Какви ли преображения на уличния протест не се случиха през последните години…
Протест срещу властта – това е познатата естествена форма, в която се изразява несъгласие и се поставя изискване към властимащите.
Протест срещу протеста (контрапротест) – случаят е особен, доколкото не властта реагира, а други протестиращи се изправят срещу първите, в подкрепа на властта.
Протест на самата власт – звучи абсурдно, но с очите си видяхме държавният глава да вдига протестен юмрук. По време на четворната коалиция премиер, министри и народни представители от ПП, ДБ и БСП протестираха срещу своите партньори в управлението ИТН. Председателите на първите три политически организации излязоха на улицата, за да скандират и издигат лозунги. Вариация на същото бяха последвалите протести срещу президента, с когото същите заедно управляваха и когото напълно подкрепиха за втори мандат. Наченки на протест имаше и срещу държавни служители, които им дължат подчинение, но не им се подчиняват.
Последната протестна метаморфоза или направо аномалия се случи в парламента – част от законодателната власт започна да протестира срещу друга част от законодателната власт. По думите на един от политическите лидери – от улицата действията се пренесоха в заседателната зала. С кордон от депутати трибуната за изказвания беше блокирана. Няма да има обсъждания, няма да има гласувания, въобще работата на Народното събрание спира… но заплащането на депутатите не спира.
Сигурно историята познава подобни неестествени ситуации, най-вероятно някога някъде са се разигравали и по-странни сцени, но това едва ли може да ни успокои.
Протестите на фигури от властта или от парламентарната опозиция говорят за фактическа политическа несъстоятелност. Неин симптом са и контрапротестите, защото чрез тях политическото управление се опитва да се скрие зад някаква симулирана гражданска подкрепа, но положението, в което самата власт протестира, е дъното.
Отговорното поведение изисква да защитиш и да наложиш с легитимни политически средства позицията си. Ако не можеш да го направиш, подаваш оставка. Да протестираш, докато по един или друг начин си част от управлението, означава да се бориш за собственото си оцеляване, а не за благото на тези, които са те избрали за свой представител, защото всъщност не правиш нищо в тяхна полза, а се грижиш за себе си. Претекстът, че бранейки себе си, браниш тях, е лъжовен – доказателствата, че е така са видими, доколкото никаква реална работа в действителност не се върши.
Ако се запитаме как се докарахме до тази ситуация, можем да избираме между няколко варианта за отговор. Разбира се, веднага ни идва на ум да хвърлим вината върху лошите. Очевидно това не сме ние. Ние сме добри. Другите са лоши. И сме в подобно състояние, защото те вечно пречат и всичко развалят. Те са нашите политически опоненти, културни антиподи, агенти на чужди интереси.
Обаче достойно и целесъобразно е да не отговаряме така, а да потърсим причината за проблема, като се фокусираме върху него, вместо да се разсейваме с укорителни погледи встрани.
Протестите…
Да се протестира е демократично гражданско право, което трябва да се отстоява. Без съмнение. Само че това не отменя оценъчната критика, на която е необходимо да бъде подлаган и самият протест, защото да го приемаме безусловно означава да ограничим свободата на мисълта там, където уж тя се проявява. Но от опит знаем как се заклеймяват тези, които дръзват да критикуват протестната патетика, т.е. красивите лозунги, скандирането и прочие. Как така ще упрекваш справедливата борба за по-честно, по-чисто, по-здраво, по-богато, по-щастливо, по-българско, по-европейско, по-прогресивно, по-родолюбиво…
И наистина – протестите създават идеализирана среда, която сякаш не може и не бива да бъде дискутирана. Тъй като те се устремяват към мечтаното добро, то започва да им служи като неоспоримо оправдание. Дори конкретното им изражение да е нелицеприятно и будещо основателни съмнения, не е позволено да се правят забележки, защото мечтаното добро няма как да се поставя под въпрос – щом като скандираме неговото име, всичко ни е позволено, а който ни апострофира е враг на доброто като цяло.
Така наречената интелигенция в пристъп на малодушие отказва да играе ролята си на разумен критик и първа се предава пред протестната манипулация. Вижда я, но се бои да я назове, за да не би да излезе, че интелигентите са подкупени от корумпираното статукво, не проявяват социална емпатия и не откликват на непрекъсната нужда от усъвършенстване. Понеже протестите твърдят, че са срещу корумпираното статукво, проникнати от социална емпатия и представляват самия инструмент за непрекъснато усъвършенстване – няма как да им се противоречи.
Когато разумните гласове, които аргументирано дискредитират тази фалшива претенция и връщат протестните основания към техния истински смисъл, биват заглушавани и оклеветявани, протестът се превръща в най-лесното средство за злоупотреби.
Да, справедливо протестиращите трябва много да внимават какво искат, защо го искат, как го искат и какви са реалните перспективи да го получат. Ако позволят тези питания да бъдат заметени с голямата метла на гръмките общи приказки и плановете за глобално подобрение по всички фронтове, те дават повод примерът им да бъде ползван за откровени саботажи и злодеяния, като всеки саботьор и злодей ще нарича изстъпленията си протест и ще се ползва с неотменим морален имунитет.
Когато казваме, че саботьорите и злодеите са лоши, нека не забравяме, че безценно съдействие са им оказали и продължават да им оказват добрите, които сами са се поддали на изкушението да идеализират себе си и начините да изразяват позициите си. Тяхната суетна гражданска активност е отворила вратата и за останалите злосторници.
