През февруари 2010 г. „Писател в сянка“ има премиера на Берлинале, докато Роман Полански е под домашен арест в швейцарската си хижа в Гщаад. Това не пречи на „призрачния“ режисьор (по аналогия с оригиналното заглавие The Ghost Writer) да получи Сребърна мечка, а по-късно през годината и Европейската филмова награда за режисура, към които през 2011 г. се прибавят Сезарите за сценарий и режисура. При това напълно заслужено. Екранизацията по едноименния роман на Робърт Харис (издаден на български като „Сянката“) е елегантен трилър в най-добрите традиции на киното на Полански, десет години след не особено успешния „Деветата порта“ (1999) и още десет до днес, преминали в творчески изяви, които не успяха да засенчат интригуващо-естетския филмов разказ, съчетаващ криминален претекст, политически машинации, прогресиращ съспенс и чудесна актьорска игра.
Въпреки „увъртането“ на автора на романа, бившият британски премиер Адам Ланг от „Писател в сянка“ е вдъхновен от Тони Блеър и филмът е много актуален, излизайки на екран в момент, когато Блеър понася обвинения относно мотивите да вкара страната си във войната срещу Ирак. Но е не по-малко актуален и днес, предвид „специалното отношение“ на Борис Джонсън към Щатите и техния президент… На екрана се срещаме със заплашително небрежния Пиърс Броснан в момент, когато се е изолирал от света на „злокобния“ остров Мартас Винярд, във високоохранявана „бездушна“ къща, сякаш в очакване да бъде атакуван от обществеността. И това, разбира се, се случва – заради превишени правомощия по време на управлението му и разрешение за нелегално преследване и изтезаване на заподозрени в името на Войната срещу тероризма. Кампанията срещу Ланг, подета от бившия външен министър в неговото правителство, съвпада с пристигането на острова на новия „писател в сянка“, нает да довърши мемоарите на експремиера, след като тялото на предшественика му е изплувал на един от плажовете на острова…
„Призракът“ (както наричат на английски писателя наемник) се рее из островната къща и сред обкръжението на Ланг, което постоянно е на щрек, по същия начин, както се опитва да се ориентира в първоначалната версия на секретния ръкопис, който изглежда твърде обикновен и в размитите граници между истинския и фалшифицирания спомен. Интригата бавно набира скорост, както облаците (в пряк и преносен смисъл) се сгъстяват над острова, и после примката бързо се затяга… Юън Макгрегър е изпълнен с любопитство и наивност, едновременно обзет от обяснима параноя и безразсъдна смелост, докато събитията постепенно го надмогват – точно този тип персонажи привличат режисьора на „Безумецът“ (1988).
Третата страна на този триъгълник е отегчената и потайна Оливия Уилямс в ролята на съпругата Рут Ланг – неутрална като Швейцария, огорчена и пренебрегната или дълбоко двулична. Погледнато от друг ъгъл: мистериозна и опасна жена (предпочитаният тип на Полански); мъж, събиращ парче по парче пъзел, чийто смисъл му се изплъзва; и един остров, уловен в заплашителната сивота на приближаваща буря (премиерата на „Писател в сянка“ на Берлинале предшества само с ден тази на другия ефектен мрачен трилър в стил Хичкок от 2010 г. – „Злокобен остров“, но този път криминалната мистерия поема в политическа, а не в психологическа посока).
В трилъра, бил той криминален, психологически или свръхестествен, Роман Полански се чувства в свои води. Като изключим големия световен успех с драмата „Пианистът“ (в известен смисъл автобиографично „лирично“ отклонение) от 2002 г., заради който дори Американската академия си затвори очите пред факта, че от 1978 г. насам творецът е персона нон грата в САЩ, най-запомнящите се творби на полско-френския режисьор са умело ескалиращи интриги, наситени с неуморим съспенс и галерия от странни (меко казано) персонажи. Върха в разказваческото му майсторство си поделят „трилогията на апартаментите“: „Отвращение“ (1965), „Бебето на Розмари“ (1968) и „Наемателят“ (1976) – от една страна, и noir шедьовърът му „Китайски квартал“ (1974, Златен глобус за режисура), който задълбава в любимата му тема „адът това е семейството“ – от друга.
„Писател под наем“ не е истински политически филм в духа на Алън Пакула или Оливър Стоун, а преди всичко безупречен, безмилостен и смразяващ трилър, който носи отпечатъка на своя режисьор, както по отношение на тематиката, така и що се отнася до воденето на разказа. Атмосферата на film noir и умението да извлича съспенс с минимум средства (като достоен наследник на режисьора на „Север-северозапад“ и „Ребека“) са съчетани с цинизъм и so british мрачен хумор и още от първите минути усещаме, че нищо не е оставено на случайността. Полански успява да улови и задържи вниманието ни, като структурира възхитително „призрачния“ си филм с постъпателно развитие чрез малки знаци, наслагващи напрежението бавно, непрекъснато и неумолимо. Ритъмът е забележителен, а резултатът – впечатляващ със задълбочеността и майсторството си да обезпокои и едновременно с това да заинтригува.
