Петър Динеков, „Записки от „прехода“, т. 1–2, представени от Евелина Белчева, издателска къща „Огледало“, 2020–2021 г.
С Евелина Белчева ме свързват приятелски отношения. Бяхме колеги в работата, а след пенсионирането ми се сдружихме още повече, защото имах повече време и се заинтересувах от онова, което пишеше. Евелина има траен, много сериозен интерес към близкото минало. Докато работеше, знаех, че изследва Владимир Василев, Пейо Яворов, Петър Динеков, Блага Димитрова и други писатели, но с истинската авторка Белчева се срещнах след 2014 г., когато, в продължение на пет години, издаде четири книги: „Яворов – между драмата и театъра” (2014), „Самотен в своето време” (2016), „Златорожка връзка: Петър Динеков и Владимир Василев” (2017) и „Златорожката тайна: Владимир Василев в театъра на живота си” (2019). Книги сериозни, научни, основани изцяло на архивни материали, т.е. с действителни, а не въображаеми и измислени факти, събития, случки, истории. И поднесени от един перфектен архивист и литературен творец. За тези четири нейни книги писах рецензии. Последните две, които представляват първи и втори том за и от (не е грешка) Петър Динеков, отбягнаха от погледа ми поради друга моя заетост и поради коронавирусните пандемии.
Днес най-новата ѝ книга е в ръцете ми – втори том за Петър Динеков. Нужно ли е да споменавам, че Петър Динеков бе и мой любим преподавател в Университета и всичко, писано за него и от него, чета, научавайки много неща, които тогава не съм знаела.
Тази книга всъщност е „черешката на тортата” – най-същественото, най-съкровеното за академика Петър Динеков, прозряно и показано дискретно и наяве от изследователката Е. Белчева, която поради скромност и себеуважение не се е представила като автор, а е отбелязала на вътрешната заглавна страница следното: Петър Динеков, ЗАПИСКИ от лудото време на „вполитичването”, представени от Евелина Белчева. На отсрещната страница е проявила по-голяма искреност – отбелязала е за Ев. Белчева, т.е за себе си – работа с архива, предговор, бележки. Тези три момента, назовани сякаш между другото, на трето място, са многообемни, многоизискващи, многоизтормозващи, много специфични. Само който се е занимавал с архиви, знае как се достига до тях, как се разчитат различни нечетливи и неясни ръкописи, как се верифицират… Предговорът, сам по себе си повече от 40 страници, всъщност е една студия (завършва с библиография) с всички достойнства за авторски принос, извършен, обмислян, преживяван в продължение на много години, изваден на открито и сравнен с наличното и историческото в нашата българска литература. И не само в българската. А бележките са изисквали толкова много и различни справки, че е нужно да се отдаде заслужено внимание на всяка от тях и на всички заедно – те се явяват като тъкан, върху която „текат” записките на учения литератор, фолклорист, историк, човек, академик Петър Динеков.
„Историята ще се пише по дневници, не по ежедневници” – тази забележителна сентенция, записана от Борис Делчев през 1960 година, е дълбоката мотивация на записките на професор Динеков (той бе академик, но го титуловат главно професор Динеков). Това са мисли, записвани „в късни часове” на деня и нощта, т.е. в късна доба. Неговите конкретно са особено „стойностни за литературната история не само по обхватност, но и заради личностите, за които говори: най-известните и значими писатели и учени на времето” – отбелязва авторката (с. 13). Стойностни и значими са и по дълбочина и проницателност. „От културна история в личности, образи и сюжети, в последната си част – достигаща включително до първите три години от времето на „прехода” – записките се превръщат в проницателна клинична анамнеза на моралната патология на „новото” общество” – декларира Евелина Белчева, която е опознала до дъното на истината живота през двайсетия век и особено културния такъв. Колко пъти е прочела и препрочела всички или почти всички автори – съмишленици на Динеков и Вл. Василев и техни противници. И как, четейки и описвайки „тетрадките” на Динеков, които обхващат 60 години (с две малки прекъсвания, причините за което са посочени), открива и разкрива любопитната картина на нравите, превръщаща се и превърнала се в документ на времето.
„Тетрадките” на Динеков са биография, летопис на епохата, написана от човек, съвременник и свидетел на събитията. Той не е обикновен наблюдател, сам е бил действащо лице, но същевременно е стоял настрани от политическия живот. Заниманията му в областта на културата са продукт на научните му интереси, а те са свързани с личностните му концепции и са насочени към личен и обществен просперитет. Пътят му на учен, журналист, общественик не винаги е бил лесен, благоприятен, трябвало е да прави и компромиси, но никога не се е отдавал на необосновани стремежи. Стараел се е да съхрани своята духовна автономност и да стои встрани от „разделното време”. Бил е винаги самотен, макар че като личност е открит, добронамерен, прощаващ, помагащ на нуждаещия се и е имал много приятели. И все пак е бил изолиран от обществото, стараел се е да не сe забърква в съмнителни машинации. Бил е честен и справедлив до полуда.
В дневниците хората пишат за това, което ги е развълнувало, те са изповед, предназначена за самите тях, те са плач и горест, радост и наслада… Дневниците на П. Динеков са сякаш от друг тип – той описва не главно своите преживявания, а случката, диалога, събитието, дори телефонния разговор, актуални неща от пресата, срещите с хора, съзнавайки, че „това е вътъкът, живецът на културно-историческата атмосфера” (с. 24). Евелина Белчева му приписва специалността, призванието „свидетел” и с право: той е искал да бъде наблюдател, съзерцател на живота на другите, да пише за тях, а не за себе си. Но всъщност това е невъзможно – човек не може да стои постоянно зад завесата на фактите, да ги отразява, без да се издаде като наблюдател я с някое междуметие, я с пълнозначна дума… В спомените и мемоарите се влага повече литературност, събитията се осветляват по-„положително”, докато в дневниците, в записките се регистрира всичко абсолютно точно, без положителни или отрицателни примеси, кратко и ясно.
Когато пише за исторически личности, за свои приятели и познати, той не пести упреци и негодувания. Записките на Петър Динеков са изключително важни за литературната история мисли и размисли, разговори и препоръки, съвети и несъгласия, и затова е хубаво, че са „извадени на бял свят от тъмния обелиск на архивите и да бъдат обговорени като факти на литературната история, а в последната им част, от времето на прехода, и като факти на политическата история” (с. 12).
Авторката се спира на записките от края на 1990 до началото 1992 година, когато стават „големите промени”, смяната на системата, настъпването на „демокрацията” (тогава не я виждахме в кавички), при което честният човек не можеше да не изрази одобрение или неодобрение от промените, от потъпкването на правдата, от възвеличаването и потъпкването на принципи и идеи. И вяра, и доверие! И омраза, и омерзение! Ето съвсем малка част от записките на Динеков за това време:
„Тежки дни, безумие на едно цяло общество… Луди водят слепи!… Фалш и обругаване на всички морални ценности… Малко повече политически разум е нужен. А ние продължаваме да вървим към пропастта… Болно време… Къде е разумът?… От хуманистичните идеали ни помен… Живеем в предсмъртни часове… Към пропаст…”
Самотен рицар на скепсиса в общото „пиянство на един народ” – така го вижда Е. Белчева в началото на „промените”, без да е преживял всичките катаклизми на безкрайно дългия „преход”, стигнал до днес, повече от трийсет години. „Призвание „свидетел”: това е той, нашият професор Динеков. Сякаш е живял, за да записва, да свидетелства за своето време. Напълно възможно е един ден да се окаже, че заедно с неговите тридесет и пет научни книги и учебници тези скромни тетрадки са неговото документално свидетелство за поколенията. Opus vitae” (с. 33).
В предговора Е. Белчева не може да пропусне да не спомене Блага Димитрова, друга забележителна личност от онова време, нейна близка приятелка, голяма поетеса, приятелка и съмишленица с Петър Динеков. Личните съдби на Блага и Динеков се преплитат по сложен начин. Грозното време на прехода, когато се рушат личностни съдби и се създават „героични” образци на незначителни и немощни политици, Петър Динеков го вижда чрез съдбата на Блага. Съдбата на Блага е „трагичен символ на страшната тема: творец и власт” (с. 37) – пише Белчева. И продължава. „Творецът си остава творец дори когато е потопен в мерзостта на политическото” (с. 38), цитирайки една записка на Блага за коридора на властта и допълнението ѝ към „Клетвата”.
В този предговор виждам една нова Евелина като автор. В писанията си досега обикновено се крие зад текста, не изразява пряко мнението и чувствата си. Сега, особено в края на предговора, срещаме вече и първо лице, единствено число. И същата Евелина като в предишните книги: задълбочена, сто пъти премислила всичко, което е казала, намерила най-точните и изразителни думи… Особено ме впечатляват заглавията ѝ с назоваването на същностното в описанието. Ще цитирам само някои от тукашните названия, които не са оформени графически като истински заглавия, а само е намекнато по някакъв начин, че са такива: Двама емигранти във времето (Б. Делчев и П. Динеков, автори на дневници); Самотен в своето време, Аз представям само себе си (с.14); Пиша не аз, някой друг пише вместо мен... Социално-психологически разрез на една епоха (с.19); Призвание „свидетел” (с. 25); Умора – без никаква светлина (с. 36); Не един бе победен от победата си (с. 26); Птици в отровна паяжина (с. 42).
Да кажа нещо и за самата книга. Представени са записките от „Тетрадките” на Динеков, писани най-вероятно с надеждата да бъдат прочетени от някого и публикувани, тъй като са били предназначени за Историческия архив. В тях се съдържа такъв огромен документален материал, който може да послужи за различни изследвания, включително за няколко дисертации, от историци, философи, езиковеди, литературоведи… Само с прочитането на две-три записки се срещаме с Панталей Зарев, Георги Джагаров, Бинка Желязкова, Боян Ничев, Стефан Кожухаров, Станко Тодоров, Соня Бакиш, Петър Берон, Блага Димитрова, Петко Бочаров и още, и още – все имена познати на нас, 70–80–90-годишните, а някои и на много по-младите. Книгата се чете като роман, увлича, учудва, дава отговори, задава въпроси… Въобще една „невсекидневна” книга и в същото време съвсем всекидневна – всеки може да намери нещо, което го е интересувало, озадачавало, убягвало от погледа му. Може да намери отговор на някои въпроси, да съпреживее отново своята младост или зрялост, да се потопи в атмосферата на онзи живот, анатемосван от мнозина, благославян от други, събран и описан в почти четиристотин страници на чист български език, разбираемо, без завъртулки и витиеватост, особено чужди на този вид литература. Последните години вместо спомени се настани чуждата дума „ретроспекции”, но спомените на П. Динеков са „спомени от деня”, „спомени за деня”, те не носят отежняващите текста художествени измислици, но затова пък съдържат изчистен до блясък стила на автора, който прави „разказите” четивни и искрени.
В края на книгата е поместено Словото на Блага при изпращането на проф. Петър Динеков от този живот в другия и разказът ѝ „Часът на паяка”.
Книжното тяло респектира с портрета на Петър Динеков, дело на художника Калин Николов, а на четвъртата корична страница са поместени портрет на Блага Димитрова, направен от канадските журналисти Миа и Клаус през 1969 година, и следният стих на Блага (1994 г.):
Господи,
отвори ни око на тила,
за да прозрем в мъглата
накъде отиваме.
За съжаление издателската къща „Огледало” не се е отнесла сериозно, забавила е много издаването и е допуснала редица грешки, които авторката се опитва сама да поправя, залепвайки листче.
Проф. дфн Стефка Петрова е родена през 1938 г. в с. Радювене, обл. Ловеч. Дългогодишен преподавател в катедра „Български език“ на Софийския университет „Свети Климент Охридски“. Автор на научните трудове: Българският език като чужд (1997), Испански език. Фразеологизми, идиоми. Умалителни имена (2005), Испански език. Овладяване на лексиката (2009), Сложно изречение и езикови равнища (2008), Асиметрията в езика (2008), Морфологични ситнежи, глагол (2009) и др.
