Начало Книги Приближаващият човек
Книги

Приближаващият човек

3144
Стефан Гончаров

Стефан Гончаров, „Костите на вятъра“, издателство „Знаци“, 2023 г.

Новата стихосбирка на Стефан Гончаров „Костите на вятъра” потвърждава модерното писане на своя автор, заявено още в предишните му книги – „Геон” и „Смъртта не се чака”. Дръзко писане, което не се съобразява с канон, с родни и чужди поетични традиции, затова и с лекота ги преодолява. Но не в преодоляването е модерността на Стефан Гончаров, а в приближаването.

Приближаване, което избягва баналността. То не е в регистрите на романтичното, нито в претенцията за философско осмисляне. Това е приближаване с добавена реалност: стихотворенията на Стефан Гончаров разширяват физическия ни свят и понякога дори звучат като анимирани холограми, друг път сякаш отделни думи имат собствена навигация към текста и към книгата.

Как приближаването разкрива себе си в книгата? Още въвеждащото стихотворение ни дава един от ключовете за четене на тази поезия: аз съм майка на разстоянията. По този начин приближаването не е просто скъсяване на дистанция и изминат път, не се ограничава единствено до преминаване през времето и прекосяване на пространството. Приближаването при Стефан Гончаров е мотив, сюжетопораждащ импулс при конструирането на поетичните светове, тематизиращ и репрезентиращ стихотворенията му образ. Нека проследим водещите маршрути на това приближаване.

Картографията тук не е с общоприетото си определение, защото местата и географията като цяло при Стефан Гончаров са предимно анатомични. Затова и приближаването следва отсечки като „под моите останки”, „в червата на октомври”, „в пъпната връв на сезона”, „времето – натрошена кост”, но най-вече „сърце в ремисия”. Приближаващият човек в тази поезия очертава контурите на модерното, в което проговарят отличителните специфики на едно ново светоусещане, схванато в конкретен анатомичен план, в който дори вятърът има кости и светът е уязвим в своята чупливост.

Така зададеният план позволява анализът да търси отговори на въпроса как приближаващият човек гледа на ускореното ново време, заобикаляйки условностите на локалното и измествайки фокуса в един по-глобален аспект. Същевременно Стефан Гончаров съумява от по-общата рамка на епохата да изтегли и ни даде детайлите, които осмислят двойния ефект на това приближаване, а именно: празното отражение (мобилен телефон, който свети в огледалото).

мобилният ми свети в огледалото
в профил съм – разперен гръбнак от светлина
и глава наведена над черното слънце зад стъклото
в което светкавици преобръщат прерязаната кост
на празното отражение

Цитираното стихотворение има своя философска опозиция в книгата: с една ръка снимам/а с другата/забравям видяното. Но опозиция ли е стремежът да осмислиш в дълбочина човешкото като плътност, но и като празнота? Имам усещането, че в основата на тази стихосбирка стои чисто изследователският интерес на Стефан Гончаров към човека като явление и процес. Залогът да осмислим по-добре себе си като причина или последица от някакво приближаване, а всяко приближение като отделно анатомично същество. Затова и местоимението ние в тези модерни стихотворения звучи не просто събирателно, а обобщаващо.

Парадоксът в книгата на Стефан Гончаров е, че неговият приближаващ човек е  поклонник, който отнася внимателно култивирани отстранения, напускания, изчезвания. И в това е едно от големите достойнства на тази поезия: завръщане в безвъзвратно изгубеното, където човекът приближава себе си. Тук няма крайности и затвореност на движението, самото приближаване е с хлъзгава невидимост. И в нейната неуловимост растат размерите на тези стихотворения – едновременно с регистри в поетиката на отсъстващото и от поетиката на скъсената дистанция. Или, с думите на автора – като пеперуда, разполовена от утрото.

През тази двойственост чета несиметричното сечение на динамично, задъхано време, в което да се разделиш е по-естествено от това да се събереш. Където заличаването е по-лесно от създаването, а забравата по-гъста от паметта. И всичко това през зоркия поглед на ловеца, чийто образ по страниците препуска с въоръжение срещу всяка баналност и предвидимост. И чиято стрелба в читателското внимание е точна и приковаваща.

Не на последно място – в тези солени страници откриваме и несигурната природа на надеждата. Въпреки стопяващият се декор. Въпреки разтапящата се устойчивост. Все пак се чуват стъпки.

Да, в този опразващ се свят човекът на Стефан Гончаров приближава.

Йорданка Белева е родена през 1977 г. в гр. Тервел. Завършва българска филология, а след това и библиотечен мениджмънт. Защитава докторат в областта на сравнителното библиотекознание, като изследва възможностите за единна информационна система между парламентарните библиотеки в Европа. В момента е експерт библиотекар в парламентарната библиотека. Автор е на стихосбирките „Пеньоари и ладии“, „Ѝ“, „Пропуснатият момент“, на сборниците с къси разкази „Надморската височина на любовта“, „Ключове“. Книгата ѝ с разкази „Кедер“ е номинирана за Книга на годината 2018 – награда „Хеликон“, и в категория проза за наградите на Литературен клуб „Перото“ при НДК. Разказът ѝ „Внукът на човекоядката“ е екранизиран от режисьорката Десислава Николова-Беседин, филмът спечели специалната награда на Международния фестивал Cinelibri 2019. За най-новата си книга, сборника с разкази „Таралежите излизат през нощта“ (2022), е отличена с Националната литературна награда „Йордан Радичков“.

Свързани статии