Стефан Гончаров, „Костите на вятъра“, издателство „Знаци“, 2023 г.
Новата стихосбирка на Стефан Гончаров „Костите на вятъра” потвърждава модерното писане на своя автор, заявено още в предишните му книги – „Геон” и „Смъртта не се чака”. Дръзко писане, което не се съобразява с канон, с родни и чужди поетични традиции, затова и с лекота ги преодолява. Но не в преодоляването е модерността на Стефан Гончаров, а в приближаването.
Приближаване, което избягва баналността. То не е в регистрите на романтичното, нито в претенцията за философско осмисляне. Това е приближаване с добавена реалност: стихотворенията на Стефан Гончаров разширяват физическия ни свят и понякога дори звучат като анимирани холограми, друг път сякаш отделни думи имат собствена навигация към текста и към книгата.
Как приближаването разкрива себе си в книгата? Още въвеждащото стихотворение ни дава един от ключовете за четене на тази поезия: аз съм майка на разстоянията. По този начин приближаването не е просто скъсяване на дистанция и изминат път, не се ограничава единствено до преминаване през времето и прекосяване на пространството. Приближаването при Стефан Гончаров е мотив, сюжетопораждащ импулс при конструирането на поетичните светове, тематизиращ и репрезентиращ стихотворенията му образ. Нека проследим водещите маршрути на това приближаване.
Картографията тук не е с общоприетото си определение, защото местата и географията като цяло при Стефан Гончаров са предимно анатомични. Затова и приближаването следва отсечки като „под моите останки”, „в червата на октомври”, „в пъпната връв на сезона”, „времето – натрошена кост”, но най-вече „сърце в ремисия”. Приближаващият човек в тази поезия очертава контурите на модерното, в което проговарят отличителните специфики на едно ново светоусещане, схванато в конкретен анатомичен план, в който дори вятърът има кости и светът е уязвим в своята чупливост.
Така зададеният план позволява анализът да търси отговори на въпроса как приближаващият човек гледа на ускореното ново време, заобикаляйки условностите на локалното и измествайки фокуса в един по-глобален аспект. Същевременно Стефан Гончаров съумява от по-общата рамка на епохата да изтегли и ни даде детайлите, които осмислят двойния ефект на това приближаване, а именно: празното отражение (мобилен телефон, който свети в огледалото).
мобилният ми свети в огледалото
в профил съм – разперен гръбнак от светлина
и глава наведена над черното слънце зад стъклото
в което светкавици преобръщат прерязаната кост
на празното отражение
Цитираното стихотворение има своя философска опозиция в книгата: с една ръка снимам/а с другата/забравям видяното. Но опозиция ли е стремежът да осмислиш в дълбочина човешкото като плътност, но и като празнота? Имам усещането, че в основата на тази стихосбирка стои чисто изследователският интерес на Стефан Гончаров към човека като явление и процес. Залогът да осмислим по-добре себе си като причина или последица от някакво приближаване, а всяко приближение като отделно анатомично същество. Затова и местоимението ние в тези модерни стихотворения звучи не просто събирателно, а обобщаващо.
Парадоксът в книгата на Стефан Гончаров е, че неговият приближаващ човек е поклонник, който отнася внимателно култивирани отстранения, напускания, изчезвания. И в това е едно от големите достойнства на тази поезия: завръщане в безвъзвратно изгубеното, където човекът приближава себе си. Тук няма крайности и затвореност на движението, самото приближаване е с хлъзгава невидимост. И в нейната неуловимост растат размерите на тези стихотворения – едновременно с регистри в поетиката на отсъстващото и от поетиката на скъсената дистанция. Или, с думите на автора – като пеперуда, разполовена от утрото.
През тази двойственост чета несиметричното сечение на динамично, задъхано време, в което да се разделиш е по-естествено от това да се събереш. Където заличаването е по-лесно от създаването, а забравата по-гъста от паметта. И всичко това през зоркия поглед на ловеца, чийто образ по страниците препуска с въоръжение срещу всяка баналност и предвидимост. И чиято стрелба в читателското внимание е точна и приковаваща.
Не на последно място – в тези солени страници откриваме и несигурната природа на надеждата. Въпреки стопяващият се декор. Въпреки разтапящата се устойчивост. Все пак се чуват стъпки.
Да, в този опразващ се свят човекът на Стефан Гончаров приближава.
