…“ Неколкократно повторени, тези фрази допълнително изострят ситуацията, а оркестърът изтегля плавната мелодия, сякаш за да засили страданието. Това е арията, абсолютен хит вече столетия наред. Надвесен над безжизнената си любима Орфей отново и отново пресява пясъка, точно както и в началото. Великолепно изпълнение. Дотук постановката следва партитурата на Глук. Вместо очакваната поява на Амур на сцената отново са мрачните фурии, сякаш и те вбесени от ситуацията. Звучат адските тромби. Редицата се огъва, разделя се, отново се събира, за да се разпадне с края на музикалната фраза. Бавно ярката светлина облива всички. И преди да са заглъхнали аплодисментите се понася позната мелодия. Не това вече не е Глук – това е песен, от която настръхваш, мелодия, дълбоко закодирана в гените ни – „Ела се вие, превива, мома се с рода прощава“. Гласовете се сливат, разпадат, заглъхват. Това е повече от щастливия финал на Глук и Калцабиджи, в който боговете връщат любимата на певеца, затрогнати от безмерната му мъка, а танците на пастирите и пастирките съпровождат възстановяването на земната хармония. Това е оживяването на мита в настоящето, продължението на магията на Орфей днес и завинаги.
Почувствах се задължена да разкажа история, за да се визуализират думите. Да, всяка стъпка по сцената беше на точното място и в точното време. Всяка стъпка беше уважение към гения на Глук. Всеки тон беше великолепно поставен, изпят, изумително стилно, вярно, с абсолютното разбиране за стила и епохата. Много ярко присъствие на Йосиф Герджиков, специално поканен чембалист. Невероятна работа на Драгомир Йосифов с хора – всяка нота с точно намерената интонация, с отношение и търсене на красотата. Светлана Иванова ефектна като Амур. Мария Радоева – красивият ѝ тембър омайва. Тя играе с гласа си, съблазнява, заповядва, примамва и гали. Неустоима актриса. Тя не е ефирната сянка на Евридика, тя е пълнокръвна, силна и борбена. Антонио Джованини – тембърът му е мек, фразите са изваяни, интерпретацията напълно се вписа в митологичния образ на Орфей. Прослушах и други негови изпълнения и мога да каже, че тази мекота и нежна нега в интерпретацията бяха търсени съвсем умишлено. Впрочем гласовете на Мария Радоева и Антонио Джованини бяха удивително подходящи един за друг – меки, но и тембристи, страстни, но и изискани. Цялото това вълшебство беше обединено от диригента Лучано Ди Мартино, който ръководеше всяка група с умение и вещо познаване на творбата.
Колкото до постановката на Стефано Пода, толкова многопластова, пълнокръвна и богата разработка на една оперна тема не съм виждала. Пода обедини Вселената в една затрогваща и вълнуваща история, която надхвърли простите отношения между двама влюбени. Той подчини природните елементи и ни ги представи в най-ярките им форми – безкрайно течащата вода, която разделя, но и свързва, изпепеляващ огън, който изгаря, но и топли, стъпките в пясъка, оставящи следи дори и в света на сенките. Свърза всички музи, за да не ни остави миг покой, за да изпълни слуха с музика, очите с красота, сърцата с нежна любов, ума със спомени и размисъл за неразгаданите докрай послания, душите ни с гордост, че от хилядолетия духът на Орфей се преражда и вдъхновява наследниците си.
Тази година операта ще се играе само веднъж – на 24 август.
На 21 юни в Пловдив отново беше представена „Силата на съдбата“ на Верди, постановка на Стефано Пода. Същия ден стана ясно, че Синдикатът на френската критика е присъдил своята Голяма награда на постановката на Стефано Пода „Ариадна и Синята брада“ на Пол Дюка, представена в театър „Капитол“, Тулуза. Това е най-добрата постановка за 2019 г. във Франция. Ще допълня, че за спектакъла „Силата на съдбата“ през 2017 г. Пловдивската опера получи Кристална лира в категорията „Постановъчен екип“ на Съюза на българските музикални и танцови дейци.
