Моите сънародници са добри стоковеди – не ще и дума. Те умело боравят както с материалните, така и с моралните ценности, съпоставяйки ги, разменяйки ги и изкусно трансформирайки ги едни в други. Преобръщат ги, както се преобръщат валутни единици. По социални мрежи и медии ден след ден тези неуморни счетоводители на физичното и метафизичното пресмятат и пресмятайки, установяват, че комунистическото ни минало е несъмнено за предпочитане пред демократичното ни настояще. Доводите им (аргументи не бих ги нарекъл) са винаги едни и същи: бозата струвала тогава само шест стотинки, а билетчето за трамвай – само две стотинки. Към сметката прибавят и кебапчета, бахур и шкембе чорба. Със същото усърдие самодейните стоковеди пресметнаха по свои си, неведоми формули и че НР България била шестата икономика в света, а официалният курс на американския долар бил, за наше всеобщо благо, закован на 98 стотинки – ни повече, ни по-малко.
Дали цялата тази неуморна еквилибристика не е преднамерена и манипулативна, дали в нея не се касае всъщност за една ловка подмяна на ценности и стойности, ще се опитаме да установим в настоящия коментар.
Ще започна с това, че дали сме били шестата икономика в света, както ни уверяват носталгиците по доброто старо време, е повече от съмнително, но че бяхме водещи в мракобесието, съмнение няма. Аз никога не съм измервал демокрацията и диктатурата в боза, в трамвайни билетчета, в чорба, бахур или дори в долари. За мен става дума за разнородни, за несъпоставими величини. Тази им несъпоставимост прави подобни сметки и сметчици филистерски и жалки, а фактът, че в случая те са и неверни, ги прави още по-дребнави и нищожни. Счетоводните калкулации на нашите страдалци по комунистическата идилия са съставна част от онази мътна вълна на митологизиране, за която говорих в едно от последните си есета – вълна, която аз окачествявам като пълзящо настъпление на неокомунизма и която вече трийсетина години залива страната ни и все по-агресивно и пълномерно завладява и овладява общественото пространство и което е още по-опасно, общественото съзнание. Тъкмо на този политически и морално злокачествен процес тръгнах аз неотдавна да противодействам – тъкмо това правя и сега, споделяйки, както обещах, тези си размисли.
Дори да сме тънели, както ни уверяват митоманите, в тоталитарното си минало в разкош, потъпканата за сметка на това свобода е прекалено висока, недопустимо висока цена за това. Свободата е висша духовна ценност, а който е готов да размени духовни ценности срещу материални облаги, той заменя духовността на свободата срещу бездуховността на робството. В моите очи подобна сделка е не само неизгодна – тя е и най-безобразната, най-обезличаващата сделка на света (справка „Престъпление и наказание“). Тази сделка е толкова компрометирана, че и нашите вещи стоковеди, свикнали да жертват морал срещу стока и дух срещу материя, не могат да обосноват убедително.
Изправен пред хищния кремълски империализъм, тръгнал да изнудва страната му, лишавайки я от газови доставки, един държавник от прибалтийските републики заяви: „Газът е скъп, но свободата е безценна“. Тъкмо под егидата на тази безценност на свободата ще протече и настоящият ми коментар. Върховенството на свободата в моите очи е неоспоримо и непоклатимо, отправна точка за всички преценки на обществено-политическите процеси. Стъпил върху руините на Втората световна война и предупреждавайки за опасностите, пред които е изправена следвоенна Европа, Чърчил отчете, че с настъпването на мира всички народи на Стария континент са били изправени пред избора: хляб или свобода. Онези от тях – продължава равносметката си британският политик – които избраха хляба, днес нямат нито хляб, нито свобода. А онези, които избраха свободата, днес не само са свободни – те и ядат триста вида хляб. Ето, този гениален отчет искам да препоръчам на нашите стоковеди – те има какво да научат от него.
Мракобесието, в което тънеше десетилетия наред страната ни, е несъмнено – то е забележимо дори с просто око. Да видим обаче дали и доколко е вярно твърдението за прословутото материално благоденствие, изсипало се върху цялата НР България. Става дума за това дали бяхме обезщетени за въдвореното от Кремъл робство материално – колкото и принципно невъзможно да е подобно обезщетение.
За разлика от терора, който бе колкото отявлен, толкова и скрит, недоимъкът в комунизираната по съветски образец НР България нямаше как да се прикрие и скрие. Цялата ни страна бе пренаселена от опашки пред кварталните бакалии, които бяха видими и от космоса – толкова видими, че и космонавтите сигурно са ги видели от висините, но дали са ги докладвали, не зная. Подобна ослепителна видимост и най-агресивната идеологическа пропаганда не можеше да замаскира. За нейно разочарование, за перманентния недостиг на стоки от първа необходимост нямаше как да бъде обвинен и перманентният виновник за всички национална беди и крушения – буржоазната идеологическа диверсия. Ако погледнем с нужната сериозност на нея, ще установим, че буржоазната идеологическа диверсия бе понятие без съдържание, фантомно понятие, обозначаващо едно несъществуващо на практика явление. Да хвърли отдел „Агитация и пропаганда“ (и такова чудо имаше в най-добрия от световете) към ЦК на БКП вината за социалната ни мизерия върху буржоазната идеологическа диверсия някак си не вървеше – защо трябва класовият враг да снабдява чрез стокови доставки опустелите родни пазари – нима могъщата ни социалистическа икономика (шеста в целия свят!) не е способна да се справи с това толкова елементарно предизвикателство?! Да обвиним пък системата съвсем не вървеше – това би значело жив еретизъм. Така Партията-ръководителка набеди за бедствието на бедстващите не централните ръководители и ръководства, които бяха физическите носители на тази прогнила, непродуктивна и контрапродуктивна система. Те бяха априори невинни. Виновни се оказаха апаратчиците по места. Многолюдните ежедневни опашки пред кварталните бакалии обаче бяха не само по места, а и в центъра – и ние, децата, чакахме пред магазините часове наред за самун хляб и за буца сирене. Единствените, които не чакаха, бяха партийните номенклатурчици – за тях имаше специална и скрита от очите на любимия народ програма за снабдяване с хранителни продукти и стоки, които често бяха внасяни от бърлогата на ненавиждания класов враг – заклеймения Запад. Дори когато над страната ни изневиделица плисна внесеният безплатно от Великия Братски Съветски съюз радиоактивен дъжд, докато народът се тровеше с чернобилска радиация, вождовете му консумираха с чиста класово-партийна съвест чисти и висококачествени храни, доставяни не от СССР, а от Свободния свят.
Така единственото, което любимата Партия можеше да предостави на недоимъка на любимия народ, бяха административни мерки. Що пленуми и конгреси за подобряване на снабдяването със стоки за широко потребление се извървяха през годините, петилетките и десетилетията, що уводни статии се изписаха, що призиви, почини, начинания и заклинания прозвучаха, що обещания тържествено обещаваха да свалят на родна земя небесния рай! Но пленуми и конгреси население не изхранват, не се възражда национална икономика чрез заклинания и обещания – възражда се чрез реформи, чрез разкрепостяване и демократизиране на икономическите структури, чрез свободни пазари, чрез частна собственост, частна инициатива и частно предприемачество. Все стъпки, които Партията-ръководителка не смееше да предприеме, защото те биха накърнили абсолютния ѝ монопол над политическата и държавна власт, монопола ѝ над цял един хвърлен в духовна и материална нищета народ. А този монопол обезпечаваше номенклатурните привилегии на номенклатурчиците от центъра и по места, този монопол бе по-скъп на Партията-ръководителка дори от комунистическата идеология – идеологията бе само за парлама, в идеологията не вярваха вече дори онези, които я проповядваха, с времето идеологията се бе превърнала от кауза във функция на господстващия неофеодализъм, в средство да се установи и поддържа класово-партийното, кастовото разпределение на благата. Блага, достъпни за привилегированото малцинство, а за редовия българин недостъпни.
Тъкмо тази органична несъвместимост, това радикално разминаване между партийната теория и партийната практика подготви и осъществи гибелта на комунизма. Гибел, която без пленуми, конгреси и мегаломания направи всички духовни и всички материални блага общодостъпни. Да се надяваме, веднъж завинаги!…