„Есенна соната“ от Ингмар Бергман, режисьор Крум Филипов, превод Васа Ганчева, сценография Венелин Шурелов, костюми Елица Георгиева, композитор Христо Намлиев. С участието на: Жорета Николова, Александра Василева, Албена Ставрева и Стоян Пепеланов. Премиера на Камерната сцена на Народния театър на 23 и 24 април 2026 г.
Северното мълчание не носи спокойствие, в него се побира неизказаното и скритото за демоните на човека, травматичните спомени и отсъствието на близост. Ингмар Бергман е титанът на съвременната северна тишина, в която думите се появяват, когато неотложността стигне до своята крайна точка. Конфликтът в „Есенна соната“ е бездънен в своята многопосочна изразителност. Именно в този текст, създаден като пиеса и реализиран от самия Бергман като филм – знаков в изпълнението на Ингрид Бергман и Лив Улман – се съдържат неизказаните истини за сложните взаимоотношения между майка и дъщеря. Известна концертираща пианистка, Шарлота търпи крушение в ролята си на родител, а сблъсъкът с резултатите от това идва след години мълчание и прикриване на болката. Нейно морално огледало се явяват двете ѝ дъщерите Ева и Хелена, осакатени от отсъствието на любов и внимание. Срещата между тях се развива с бавна градация, с взривоопасно разкриване на дълбочините в отношенията им, за които никой не е напълно готов. Много актьорски е текстът на Бергман и именно от това зависи болезнената динамика между персонажите. Трудността е в това да се опази смразяващата суровост в отношенията между тези жени, без да се изпадне в сълзлива сантименталност. Този баланс е постигнат в последната премиера на „Есенна соната“ на сцената на Народния театър под режисурата на Крум Филипов. Оголил до максимална степен междуличностните отношения, режисьорът успешно е избегнал подводните камъни на разчувстваната патетика, към която сюжетът е способен да изтегли режисьорската интерпретация.
Главни изразители на заложените проблеми са персонажите на Шарлота (Жорета Николова) и Ева (Александра Василева), като през постепенното изтласкване на формалното започват да изпъкват скритите пластове на неосъществената взаимност. Безспорно силно и безкомпромисно е присъствието на двете актриси с техните психологически мотивирани жестове, сковани в опита за нежност, с противоречивото усещане за преждевременно прекършена близост. Широко очертана е параболата на движение при героинята на Жорета Николова, която стига до осъзнаване на травмите, които е нанесла на децата си. В нейния свят властват музиката и изкуството, а в живота Шарлота се оказва напълно неподготвена за сложността на човешките отношения. Разгръщането на трагизма се изразява в невъзможната допирна точка между отдадеността на музиката и провала във всекидневната интимност. Доказателство за този житейски провал са именно двете ѝ дъщери, като през всяка от тях се откриват различни нива на трагическото. „Говорител“ на тези проблеми е Ева – нуждата да изрази натрупаното през годините я превръща в несигурно и вечно изоставяно дете. Александра Василева е блестяща в тази интерпретация, през малкия жест в ръцете и почти заекващия говор тя изразява всичко. Тук Василева не присъства в характерните за нея силови физически и вербални прояви, ексцесията на персонажа следва друг ход и изисква други изразни средства. В дългия си монолог тя разкрива болезнените етапи на своето израстване и изгубената способност да обича. Тук се помества неописуемият ужас на осакатената емоционалност, на която е отказана пощада. А като най-яростно и съдбовно непреодолимо събитие се явява разказът за смъртта на тригодишния ѝ син. Това е трагедията, определила фокуса на режисьорския прочит. Сцената е решена през мултимедийна прожекция на множество снимки, показващи отминалото семейно щастие. Този компонент на спектакъла е донякъде буквализиращ, но може би именно през буквалното интерпретиране се цели недвусмислено внушение.
Като цяло сценографията на Венелин Шурелов е уловила северния дух. Пространството е ненатрапчиво в битовите си компоненти. Екранът в дъното на сцената създава асоциативно усещане за прозорец. Върху този екран има проекция на фиорд, в определени моменти той се превръща в полупрозрачен параван, зад който седи парализираната Хелена (Албена Ставрева). Всъщност нейният образ силно се е сраснал с предметния свят и през този факт се изразява угнетяващата роля на персонажа като изразител на болните отношения. Албена Ставрева привнася много повече към статичността на второстепенния персонаж. Наивното излъчване на преждевременно остаряло дете е плашещият образ на всичко, което Шарлота не иска да види.
Сенки, спомени и кошмари затварят пространството и го превръщат в тясна арена за огромните и нерешими проблеми. Духът се блъска в трагедията си и в тоталната невъзможност да достигне другия. Думите освен болезнени са и недостатъчни, за да изразят всичко потиснато. И като някакво своеобразно „отпушване“ на тази сгъстеност на преживяванията идва музиката на Христо Намлиев. Тя присъства като носител на скритите съдържания между действащите лица. В работата си композиторът полага онова ниво на надбитийно осъществяване на човешките отношения, което съпътства драмата на пропуснатото. Фин и базисно определящ е този компонент от спектакъла, защото освен кодиран в заглавието, той се явява крайъгълният камък на конфликта, онази повратна точка, която Шарлота преживява през осъзнаването на разрива между музикалния идеал и реалните измерения на живота.
„Есенна соната“ на Крум Филипов представя смразяващ разказ за отношенията между трите жени, всяка ощетена от живота по различен начин. Незримият, но осезаем в своето присъствие призрак на неизяснената вина притиска персонажите към бездната на пълното отчуждение. А силната нужда от обич и топлина е пронизващо ясна и отчайващо невъзможна.
