Това, че масовите престъпления в Украйна се извършват пред очите на цял свят не само в името на „новото руско самодържавие“ (на путинизма), но и на една „велика култура“ (руската), нито ги оправдава, нито ги отменя. Обратното би било равносилно на пълно помрачение на морала, връщане далеч назад, в кървавото зарево на варварството.
Що за човек трябва да си, за да надигнеш глас и да тръгнеш да браниш престъпниците и престъпленията им? Въпросът ми е чисто хипотетичен. Виждаме как висши представители на Русия, без да им мигне окото, използват трибуната на ООН за най-отвратителни и демагогски упражнения върху гърба на жертвите. Виждаме как след това всички тези словесни еквилибристики се преповтарят залпово от оръдията на Путиновата пропаганда. И как слузта на лъжата започва да се стича из социалните мрежи по цял свят. След което хлевоусти адепти на „русский мир“ я преповтарят и у нас. Без да се свенят и без да ги е грижа за истината.
Нали „истина“ няма? И съответно нищо не се е случило. Огромната трагедия в Мариупол или клането в Буча? Нищо, в сравнение с предишните осем години в Донецк и „зверствата, извършени на самия Майдан“ през 2014 г. А и Украйна не съществува. Такава държава няма. Тя е „изкуствено недоносче“, недоразумение, по силата на което „някаква територия“ е попаднала в ръцете на „бандеровци“, оживели от клишетата на съветското кино. А и кой може да гарантира, че всичко, което ни показват световните медии е истина? Медийни преувеличения има и от двете страни…
Украинците сами са си виновни за всичко, щом са загърбили прелестите на „русский мир“. Нека се мъчат сега без храна, вода или лекарства в скривалищата, нека там се раждат децата им или измират близките им. Всичко това е само „дребен детайл от историята“, предвид възможната поява на „Новорусия“.
Подобен „негационизъм“ винаги е съпътствал масовите престъпления на нацизма и комунизма. А в момента ставаме свидетели на разгръщането на нова престъпна идеология, превръщаща агресивния руски империализъм във висша цел. В обикновен рашизъм.
Някога офицери от SS, изправени пред Трибунала в Нюрнберг, са продължавали да отричат съществуването на пещите, в които са горили телата в Аушвиц, като твърдели, че това били фурни за изпичането на хляб.
По същия начин днес „рашистите“ отричат клането в Буча. Не било доказано. Няма жертви. Актьори лежали в снега и даже неволно помръдвали. Сателитните снимки, които доказват наличието на труповете по улиците от седмици? Американски фалшификации на Илън Мъск.
Аналогията с Катин е натрапваща се. Половин век Москва отричаше избиването на 22 000 поляци през 1940 г. край Смоленск. След 1945 г. СССР прави опити да припише „тази смърт“ за сметка на Хитлер, но не успява. Едва Горбачов извади документи за тези екзекуции от архивите, а Елцин чак накрая призна истината.
Сега всичко това сякаш отново и отново се повтаря.
Най-страшното при такива „помрачения на разума“ е, че палачите започват да обвиняват жертвите си.
Загиналият е виновен, защото е бил убит. А оцелелият е виновен, защото е оцелял. Виждаме от репортажите на световните медии как оцелели в Буча с мъка разказват за случилото се. Едва намират думи, шокът и болката са твърде силни.
Как да разкажеш, че си оцелял, скрит някъде, докато са избивали съседите ти? Или за снайпериста, заел позиция в отсрещния дом (някой хлапак от Кемерово или Дагестан), който в духа на компютърните игри е прострелвал всеки, който прекоси улицата? Как се описват разстрели на родители пред децата им? А изнасилванията? А убийствата на жени за едни обици, изтръгнати от ушите им?
Затова и клането в Буча толкова прилича на избиванията в Сребреница или на етническите прочиствания в Рачак, заради които западният свят бе принуден да се намеси в конфликта в бивша Югославия.
„Войната на Путин“ отдавна престана да бъде само негова лична война. Тя се превърна във война на „руския свят“ срещу човечеството и човечността още когато събраните от кол и въже войници от тази армия започнаха да действат като касапи и мародери.
Оттук насетне всеки участващ (или подкрепящ!) тази война става съ-извършител на масови престъпления.
И никой оттук насетне няма как да твърди, че „не е знаел“ или че е вярвал в доблестта на „руския войник“, който подобно на съветския войник никога не бил извършвал никакви убийства и мародерства. И не можел да ги извърши. Защото бил чел в училище Достоевски в оригинал или бил закърмен с „Лебедово езеро“ на Чайковски.
В момента руски блогъри, срамуващи се от отечеството си, свидетелстват как пощенски клонове в Русия са затрупани с пратки от награбеното в Украйна. А цял свят видя снимки на изгорели руски военни камиони край Киев, натъпкани догоре с плячкосани перални.
Да ви напомня нещо това? Питам почитателите на „русский мир“? Ако не знаят, е време да научат, че в края на Втората световна война с указ на Сталин мародерството е било узаконено „нормативно“. Всеки войник от съветската армия е имал правото да изпрати десетина килограма „плячка“ в родината си от „събраното“ из Европа. Офицерите – до 50 кг. По-висшите офицери – едно купе или няколко купета във вагон, а генералитетът – цели влакови композиции.
А когато Сталин решава да смачка фасона на маршал Жуков, провъзгласил себе си за „Георгий Победоносец“, при обиск откриват в един от сайвантите на само една от неговите дачи над 600 килима, десетки хиляди метра платове, 3 000 часовника, цели пудове злато и брилянти…
Ето традициите на „Победата“, валидни и за Путинова Русия. Интересно защо героите-ветерани не разказват за това при срещите си с учениците? Нали са го правили и все още го правят? Щом практиката е налице…
Ако Путин имаше чувство за хумор, на тазгодишния парад на 9 май някои от танковете можеха да дефилират с крадени от Украйна вещи. Представете си само танкове, върху които висят отмъкнатите перални…
А изнасилванията? Тази „мръсна тайна“ на съветската армия, прославила я във Втората световна война? Всеки, който в днешна Русия се осмели да заговори или пише за това, попада под ударите на поне два действащи закона за „клевета“ срещу „славното руско минало“.
А за това съществуват огромен брой свидетелства, безспорни и страшни документи. Едно от тях са разтърсващите спомени на писателя Леонид Рабичев „Войната всичко ще заличи“ (2008), сам той фронтовак и орденоносец. Ето как вътре се описва поведението на съветските войници към мирното население и извършваните насилия:
Те, озовавайки се в Европа, попаднаха на огромни колони от бежанци, влачещи мебели, куфари и багаж. Нахвърляха се върху тях, избутвайки встрани старците и децата, забравяйки за отстъпващите почти без бой немски подразделения, с хиляди се нахвърляха върху жените и момичетата. Жените-майки и техните дъщери лежаха отдясно и отляво по шосето. А пред всяка от тях стоеше армада от мъже със свалени панталони. Облетите в кръв и изгубилите съзнание захвърляха настрани. Хохот, ръмжене, смях, викове и стенания. А техните командири – техните майори и полковници – също стояха на шосето. Някои от тях се хилеха, а други дирижираха, по-скоро регулираха, така че всички войници, без изключение, да съучастват. И това не беше мъст, насочена срещу германците. Войниците прекрасно разбираха, че тези конкретни хора, забравени и нещастни, за нищо не са виновни пред тях. Това беше хазартен групов секс, всепозволеност…
Представяте ли си какво в момента се върши в Украйна от потомците на същата тази „армия“? Което обяснява и всички тези трупове, разхвърляните по пътищата тела, които, нека не забравяме, са принадлежали на хора, всеки от които е имал своя живот, планове и лични спомени. Защото с всеки от тези убити и озлочестени хора си отива цял един свят…
Един ден Путин, Лавров и Шойгу ще бъдат изправени (дори задочно!) пред Международен трибунал, където ще трябва да отговарят за престъпленията си срещу човечеството, но в морален план присъдата им е вече произнесена. Бъдещите поколения, убеден съм в това, ще споменават името на Путин, както днес споменаваме имената на Хитлер и Сталин.
А що се отнася до „рашизма“, той ще продължи да съществува сред маргинални и радикални групировки.
Човек сам избира: или брани тиранията и насилието, или истината и човечността.
Защото не всичко в този свят е въпрос на „фейкове“ или „фотошоп“.
Не са „фотошоп“ телата в общите гробове в Буча. Не са „фотошоп“ хората, убити с изстрел в тила. Не са „фотошоп“ избитите семейства. Не е „фотошоп“ насилието, почернило Украйна.
Не съм убеден обаче, че с тези или с каквито и да било други думи могат да бъдат разубедени привържениците на „рашизма“.
Защото той, подобно на други човеконенавистни идеологии, е социална патология, пуснала дълбоки корени в съзнанието на немалко хора.
Със сигурност ще има такива, които ще продължат да смятат, че „украинците сами избиват своите“, докато „руснаците искат да спасят… света“. И да го „денацифицират“, каквото и да означава това.
И по времето на Хитлер е имало немалко хора (не само в Германия, но и по цял свят), които са твърдели, че нация, дала на човечеството Кант и Хегел, Бах и Вагнер, Гьоте и Шилер, велики учени или писатели като Томас Ман или Ерих Кестнер, не би могла да извърши масови престъпления. Уви, оказало се, че може и че истината за тях е ужасяваща. Впоследствие мнозина са се срамували и разкайвали за лековерието си.
Сега ни казват, че народ, дал на човечеството Пушкин и Достоевски, Толстой и Чехов, Чайковски и Рахманинов, не може да извърши масови престъпления.
Че „руссский мир“ е „свят на мира“, а не на войната. И че руският войник е само „миротворец“, че жертвите са „фейк“, че бялото е черно, а черното – бяло.
И някои пак са склонни да повярват, лепвайки огромен грях върху собствената си съвест.
Като отново ни разказват басни за някакво си ново руско „освобождение“.
Към подобни баснописци и баснотворци руският журналист Александър Невзоров тези дни се обърна със следните думи: „Всеки път, когато виждаме скулптурата на съветския войник, прегърнал момиченце, у нас би трябвало да възниква следният въпрос: „А какво ли този войник е направил с майка му?…“
