Съвпадението по време между последните избори и трийсетгодишнината от политическите промени в България не може да не подтиква към размисъл. Дори, ако щете, за българското развитие „в кръг“. Неслучайно заимствам като политическа метафора заглавието на новия филм на Стефан Командарев, който тръгна по кината, защото в него през случващото се в три полицейски коли – в нощта на 9 срещу 10 ноември 2019 г. – зейва (и то на битово равнище) оголената драма на т.нар. преход. С вечните нашенски спорове между русофили и русофоби, между незаминаващи и (не)заминали, отекващи в подножието на Паметника на съветската армия, с който (както и с непреработената си памет) продължаваме да не знаем какво да правим.
Има ли всичко това връзка с последните местни избори? Има, как да няма. Ако погледнем на тях не просто „линеарно“ („от“-„до“), а „в кръг“. И най-вече „в детайл“. Защото в детайла цялото се вижда най-добре, той прояснява най-вече неяснотите му, както е обичал да повтаря Ф. Скот Фицджералд.
Ето защо във вид на кратки бележки ще се спра само на по-особеното в тези избори – поне спрямо досегашните тенденции в българската политика. А няма да обсъждам дали резултатите от тях са поредно закрепване на ГЕРБ (дори с редуцираща нормализация), размърдване на БСП или заявка на „Демократична България“ (но и на свеждането ѝ само до софийска партия). Затова ще започна с новата фрагментация на политическото, за да стигна до появата на някои стари призраци – като този на ОФ-то.
Новото поле на разделенията: „млади“ срещу „стари“
Това е най-видимото и то е съвсем отчетливо. Новото на тези избори е, че „поколението на 1989 г.“ (от падането на Живков до правителството на Иван Костов) вече заявява себе си. И при него историческите „червени линии“ – леви срещу десни, демократи срещу популисти (националисти) – не (винаги) сработват, доколкото определящо е недоверието срещу „партиите“. Впрочем така е било винаги, от Освобождението насам. Още д-р Кръстев изследва разделението „млади-стари“ като културен феномен, описвайки го по много интересен начин – включително като опит на „фикцията, илюзията и желанието на новия (нефолклорен) човек да се наслаждава“.
Същият „културен хедонизъм“ се прояви и на изборите в София, когато поколението на дъщеря ми масово гласува за Борис Бонев и „Спаси София“ без листа – само за кандидати. Всъщност гласува срещу „системата“ (на партиите) и който не го е разбрал, тепърва ще го разбере. Дни наред разговарях с такива млади хора по улиците на София. Питаха ме: „А не може ли без партии?“. Обяснявах им до какво е довел 19 май 1934 г. в българската политика, че е глупаво да се гласува „без листа“, за да се преразпределят (и подаряват!) гласовете им. Отговаряха ми: „ако е с листа, никой няма да гласува“. И ето ни отново „в кръг“.
А резултатът е добре известен – Борис Бонев влезе в Столичния общински съвет с вот, почти равен на този на цялата „Демократична България“. И гласовете за „Спаси София“ засилиха ГЕРБ, извадиха БСП крачка напред и реанимираха „Атака“. Това е истината.
Знам, че казвайки го, някои ще подскочат: „В какво ни обвинявате?“. В нищо не ви обвинявам, само констатирам. Гласуването е политически акт, след който интернет активистите престават да бъдат такива и стават политици. Съгласно правилата на демокрацията и в съответствие с Изборния кодекс, писан от „гражданския кандидат“ Мая Манолова. Ако някой не е доволен – да ѝ го каже в лицето.
Тук обаче стигаме до гласуването на втория тур. А там (не само в София, но и другаде), се случиха неща, някои от които не могат да не будят тревога.
„Единни и неделими“ или призракът на ОФ
Започвам с Варна. Разбирам вота срещу статуквото и убеждението, че победата на Иван Портних е била и без това „в кърпа вързана“. Но, честно казано, още не мога да повярвам на социологическите разбивки от които излиза, че шестима от всеки десет привърженици на „Демократична България“ във Варна са гласували за проруски и откровено фашизоиден кандидат. Това изисква сериозен размисъл. И политическа позиция на една партия, отстояваща себе си като демократична.
Още по-показателен е вотът в Пловдив. Там сблъсъкът между кандидата на ГЕРБ Здравко Димитров и Славчо Атанасов от „Патриотите“ измести назад фигурата на „гражданския кандидат“ – Дани Каназирева. Гледах телевизионните дебати и през цялото време имах някакво усещане за „размиване“. Ала в интернет патосът за пловдивския „граждански кандидат“ струеше отвсякъде, докато аз имах спомен за прелитания от партия в партия. И ето че тези дни „гражданският кандидат“ изведнъж бе назначен за областен управител – на мястото, освободено от новия кмет Здравко Димитров. Честито на „гражданите“, сплотили редиците си зад поредната „гражданска кандидатура“.
С което стигаме и до Мая Манолова – основният „граждански кандидат“ на тези избори. И още: „анти-партиен кандидат“ срещу статуквото, борец за въжделената „свобода“, около която – по замисъла на нейния стратег Андрей Райчев – би трябвало и да се сформира и новото ОФ.
За по-младите читатели може би е редно да отбележа, че ОФ беше казионна организация, която се изпари в края на 1989 г. Или по-точно прерасна в някакъв Отечествен съюз, чийто лидер, покойният вече Гиньо Ганев (зет на Кимон Георгиев), умееше не само да разказва с благ тон лакърдии, но и да постига частични консенсуси в заблатения парламентарен пейзаж, в резултат на което станаха възможни управления от типа на правителството на Любен Беров, където не винаги бе ясно „кой пие“, но плащаха всички. И то на „солена цена“.
Става дума за старата и казионна ОФ-мечта за „единните и неделими граждани“, неразделяни помежду си от „лошите „партии“ (нали партията е тъкмо pars, част от цялото). Ето защо и в детството ми разни лелки обикаляха из квартала с бележки от ОФ и все повтаряха тези думи – „единни и неделими“. И бяхме „единни и неделими“ (но не и граждани!) до рухването на Берлинската стена, която ни освести и „раздели“ окончателно.
В основата на ОФ-начинанието, разбира се, са и пророческите виждания на др. Георги Димитров за „единните фронтове“ срещу диктатурата, прераснали в „забележителната платформа“ на Отечествения фронт през 1944 г. Наблягам на „забележителна“, защото по-старите още помнят колко „солена“ излезе тази платформа на основните български партии, на социалдемократите и земеделците след 1944 г. и как БКП се разправи с наивните си „единни“ съюзници.
Целта ми в случая не е да разказвам тази история в детайли. А по-скоро в този „детайл“ да видя новия-стар замисъл – доколкото в случая нищо ново не е измислено, както и нищо не би трябвало да е забравено.
Накратко, Мая Манолова (по съвета на нейния идеолог) вече мисли себе си само като „граждански кандидат“ (което е нейно право, разбира се). И като „протестърка“, което е още по-интересно.
Тук се крие и обяснението защо тя упорито отказва да отговори за коя листа е гласувала на първия тур на изборите. В което, само по себе си, няма нищо „страшно“. Гласувала била за „листата на промяната“! Ала коя е листата на промяната? Ами „листата на промяната“ е „листата на промяната“… И така до една досадна безкрайност.
И защо е всичко това? Защото не бива открито да каже, че е гласувала за БСП. Защото това е „партийно гласуване“, а нали тя е вече друга, „друга Мая“ – „граждански кандидат“, „непартийка“ и „протестър“, която винаги е протестирала и сигурно би протестирала и на протестите срещу Орешарски, ако не беше заместник-председател на парламента и депутат от БСП. Както би протестирала и срещу избора на Иван Гешев, ако беше разбрала за него по-рано, само да беше разбрала, че „има граждани на улицата“ или на „Орлов мост“. О, тя, разбира се, би била там, тя дори е била там „в душата си“, но е била заета с кампанията си, затова е „подкрепила“ протестиращите само на втория тур и то във фейсбук.
Спокойно, има време. И ще го видите оттук нататък. Мая Манолова вече ще подкрепя всеки протест. И не само: тя ще бъде самият „протест“. Тя ще е въплъщение на „протестиращия срещу статуквото гражданин“. Тя ще е самият „гражданин“. Нещо повече: само тя ще е „гражданин“. Защото няма „леви“ и няма „десни“ граждани. Има само „бесни“ от всичко граждани, които „единни и неделими“, загърбвайки различията си, ще се влеят в единна „Гражданска платформа“ с цветовете на дъгата и така (и само така) ще стигнем до „светлото бъдеще“.
Иначе – колко му е да управляваш София! Само държиш отворена входната врата на Голямата община и гражданите ти казват всичко. Едни – едно, други – друго. И ти, нали си „граждански кандидат“, правиш каквото искат гражданите.
Е, вярно, не може да няма трудни моменти. Например, когато богатите и бедните квартали на София едновременно (но по различни причини!) се отопляват на твърдо гориво и упорстват в това, а в същото време ти мрънкат за чистотата на въздуха.
Ама кой кмет е идеален? Важното е да си „кандидат на гражданите“. Нали това е „сигналът на промяната“!
Така че всичко предстои. Чака ни „Гражданска платформа“, преливаща от всевъзможни разцветки, в съчетание (пак „единни и неделими“!) с партията 7/8 на Слави Трифонов и още куп чудесии.
А що се отнася до „промяната в София“, тя вече се състоя. Макар все още всички да не го осъзнават.
Разпъването на „Зелената шатра“ на независимия „граждански кандидат“ Мая Манолова прогони от обичайното му място един от характерните за духа на София улични музиканти, който пее с неудържимата си скоропоговорка сантиментални градски песни. Той се премести пред Алма Матер и вече оттам оглася забързаните минувачи с „Плачат сърцата, раздирани вече от страст…“.
Спрях се и му казах, че старото място е свободно. И той искрено се зарадва на промяната.
