Мирела обича да преподрежда своите стихове, да ги вижда в нови съотнесености, в нови съседства, в нови съзвучия. Тя обича стихотворенията си: те са съхранили завинаги нейните емоции, нейните вълнения и увлечения, нейните страсти и възторзи. Тя обича да обича: мъжете, мъжете, ах, ангели са те, но още повече обича Зорница, Владчето. Мирела непрекъснато съгражда и руши, и пак съгражда своята лична митология; обитава любовно свои и чужди къщи – стряска ни с признанието: „Споменът за болната душа е дом“; опитомява отново любими градове; пребивава идеално и реално в Берлин, в Амстердам, в Рига, в Созопол, в Переделкино (в търсене на гроба на Пастернак) и къде ли още не. Тя, лирическата ѝ героиня, пак настоява: „И аз не съм добра, но и другите не са цвете“.

Плашеща е мощта на посланието, идваща от тези редове; направо стряскащи са струящите от тази поезия енергии – тъмни и светли. Чета сега новата прекрасна антология „Призоваване на поезията“ и съм призован и аз не за поредна среща, а сякаш за първо четене, за първа сгледа, за първо докосване. Чел съм толкова пъти тези силни стихотворения (и „Балада“: „Сам ангелът дойде в живота ми объркан“; и „Едно друго“: знаменитото и вече цитирано „И аз не съм добра, но и другите не са цвете“; и „Струпване на думи“: „Мъжете, мъжете, ах, ангели са те!“; и това с най-дългото заглавие: „Какво си спомних, но не успях да кажа / на шестгодишната си дъщеря, додето бяхме заседнали / за 11 минути в асансьора и тя се мяташе,  отскачаше / от ъгъл в ъгъл като лумнал и луднал, искрящ / фойерверк, и сълзите ѝ се търкаляха огромни, / апокалиптични зад стъклата на очилцата, / а аз се мъчех да надвикам ужаса ѝ, да я погаля / по алените ѝ страни и челцето, да я прегърна / и прибера обратно в себе си, и утешително да ѝ попея, / защото вече знаех, че децата разпознават гласа / и пулса на майката измежду 3000 шума“ – ето: „Звездичке моя, не се бой / пък и нищичко страшно няма, / пък и нали сме заедно: / бялата царица, черната мама“; и трагическото „Какво исках и не успях да кажа на татко“: „Татенце, татко, не го заслужавам, не искам / да ме посрещаш с купища венци и цветя“; и „Никъде“: „Една чужденка на прага, / стои вцепенена, взира се втренчено – / връхлитат неонови градовете“; и „Природи“: „Повтарям се, повтарям се, повтарям се“; и ето този „Позив“: „Иронийо-сестричке, обери си крушите!“; и „Кухните“: „Додето ожесточено чукам чесън в хаванчето“, и токова още други). Но сега ги виждам с различни очи, сега намирам в тях други смисли, сега те са нови и сякаш непознати, сега ги чета като за първи път, сега ги откривам в пълнотата на смисловия им обем.

Не се опитвам да си припомням сега каква е била предишната им подредба, кои са съвсем новите и наистина непознати всред другите стихотворения. Чета всичко първоначално като единен и непрекъснат корпус от завършени лирически късове. При втория прочит обаче вече се събуждат спомените за добре познатото, започвам да откроявам и съвсем новото.

Забелязвам за пореден път, че някои от стихотворенията вървят по двойки, че са сякаш сдвоени по смисъл и структура. Например такава „двойка“, такъв своеобразен диптих са пътешественическите „Градовете“ и „Влакове мои“. Ето го това тематично сдвояване: „Може пък да е по-силно от мене… Завесата се повдига, / протяга се уличка, мост се прегърбва, избликва площад. / И те затрептяват като мираж в пустошта – / Марбург, Созопол, Берлин, Переделкино, Париж, Рига“ (началото на „Градовете“); и „Влакове мои, нестроен оркестър, възторжена публика, / неуют и бездомност, просто нанякъде – само не тук. / Непознати вместо приятели, сама вместо излишна. / Заминавам-завръщам се вместо вдишвам-извишвам“ (също начало – на „Влакове мои“). Разбира се, тези двойки на са просто конкретни въпроси-отговори. В тях обаче е заложена конфликтна, противоречива синонимия. В композицията на цялата книга имаме още няколко подобни двойки; те създават ритъм на общото повествование на високо ниво на абстракцията.

В началото на книгата стои един трудно, мъчително-преодолим праг. Това са няколкото стихотворения от първата книга „Каменни криле“. Тази рецепционна преграда с мрачни, направо безнадеждно-песимистични стихотворения (всред тях например са „Игра със съскащи съгласни“ и още цяла поредица игри, „Патоси“, „Краят на азбуката“, „Отговор на въпроса възможно ли е щастието“ и др.), та този праг някак си спъва нарочно нашия прочит, затруднява го обаче функционално, усложнява го. Веднъж преодолели това стилово-тематично препятствие, излизаме от изпитанието смислово обогатени. А в отлично назованата антологична книга „Появяване на поезията“ имаме и още няколко гнезда на концентрирана ярка, оригинална образност и на усложнено композиционно изграждане на творбите. Но се явяват в цикъла „Горчивини“ и цяла серия от къси, лаконични стихотворения, които звучат афористично, формулно, ударно. Такова е откриващото серията „И точка по въпроса“ с началния стих „Където паметта не е потъпкана“ и с категоричния финал: „но ти си родена другаде“. Такива са и „Раната Z. не заздравява“ и особено „Луминисцентна светлина“.

Въпреки безспорната разпознаваемост на стила на лирическото стихотворно творчество на Мирела Иванова, неговата ярка оригиналност не натежава. То не се превръща в нещо еднотонно и повторително, при него няма експлоатиране на вече откритото. Държи ни непрекъснато в напрежение тематичното, композиционното и образното многообразие, богатството на нюанси, на смислови обрати, на парадоксални заключения и неочаквани поанти (но не и на поантите заради самата поанта; не и поантата просто като възможност да се завърши ефектно творбата).

Една много важна характеристика на творчеството на Мирела Иванова е неговата много висока степен на литературност. Макар и доста по-рядко, тук чуваме да звучат класически мотиви, имаме деликатни преработки на теми от обикнати завинаги велики поети от миналото. Без да се прекалява, вторично се осмислят с преклонение и с истинска любовност, придават дълбочина на изказа образи, теми и мотиви от Яворов, от Вазов и дори от стародавната старогръцка класика („Евридика“, „Саломе“ в силния цикъл „Родените жени“ – отново отлично намерено название).

И в новата лична антологична книга средищно е мястото на изповедното и звучащо с фина авторова идентификация стихотворение, посветено на Яворовата жена, на Лора, с мотото от самия Яворов: „… на смърт е моята душа ранена, / на смърт ранена от любов“. Това вече знаменито стихотворение ни въвлича в тази велика трагедия чрез повторителността при градацията в стиховете: „Аз бях несвободна жена“, „Аз бях красива жена“, „Аз бях силна жена“, с жестокия си финал: „никоя смъртна не може да те обича така“.

Ненатрапчиво звучи манифестното за темата литература дълго стихотворение „Любов към литературата“, където обаче имаме и сплитане на тази тема с интимната проблематика за мъжко-женските взаимоотношения. То се подкрепя и от „Поезия(та)“. Особено са ми скъпи тези „Три писма до български поетеси“ – до Екатерина Ненчева, едно „объркано“ писмо до Елисавета Багряна, до връстницата Петя Дубарова, останала завинаги в своята осемнадесета година. Малък пасаж от писмото до Багряна:

Вашите стихове са зелените, меко светещи лишеи,
от години в очите ми заселени.
И затова се моля дано не пламне хартията, върху която сега Ви пиша.
Дано не пламне от любов и огорчение.
Нощем сънувам живота Ви. Дъхът ми на пръсти стъпва
покрай разкоша, стряска го шумоленето на коприната.

Диалогичният характер на тези стихотворения, а и на голяма част от поезията на Мирела Иванова, всички тези интимни обръщения, този ненатрапчив автобиографизъм отдавна са се превърнали в една благородна традиция на българската женска поезия. В нейните рамки Мирела Иванова удържа достойно своята позиция, има своето прелестно присъствие, своето достойно място. В цикъла „Описание на жени“ липсата на каквато и да е идеализация на това всекидневно женско битие тушира всъщност всякакви патоси – независимо от честата употреба на тази силна дума.

„Призоваване на поезията“ не е първата лична антологична книга на Мирела Иванова. Преди нея имаме и още „Еклектики“ (2002), „Бавно“ (2009), „„Любовите ни“ (2012). Днес при тях поставяме с респект и обич преподреждащата всичко „Призоваване на поезията“. Мирела, честита нова прекрасна книга!

София, 8 май 2026 г.