Дълбоката, сърдечна привързаност и нежна почит на християните към Пресвета Богородица – трябва да се признае – се е родила в Църквата. И може би това е първото изцяло нейно духовно дело. Тя е възникнала в Църквата, „отгледана е“ в недрата на Църквата, вкоренила се е благодарение на Църквата (разбира се – в Църквата като човешка общност, а не като „институция“).
Защото нека си дадем сметка, че в собствено евангелската история Светата Дева има съвсем „тихо“ присъствие. След благовестието на архангела и краткия ѝ възторжен химн към Бога, последвал приветстването ѝ от Елисавета („Душата ми величае Господа и духът ми се зарадва в Бога, Спасителя мой“, Лук. 1:46-47), Богородица практически напълно… замлъква. След Рождеството във Витлеемската страноприемница тя не проронва и слово при поклонението на „мъдреците от изток“ (Мат. 2:11), а също при идването на пастирите, свидетелстващи за чутото от ангелското войнство под нощното небе. Тя мълчи и пази чутите думи – както ни казва евангелистът – „като ги слагаше в сърцето си“ (Лук. 2:19). Мълчи в среднощния път, превърнал я в бежанка в Египет, мълчи и след това през годините на детството Иисусово в Назарет Галилейски. Не я чуваме също и по пътищата на земното служение на нейния Син, макар по косвен начин да разбираме, че тя Го е следвала в тях. Можем да заключим това от единствения случай, в който си позволява да Му отправи майчиното си ходатайство на сватбата в Кана Галилейска (вж. „И като се привърши виното, казва Иисусу майка Му: вино нямат“, Иоан. 2:3).
И да Го е следвала обаче, заедно с учениците, в евангелската история Пресветата Дева е практически невидима, незабележима между жените – нейни родственици и изцелени от Иисус грешници. Да, ще трябва да си дадем сметка, че от буквално няколкото места в четирите евангелия, в които името ѝ се споменава, ние въобще не можем да получим представа за нейния лик и характер (каквато определено получаваме за характерите на Петър, на Зеведеевите синове Иаков и Иоан, на Тома). Присъствието, дори присъствието ѝ ни се губи. И макар по-късната иконография да я изобразява заедно с учениците на Петдесетница, при слизането на „огнените езици“, в Деянията за това не ни е споменато нищо.
Как следователно е възникнала тази дълбока, дълбока почит към Божията Майка, която едва ли има за свой източник единствено строго богословския мотив, че от нейната утроба се е въплътила – „заради нас и заради нашето спасение“ – Личността на Самия предвечен Бог-Слово? Защото ми се струва несъмнено, че в своите основания първоначалната Църква вече има познание и за собствената личност на Дева Мария, прозряла е и горещо е обикнала нейната – вече именно нейната – персонална душа.
Преданието ни говори, че първи и още приживе, нейния лик е изписал сам св. ев. Лука и Църквата го е запаметила оттогава в самото си сърце – като самото сърце на своя най-съкровен живот завинаги. Още първоначалната Църква с други думи е съхранила в себе си и за себе си онези огромни – едновременно дълбоко вглъбени и абсолютно екстатични, абсолютно всичко земно разбиращи и от всичко земно чисти, всескърбящи и всеутешаващи очи на Богородица и е пожелала те завинаги да останат присъстващи на всяко нейно събрание по земята, пожелала е всяко нейно събрание да има нейния Лик посред себе си. Църквата обаче очевидно е заживяла по този начин с Пресветата Дева именно след края на онези земни пътища на нейния Син, в които тя смирено е оставала на заден план, пазила е дистанция от Него и от следващите Го ученици.
И ето: аз мисля, че това изцяло собствено дело на Църквата – познанието и заживяването на Богородица е имало своето тайнствено начало в един момент от оня страшен ден на Разпятието, който се е врязал в паметта на четвъртия евангелист – св. Иоан Богослов. „При кръста Иисусов – свидетелства ни той – стояха майка Му и сестрата на майка Му, Мария Клеопова, и Мария Магдалина. А Иисус, като видя майка Си и стоещия там ученик, когото обичаше, казва на майка Си: жено, ето син ти! После казва на ученика: ето майка ти! И от оня час – завършва евангелистът – ученикът я прибра при себе си.“ (Иоан. 19:25-27). Аз мисля, че ако си спомним какво изповядва вярата на християните, а именно че с Жертвата на Христос Църквата, на която Той отдава Себе Си става Негово Тяло – Тяло, в което Той вече живее, което храни със Своята Плът и Кръв и което съединява в Духа Свети със Своя Отец, за да му даде живот вечен (срв. 1 Кор. 12:27), ние ясно ще разберем тайнственото послание на Господа към майка Му и ученика Му от Кръста. След увенчанието на Моето спасително дело – казва Той – чието време вече се изпълва, твоят син, жено, ще бъде вече ето този Мой ученик и неговите събратя – онези първи, които после ще се умножат и ще станат неизброимо много. Ще бъдат те, защото след петдесет дни, когато слезе върху им Дух Свети, те – това ще бъда Сам Аз. На тях Аз отдавам Себе Си, в тях днес се полагам, в тях в-телесявам Себе Си, в тях заживявам изцеления от смъртта живот. Ето защо, посочвайки ти първи този тук Мой ученик, когото особено обичах, Аз още сега ти казвам: жено, ето син ти! Той, а след него и останалите му братя ще са вече онези, в които ще бъда Аз. Приеми ги, прочее, в Мое име първо в лицето на ето този тук и приеми в него и в тях Мен – Сина си! Този е вече твоят Син, а братята му и братята на братята му ще са същото, което бях Аз в утробата ти! И веднага след това казва и на ученика: „Ето майка ти“ – твоята и на братята ти родителка в Моето Тяло; от днес нататък тя е вашата майка в Тялото на вашия нов живот, тя е вашата майка като членове в тялото на Църквата!
Та ето: от оня час, в който „ученикът я прибра при себе си“ начева едновременно о-синовяването на Църквата от Богородица и одомашняването на Богородица в Църквата. Начева се онова утробно, истински утробно „познаване“ на всеки един, от Иоана насетне, в самото сърце на Богородица. Започва да изсветлява онова, познато едва от Църквата и в Църквата невероятно Богородично лице, което – виждаме го и до днес – ни има всичките като свои синове и дъщери и чиито очи зрат, както майчините, преди дори да сме отворили уста да промълвим болката си, срама си, молбата си, всичко, което сме в дълбините си. Защото „от оня час“ ние и не сме просто пред лицето й, а буквално в сърцето ѝ. Защото сме разчленената в своите „членове“ нейна собствена плът. И обратно: започва се нейното синовно познаване от нас – познаване, че сме „членове“ на нейното тяло, имащи своята заедност в нейното сърце – имащи я като сърцето си.
Тайната на Богородичния Лик, останал дълбоко засенен по протежение на евангелската история, започва значи да изсветлява от оня час, в който ученикът – по думата Христова – „я прибра при себе си“; той „проговаря“ едва в дома на онзи, който – по думата Христова – ѝ става син, заедно с братята и братята на братята си. Едва този „дом“ го из-образява чрез ръката на най-интимно позналия я в този дом – св. ев. Лука. И няма никаква нужда при своето блажено Успение, което чествахме в самия край на миналата седмица, Богородица да бъде взимана от този „дом“ и възнасяна с плътта си на небесата при Своя Син. Доколкото неин син от Иоан Богослов насетне е целият сонм на Църквата, която е Тяло Христово, то в него, в това Тяло тя е с Него и в Него, и всички заедно са там дето е и Той (срв. Иоан. 17:24).
