В един свой текст-размисъл за гилотината Албер Камю разказва как по време на най-ранното му детство в Алжир бил осъден на смърт селски работник, извършил особено тежко престъпление. В някакво опиянение от кръвта убиецът заклал семейство фермери заедно с децата им, след което обрал жертвите си. По случая се вдигнал огромен шум, общественото мнение било категорично, че обезглавяването е твърде меко наказание за „подобен изверг”. Бащата на писателя също бил потресен от убийството и увлечен от всеобщия гняв за първи път в живота си поискал да присъства на екзекуция. Възстановявайки спомените на майка си, Камю разказва как баща му станал посред нощ, за да отиде на мястото на наказанието заедно с огромна тълпа от разгневени и очакващи възмездие хора. Онова, което видял по време на екзекуцията обаче не пожелал да сподели след това с никого. Втурнал се вкъщи „като вихър с разкривено лице” и започнал да повръща. Вече не мислел за закланите деца, а единствено за убития престъпник. Станало така, че наказанието, което било възприемано като напълно заслужено, като „висша справедливост”, която трябва да възстанови човешката мяра за „ред”, „добро” и „правота”, предизвикало само гадене у един обикновен човек. Оказало се, че наказанието със смърт е не по-малко отблъскващо от извършеното престъпление, че новото убийство не снема нанесеното на обществото оскърбление, а само прибавя нов позор.
Камю е известен с ярката си и последователна позиция срещу смъртното наказание. На въпрос на журналисти как би постъпил, ако се намира в една стая с убиеца на собственото си семейство и държи зареден пистолет в ръка, писателят отговаря, че би “взел закона в свои ръце”, би нарушил правилата и би отмъстил, както вероятно би постъпил всеки човек. Въпреки всичко обаче е категоричен, че това си остава престъпление, продиктувано от личен мотив, че не личността трябва да се занимава с въпросите за справедливостта и възмездието, защото така ще се стигне до хаос в обществените отношения.
Разпалено обсъжданият напоследък случай с осъдения за предумишлено убийство иконописец Йордан Опиц придаде нов тласък на характерния у нас ропот срещу държавата и нейните институции. Прогневени гласове заляха интернет пространството с призиви за „отпор срещу тия, които нападат дома и имуществото ни” и размахаха популярното схващане, че след като държавата липсва, обикновените граждани трябва да вземат правосъдието в свои ръце. „Хората в България са нещастни, защото имат усещането за липса на справедливост, заради това, че не виждат виновните за престъпления да се наказват”, бе заявил преди няколко години бившият вече премиер Сергей Станишев. Очевидно нещата не са се променили, въпреки всенародната любов към настоящия министър-председател Бойко Борисов и неговото нахакано и самохвално твърдение, че „България е пример за борба с престъпността”.
Очакването държавата да си свърши работата и да въздаде справедливост по законен път е естествено гражданско очакване и потребност. Какво правим обаче, ако държавните институции са неработещи и дискредитирани, ако не могат да защитят нашите права и да гарантират сигурността ни? Къде намираме основания за ценността на живота и на човешката личност, как дефинираме справедливостта и доброто, какво значение отдаваме на принадлежността си към определена общност и доколко разбираме дълбоката отговорност на свободата да правим избор, фундаменталното човешко изпитание да живеем в ситуация на риск? Опълчването срещу закона в акта на саморазправа умножава единствено агресията и беззаконието.
По сполучливия израз на френския философ Еманюел Левинас, Азът не може да бъде изтръгнат от своето първо лице, защото именно личната отговорност поддържа света. Личната отговорност приема условието да бъде заложник и да отговаря за другите. Или както е казал Достоевски – „всички сме виновни, за всичко и пред всички”. Справедливостта не е древноазиатска богиня, която ни изпраща ту дъжд и слънце, ту градушки. Справедливостта е иманентна за всяко човешко същество и има смисъл, защото конституира личността и одухотворява идеята за поемане на отговорността за другите и за общността. Способността ни да живеем в нея пренарежда реалностите и прави видими нашите вини и дефицити.
Днес Йордан Опиц е нещастен човек. Признава, че животът му е свършил. Въпреки раздаденото от самия него „правосъдие”, споделя, че се чувства като „чайка с пречупени криле”. Болката и объркаността му разкриват дълбоката неуместност на човешката претенция за „правота”, на желанието за мъст и възмездие. Стреляйки по бягащия крадец, призваният да разкрива сакралността на човешкия лик иконописец, всъщност е стрелял по Един, дошъл да свидетелства за непостижимата ценност на всяко човешко същество и да даде шанс на разпнатия от дясната му страна разбойник да се разкае в последните минути от своя земен живот.
И тук идва трудността, непосилната трудност да бъде разказана историята за изкуплението и любовта към ближния, за себепознанието и дългия път на разкаянието, за вярата и прошката, за смисъла и ценността на човешкия живот, за смелостта да прогледнеш в себе си и да допуснеш любовта, за достойнството да поемеш отговорност за делата си.
Днес осъденият за предумишлено убийство Йордан Опиц споделя, че му е много болно и мъчно за държавата. Колко по-страшна е травмата на личността, отпаднала от самата си същност и прехвърляща своята отговорност, тоест идентичността си, някому другиму и някъде другаде. Потресаващо звучи признането на иконописеца, че никога няма да забрави случилото се, че то просто няма как да бъде изтрито, че ако попадне отново в същата ситуация, би отворил широко вратите пред крадците и би ги поканил с думите: „Заповядайте, вземайте всичко, каквото ви харесва“. Как да върнеш обаче опозорения веднъж завинаги миг? Съществува ли друг начин освен този да извървиш докрай пътя на личната отговорност?
По въпроса за смъртното наказание Албер Камю твърди, че е достатъчно да бъде екзекутиран само един невинен човек, за да се обезсмисли цялата система, налагаща справедливост чрез смърт. Всъщност смъртта на виновните не прави системата по-смислена (още по-малко, когато става дума за крадци на телевизори, автомобили, печки и хладилници, и когато „правораздаването“ идва от страна на обикновени граждани), а и как бихме могли да определим кой заслужава да живее и кой да умре. Изобщо въпросът за вината е сложен. Не е ли всъщност именно непростимото, както пита Жак Дерида, единственото нещо, което наистина може да бъде простено, ако прошката трябва да бъде достойна за своето име. Ще кажете, че прошката не се отнася към работата на държавата и нейните институции, че тя не може да бъде разположена в сферата на нормативното и юридическото. Вероятно. Истина е, че прошката, това „изпитание на невъзможното“, може да бъде отнесена само към човешката личност, към съвестта на отделния човек. Той пък от своя страна не би трябвало да изземва функциите на правораздавателните институции. Дори когато държавата липсва.
