Разговор на Антония Апостолова с Людмила Балабанова
Исках този разговор с вас да бъде само за не-хайку поетичните ви книги през годините, тъй като смятам, че за онези кратки специфични форми трябва да говорим отделно. Всъщност обаче – скрити, свързани – не се ли съдържат хайку и философията им и във всичко останало, което пишете?
Ще започна с това, че в отзивите за първата ми книга, публикувана през 1992-рa, се споменава като влияние поезията на Далечния изток. По това време не бях добре запозната с нея. Имах бегла представа за класическото японско хайку от преводите на Людмила Холодович и още по-бегла – за дзен поезията. Изглежда, вътрешната ми нагласа за възприемане на света по някакъв начин съвпада с далекоизточния интуитивен и съзерцателен подход, а никакво образование и ерудиция не могат да се сравнят с нашите изначални склонности. Сега, след дисертация на тази тема и теоретична книга от 500 страници, виждам, че да, в първата ми книга присъстват някои от техниките на хайку – така например толкова любимите ми асоциативни скокове, които оставят огромни празни пространства, които да бъдат запълнени от въображението и таланта на читателя. Мога да спомена и това, което проф. Светлана Стойчева нарича в рецензии за мои книги „проектиране на човешкото върху природното и обратно“.
Впрочем в съвременния постмодерен литературен свят все повече сме свидетели на смесването на жанрове с различен културен произход. Резултат от такова пренасяне и доразвиване е съвременният западен хайбун – с корени в японската литература, но доразвит в средата на съвременната западна постмодерна поезия. В резултат е налице един много сложен и изтънчен литературен жанр, който дава изключителни възможности за метафорични мрежи, използвайки връзки и конотации между трите основни елемента: проза (или стихотворение), хайку и заглавие. Като елемент, вместо прозата или стихотворението в проза, все повече навлиза западното стихотворение, дори класическото – ритмично и римувано. През последните години този жанр се развива много бързо.
От 2020-а съм част от редакторския екип на годишната англоезична антология за съвременен хайбун и съм свидетел на лавинообразното увеличение на номинациите за антологията поради растящия брой списания, публикуващи хайбун.
Чета поезията ви като опит за летопис на мимолетното, но с идеята, че повторимостта на тази мимолетност е равносилна на вечност. Как разбирате връзката между преходността и вечността?
Преходността е най-голямото изпитание, пред което сме изправени, най-голямата ни тъга като същества, населяващи една временно съществуваща планета, която обикаля около временно слънце, изгряващо сутрин, за да залезе вечер, и където родителите ни напускат този свят, за да се родят внуците ни. Какво по-трудно за приемане от индивидуалния ни край, от края на цялата ни цивилизация в някой далечен ден, от неизбежното угасване на слънцето… И все пак в тази кипяща и непрекъснато променяща се Вселена всички пътища са кръгли и себе си настигат само. Като смяната на деня и нощта, като цикличността на сезоните.
Въпреки космологичната теория (възникнала на Запад през миналия век) за Големия взрив, поставил началото на времето и пространството, което се разширява, в Далечния изток приемат, че след това ще започне наново свиването на пространството до началната сингулярна точка. Тоест на Изток мислят за Вселената като за едно туптящо сърце. От тази перспектива наистина повторимостта на мимолетното е равносилна на вечност. И най-накрая, не прави ли живота толкова ценен именно преходността?
Тъмнината и светлината (особено в образа на слънцето, който толкова силно присъства при вас) са може би най-устойчивата дихотомия във вашата поезия – онова тяхно вечно приплъзване, изместване, редуване. Има ли първенство някое от тях в собствената ви космогония?
Като родена в най-прекрасното време на годината – лятното слънцестоене, когато светлината приижда отвсякъде и нахлува в дългите летни дни – аз съм решително за светлината. Слънцето е празникът, чистата радост от съществуването. Но редуването на деня и нощта е скелетът на живота на тази планета. На всички възможни нива. Не можеш да избягаш от тази клетка, понякога и не искаш. А поезията е това, което може да ме примири с всичко. Затова толкова често преходът към мрака, особено един специален момент, присъства в моите текстове, не само сега, когато самата вече съм между залеза и здрача. Този момент, усещането за предстояща загуба, ме преследва много отдавна. Поезията е утеха за всички загуби, включително за загубата на светлината – за щастие, поне тук, най-често временна.
А има ли опасна, вредна светлина и спасителен, потребен мрак?
Мисля, че светлината не може никога да е вредна, с известна уговорка за изкуствената светлина, особено измамната светлина на прожекторите. Има талантливи творци, които не създават вече нищо значително, след като имат шанса (или може би лошия шанс) да получат твърде голямо признание още като много млади, а тази прекалено силна и насочена светлина сковава. Хубавите творби, които са сътворили, остават завинаги, превърнати в класика, но всеки автор знае колко е мъчително да не можеш вече да надскочиш себе си (тук прескачам случая с изкуствено преекспонираните автори).
Колкото до мрака, той има също своето значение. Замисляме ли се често за тайнствения свят, сред който живеем и не забелязваме, докато преследваме малките си човешки цели. Нощта е вратата към непознатите светове, онова необходимо напомняне колко малки сме на нашата скромна планета. Планета, обикаляща около една незначителна, но близка звезда, която денем милостиво скрива истината от нас и оставя илюзията за изключителното ни присъствие в океан от светлина.
Ако вярвате в равновесието и както казвате някъде, „равновесието е гарантирано“, предзададено, то тогава застрашава ли го изобщо нещо? Не е ли то осигурено без никакво наше усилие и защо непрекъснато се страхуваме да не го изгубим?
На чисто физическо ниво равновесието между светлината и мрака на нашата планета е гарантирано – доказват го опитът и теоретичните ни познания. Това равновесие съществува като рефлексия и в областта на философията. Въпреки големите различия между западната и източната култура и в двете са възникнали философски течения, обосноваващи едно диалектическо равновесие. Фундаментална концепция в китайската философия е теорията за Ин и Ян – двете енергии, които се допълват и винаги се намират в динамично равновесие. Всяка от тях съдържа семе от другата, което „пониква“, щом равновесието твърде много се наруши.
Това взаимопроникване на противоположностите изключва конфликта и ражда цикличността, за която вече стана дума. Подобно разбиране на Запад срещаме в най-близък план още у Хераклит (теорията за единството на противоположностите: „Пътят нагоре и пътят надолу са едно и също нещо“). Разбира се, независимо дали живеем на Изток или на Запад и доколко сме запознати с диалектическите теории, ние имаме интуитивно усещане за това равновесие. Разликата е, че на Запад дихотомиите са основна характеристика на мисленето, поради което неизбежният конфликт е белязал мирогледа ни. Оттук произлиза и нашият страх, от западното разбиране, че новото качество се ражда след конфликт и борба на противоположностите.
Ще преформулирам онзи въпрос за мрака и светлината с нещо, което един британски писател бе споделил в интервюто ни: „Ами ако не злото е липса на добро, а самото зло е в основата и доброто се явява просто нещо добавено отгоре?“. Какво мислите?
Както вече стана въпрос, дуалността е превзела нашия западен свят на всички нива. Но дали съществува безусловно зло и безусловно добро? Къде е границата между тях? Може би все пак в основата е доброто, а злото е нещо, което отнема от него?
В един стих казвате как вятърът минава „отвъд живота и отвъд смъртта“. Има ли такова място? Не сме ли приели, че смъртта е отвъд живота, а той е отсам смъртта – какво тогава за вас е отвъд и двете едновременно?
Отвъд живота и отвъд смъртта е може би тяхното единство, връзката между тях. Какво е отвъд негатива и отвъд снимката? Вероятно проявяването, това, което прави от негатива снимка. Но поезията често носи повече от едно послание…
Слънчогледът, жуженето, гущерчето с откъсната опашка… Онова, което усещам в природните картини в поезията ви, е смирението на Творението, и да, тихата устойчивост в неговата цикличност, която толкова споменаваме. А човекът какво? Човекът почти не присъства пряко или остава някак невидим и няма как да не се сетя за онова ваше: „Който се мисли за венец на природата, / нека се огледа наоколо как живото расте, / без да претендира“. Поразсъждавайте за всичко това…
Вероятно още преди Протагор да формулира фразата „Човекът е мярката за всички неща“, антропоцентризмът се е настанил в основата на западния мироглед, внушавайки ни, че нито една реалност не е пълноценна без въвеждане на човешките измерения в нея. Дори самият израз „любов към природата“ звучи парадоксално, защото предполага, че човекът не е част от нея. В западната поезия природата най-често е фон, на който се изявява човекът. Ние дори не сме сигурни докъде се простира „извънчовешкият интелект“ – дотолкова вярваме, че акумулираме целия възможен интелект.
И все пак в натурфилософската поезия, както бихме се изразили на Запад, човешкото съществуване се представя в контекста на природния свят, а далекоизточната философия стига още по-далече – в нея човекът и природата са едно цяло, микрокосмосът и макрокосмосът не са два полюса на Божествения ред, а непрекъснато преливащи се една в друга вселени. Впрочем повечето цитати във вашите въпроси са от първите ми книги, което означава, че по-скоро интуитивно съм писала тогава за това, което сега обяснявам.
Какво е остаряването – напускане на/отпускане в „крехките затвори на телата“ или…? Какво се случва (или поне би трябвало) в него?
Тъжен въпрос… Само смъртта може да ни освободи от затворите на телата. По времето на споменатото стихотворение съм била още много далеко от старостта. Парадоксално е, но младите хора мислят повече за смъртта, повече пишат за нея. От друга страна, не е ли това основният въпрос на живота? Тогава е естествено за всеки, навлизащ в зрелостта, да се опитва да го разреши за себе си.
Хубавото на остаряването е, че човек се освобождава от много илюзии. Това носи свобода, но не и отпускане, поне за мен. Трудното е, че непрекъснато трябва да се правят дребни избори: застанала пред библиотеката си, се чудя какво си струва да препрочета през оставащото време; същото е и с новите книги, сега излизат толкова много; същото е с онези области от знанието, с които съм искала да се запозная, но не съм намерила време и вече може би е късно… Това прави живота по-скоро напрегнат.
„Нищо завинаги не е тук и нищо завинаги не изчезва“, пишете. Но възможна ли е, ефимерна и непостижима ли е тогава целостта, събирането докрай и напълно някъде, някога, в нещо, в някого?
Ще припомня пак теорията за Ин и Ян, защото тя отговаря и на този въпрос. Нейният символ е кръг, изобразяващ целостта – в него двете енергии (мъжка и женска, светлина и мрак, активност и покой и т.н.) се преобразуват, преминавайки една в друга в своя динамичен танц, управляващ цялата Вселена. Нищо не е извън този кръг, но и нищо не е вечно в него, защото винаги може да се трансформира в нещо друго. Далекоизточната философия разглежда света като процес, но да припомним пак и Хераклит: „Не можеш да влезеш два пъти в една и съща река“. Всичко е тук, без да е вечно, ако можем да си представим, че прашинката носи информация за цялата Вселена.
Така е… Най-базовото, земното, природното при вас се свързва с най-битийното, екзистенциалното. Това ли е голямата задача на поезията – да преведе едното на езика на другото? А има ли според вас и „разрушителни“ цели поезията, в най-широкия смисъл на тази дума?
Има различни поети и поетики, така че би било претенциозно да говоря от името на всички. За мен писането е изследване на битието, търсене на смисъла на съществуването – това означава, че то си поставя същите задачи като философията, но в един по-различен, естетизиран контекст. Значи ли това, че подходът ми е логически? Да. Но това не е откровено интелектуален подход, като например у Николай Кънчев, нито демонстриране на ерудиция. Той е скрит под това, което наричате „земно“ и „природно“. Бих искала да изглежда, че нищо не знам, че пиша както дишам, че думите се подреждат сами без никакво усилие. Не съм сигурна доколко успявам.
А дали поезията има „разрушителни“ цели? Сигурно имате предвид стихотворенията? Те могат да имат всякакви цели. Но ако говорим за поезията в най-широк смисъл, аз я приемам като нещо изначално съществуващо, не като нещо, създавано в стихотворенията. В тях тя е търсена и невинаги намирана. Ако имаме предвид, че разрушението и съзиданието са двете страни на един процес, който движи света, не е ли създаването на изкуство опит да намерим нещо, което да ни примири с разрушението. Излиза, че много преди да се запозная с далекоизточната естетическа система, съм оценявала това, което е основното в нея и според Алън Уотс може да се дефинира като момента на криза между възприемането на преходността на света с тъга и съжаление и съзирането ѝ като самата форма на „Великата пустота“. Това усещане за преходност и намиране на красота в ефимерното съществуване е основа на далекоизточната естетика и има определени обертонове във всичките ѝ аспекти.
Сега ще си позволя поредица от бързи блиц въпроси към вас, базирани на ключови понятия и сентенции в книгите ви: Изхабима ли е болката?
За болката нищо след прекрасното стихотворение от една дума на Александър Геров: „Болка. / Болко-о! / Болчице…“. (Но романи може). Точно така преминаваме през болката. Констатираме я. Въобразяваме си, че можем да се борим с нея. Примиряваме се – или може би разбираме, че ни учи на нещо.
Измамна ли е крехкостта?
Да, най-крехките неща успяват да оцелеят понякога.
Съществува ли край?
Въпрос на координатна система. Ако има начало, значи ще има и край. Затова теорията за Големия взрив, мислен като начало, ми изглежда малко съмнителна. Повече съм склонна да вярвам на далекоизточното разбиране за Вселената като за биещо сърце.
Всяко „завинаги“ ли е наужким?
Това за мен е най-безсмислената дума, при цялото ми уважение и любов към думите.
Какво е невинността – липса или присъствие на нещо?
И двете – на различни неща.
А какво – смелостта?
За всеки различно. Животът ни е белязан от страхове. И как иначе на тази несигурна планета, с това човечество от непредвидими индивиди? Но трябва да се справяме някак. Поезията помага и за това.
Всичко ли има корени?
Да, тук всичко е свързано с всичко. Нищо не се появява от нищото.
Защо смятате, че „няма окончателни победи“, че „победата е бутафорен хоризонт“?
Нима е възможна окончателна победа в един свят, който се намира в непрекъснато движение, подчинен на законите на диалектиката, както и да се разбира на Изток или Запад. На нито едно ниво няма нещо абсолютно – това, което ни се струва победа, може да се окаже загуба.
„Любовта е въображение“. A паметта какво е, не е ли и тя?
Всяка реалност е възприемана през въображението. В минало, сегашно и бъдеще време. И добре, че е така. Какво би бил животът без въображение?
Виждайки змия в планината, един от лирическите ви говорители казва, че „сега това вече не е планина, а планина с отровна змия в нея“. Образът ѝ превзема необятността на другия. За кое в наши дни бихте използвали тази метафора? Кое би обозначил образът на змията?
Не съм мислила в този конкретен контекст. В поезията разглеждам света преди всичко на нивото на категории (въпреки конкретната образност). Например любовта ме интересува само като категория, като движеща сила на света, с различни проявления, които мога да изследвам. Но нямам нито едно любовно стихотворение, отразяващо лични емоции (уважавам всякакви други подходи).
Змията може да има няколко метафорични значения, но в дадения хайбун отровната змия е злото, с което се сблъскваме в някой момент – и светът вече не е същият. Злото не е абсолютна категория и може да има различни проявления за различните хора, общности и епохи. А изкачването много високо ни дава друг поглед – във високото няма добро и зло, няма нито цветя, нито змии, а една реалност, в която двете са в равновесие, защото те са двете страни на света, които взаимно се пораждат и допълват (както няма слънце без сянка и сянка без слънце), една от базовите истини на дзен. Затова хайбунът завършва с това хайку: „равноденствие… / на залез сенките полегнаха / да си починат“.
„Достойнството, моето момиче, достойнството преди всичко“, казва един лирически герой в „Слънчогледова нива“. Какво всъщност опазваме в достойнството?
Тези думи са на бащата и дъщерята си ги припомня, но това в случая няма особено значение. Представата за достойнство е различна за всеки човек и всеки опазва своята ценностна система. В контекста на хайбуна, от който е цитатът, именно тези думи са израз на контраста между персонажите: просяка и бащата. Ясно е, че бащата по-скоро би умрял, отколкото да проси. Но какво от това? Ако погледнем от една по-висока перспектива, не сме ли много повече еднакви, отколкото различни? Този хайбун носи заглавие „Слънчогледова нива“ и всъщност задава въпроса: не сме ли всички ние пуснали корени в земята (и вкопчени в земното), зависими от нашето малко слънце (и от нашето дребно на фона на Вселената, но важно лично щастие)? Нима сме толкова различни – слънчоглед до слънчоглед, обърнати към слънцето. Това казва заключителното хайку: „загледани / в залязващото слънце / един просяк и аз“.
Нямате редактори, но един от малкото е не кой да е, а Екатерина Йосифова. Имате стихотворение, озаглавено „Думите на поетите които обичам“. Кои са те?
С Катя се запознахме през 1994-та. Тя беше определена от Съюза на писателите да направи преглед на дебютните книги на 92-ра, когато излезе и моята първа книга. По-късно ми каза, че е била впечатлена от тематиката, особено на фона на голяма част от женските поетически книги по това време. Имахме доста еднакви вкусове в поезията, харесвах стихотворенията ѝ, особено по-ранните („Високо езеро“ е сред върховете на българската поезия). Тя предложи да ми стане редактор на „Храна за луната“.
Поетите, които харесвам, са много. Независимо от растящата графоманска вълна, подхранвана от възможностите за изява, които предоставят съвременните технологии и постмодерната атмосфера, има и много стойностни поети. Няма да изброявам имена, защото ще се получи отегчително дълъг списък и винаги мога да пропусна някого. Ще спомена само няколко от поетите, които са оказали повече или по-малко влияние върху мен, докато още търсех собствения си почерк. Някои от тях познавах лично, други – не. През 80-те харесвах метафоричността на Кирил Кадийски (с френски привкус) и в същото време, на другия полюс, сдържания интелектуален подход на Николай Кънчев, това съчетание между съзерцание и разсъждение, което ражда причудливата му неповторима образност. Не познавам лично Кирил Кадийски, но с Николай Кънчев се запознах през 2002-ра, когато идваше в Българския хайку клуб, и съм имала много интересни разговори с него. Въпреки резкия му тон, когато ставаше въпрос за българската поезия (в стил „това – да, това – не!“), беше много интересен събеседник и изключителен разказвач на истории.
Харесвах също и натурфилософската поезия на Иван Методиев, пуснала дълбоки корени в трагичното, представяща един предметен свят, странно и мистично смесен с духовния. Допадаше ми изначалната меланхолия на неговите дъждовни пейзажи, пълни с врабци и мокри врани, в които времето сякаш е спряло. И като споменах за меланхолия, се сещам и за един рядко обсъждан поет – Йордан Янков, с неговите картини на бедни крайни квартали, в които поезията извира от дългите спокойни редове с една красива меланхолия, като слушане на блус в дъждовен есенен следобед.
Това са все автори, близки до моето усещане за поезия, съвпадащо с определението за основната японска естетическа категория аваре, която е свързана с тъжното очарование на преходността. Отново ще цитирам Алън Уотс, който уточнява, че аваре не е точно скръб и не е точно носталгия в обикновения смисъл на „копнеж по отминали неща“, а е „отгласът от онова, което е отминало и което е било любимо“.
Като читател харесвах и други поети, с по-далечни нагласи от моята – разбира се, Иван Цанев и Борис Христов, и още много, да не говорим за по-младите от мен, които се появиха по-късно.
Връщам ви накрая към един въпрос, който сама задавате в свой текст: „Какво ѝ трябва на земята / да продължи да се върти“? Имате ли отговор към днешния ден?
Все още мисля, че метафоричният отговор е в самото стихотворение: „В сърцето неподвижна ос / и песничка на кос в зори“. Какво е нужно на света, за да съществува? Фундамент, около който всичко променливо се върти. В будизма основна концепция е разбирането за пустотата, приемана като липса на присъщо съществуване на каквото и да било, но в същото време съдържаща потенциала за всички проявления. Затова навън светът се движи и променя, а навътре е тази „трептяща тишина“, от която извира всичко: „… хълмове с омайниче и вятър / падат звезди сред житата и стават / макове“. Именно тази потенция на всички проявления и трансформации е оста, около която се върти не само Земята, а и цялата Вселена. Но какво е един фундамент без мимолетното вдъхновение на крехкия и уязвим миг, без една капка вълшебство, като песен на кос? Това, разбира се, е едно възможно тълкуване, поезията предлага неизчерпаеми възможности за разширяване на смисъла във всички посоки.
